Мартин смята, че Хитър Петър е по-опасен за националното ни самосъзнание дори и от Бай Ганьо, понеже сме способни да направим феноменални глупости, само и само да не се окажем излъгани. Което в крайна сметка обикновено все пак се случва, нали така.

Следва една от най-добрите презентации във форумната история на Горичка. Приятно гледане.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

Огнян ИСАЕВ, Тосен РАМАР, Димитър ГЕОРГИЕВ
Снимки: Валери ЛЕКОВ

И ЗАМИРИСА НА МОРЕ И … РАЗРУХА

Вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” са принудително разрушени. Медиите още в деня на събарянето излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не се чу и никой не попита къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.
Дни преди да влязат багерите в квартала на Бургас, в последния хубав и слънчев ден на лятото на 2009 г. разговаряхме с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град Митко Доков. “Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областния управител и до министър-председателя. Това безумие ако не може да се спре, поне трябва да се отложи. Тук са много хора и са много притеснени”… В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, не са пришълци, както твърдят институциите. Има не повече от десетина семейства, дошли тук от други градове на страната, научаваме от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил. Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там – изглежда това е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Кога¬то в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат някому. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.
През нощта след срещата ни с Доков дъждът се усили и продължи да вали и на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия сами да разрушат домовете си или на следващия ден, 7 септември, това ще направят принудително багерите.
Сред множеството, изпълнило стаята-кафене, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапа¬ли, Мирка – майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи място¬то и да запази дома си. “Тука мястото е апетитно и целта е да се прогонят хората. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години”. – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите. Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако не го направят до определената да¬та – следва принудително събаряне. Общият брой на къщите, които трябва да се премахнат на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци. “Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ни кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея няма да я бутат. Оная на двата етажа и тя си отива. Гледаш ли, тука хората са си сложили алуминиева дограма… Ела, влез в тая къща… Не се събувай, влизай… Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги събарят… Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я махат. А` сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не”? – емоционално показва и пита водачът ни. Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ни от младежа, който ни разведе из махалата, освен паянтови имаше и масивни едноетажни и двуетажни къщи. Минахме и пред къща, която човекът, който досега е живял там, сам е започнал да руши. “Страх ги е, в писмата пише, че ако багерите ги съборят, ще трябва след това да платят. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.
Връщаме се в кафето. Там вече са взели решение четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, за да го помолят да отсрочи разрушаването на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител бяха допуснати само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата. Междувременно в общината разговаряхме със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството – Костадин Марков. Попитахме каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата? “Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва в крайна сметка със събаряне. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и други места. Оттук нататък ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и със съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага. Уточнявам, че все пак Община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени”. – заяви Марков. Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове. Същият ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората. В махалата до вечерта преди събарянето всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само за да потвърди предстоящото събаряне. Сутринта на 8 септември в квартала беше прекъснато електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом. Две седмици след това, отново в Бургас, бяха разрушени още 19 ромски къщи в квартал “Меден рудник”.

СТОЛИЦАТА – В КВАРТАЛ “НАДЕЖДА”
БЕЗ … ВСЯКАКВА НАДЕЖДА

Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, на 15 октомври 2009 г. багерът на непреклонната законност заработи и в столицата. Когато присти¬гнахме в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция. Багерът работеше усърдно. На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с унили погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация, безразличие или други причини представители на медиите нямаше. Приближихме се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде”? – попитахме. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян е по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никой от тях няма постоянна работа. “Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем”. – включи се и Магда. Но кметът на район “Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли. Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говори трудно. Обяснява ни, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му – жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не са спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, другаде два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро”. – споделя 58-годишният Страхил, баща на шест деца. “Ти защо си без чорапи”? – чуваме женски глас зад нас. Обръщаме се и виждаме униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не й е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимаме, срамува се. Наобикалят ни и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казваме им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено. Бончо има три деца. Държи в ръцете си най-малкото. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнесат каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си. Връщаме се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научаваме, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Пожелали да плащат наем, но им отговорили, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години завели дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи”? – пита Траян. Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да предложи Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата. А те са още кърмачета”. – допълва младата майка. Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ни наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си. Накрая багерът приключи работа си и гордо се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Ние също оставихме хората на съдбата им. Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаването на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение. Решихме, че няма никакъв смисъл да разговаряме с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получихме миналия месец в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.
Същият ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема “Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”.
Съвсем цинично. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитахме г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменахме за сутрешното събаряне в София и допълнихме, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната. А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст: “Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население”. И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите”! Или те са по-равни от равните пред багера на законността?

В МОНТАНА ВСЕ ОЩЕ НЯМА БАГЕРИ

На територията на град Монтана съществуват два ромски квартала – “Огоста” с около 1800 жители и “Кошарник” с около 2 500 жители. Те се намират в двата края на областния град. В началото на 50-те години на мина¬лия век ромското население е било съсредоточено в пределите на квартал “Огоста”, застроен по поречието на река Огоста. След проливни дъждове, придошлите води на реката разрушили много от тогавашните къщи и колиби. Голяма част от населението била евакуирана и настанена във временни бараки извън града. През 1972 г. по проект на Община Монтана започва изграждането на новия квартал “Кошарник” в извънградската зона по онова време. Понастоящем кв. ”Кошарник” се населява и от много придошли през последните години от други места ромски семейства. В свободните пасбищни пространства около квартала, те са построили незаконни еднофамилни тухлени къщи без проектни планове и разрешителни от общината. От своя страна общината не е реагирала срещу това незаконно строителство, въпреки негодуванието на местните жители на квартала. В тези къщи се раждат деца, семействата растат и нуждата от жилищна площ нараства. Така “изникват” като гъби все нови и нови незаконни къщички и барачки, населявани от нови семейства. Не по-малък е проблемът и в квартал “Огоста”. Той е ограден от железопътна линия, от реката и от главен път Е-79. Броят на насе¬лението с всяка изминала година се увеличава, а разширение на територията на квартала е невъзможна. Единици успяват да закупят жилища извън пределите му – в града или близките села, но повечето остават в старите си домове. Така се появяват нови етажи и пристройки, заемащи части от уличната и тротоарна територия, което нарушава регулацията. Някои от живеещите имат нотариални актове само за старите парцели, други нямат никакви документи за собственост. Но всички живеят с ясното съзнание, че това са техни домове, онаследени от дедите им преди четири поколения. Властта е безсилна да спре тези процеси. Общината не разполага с достатъчно общински жилища, с които да удовлетвори нуждите на семействата. Докога ще продължи това на този етап никой не може да каже. Но какво ще се случи с живеещите в незаконно построените жилища, когато местната власт реши да използва опита на колегите си от Бургас и багерът на законността влезе в ромските квартали на Монтана?
Усилията на ромските неправителствени организации за решаване на проблемите с регулацията на ромските квартали и осигуряване на жилища стигнаха само до включването им като конкретна нужда и приоритет в “Рамковата програма за интегриране на ромите в българското общество”. Същи¬ят приоритет беше приложен и в международния договор, който подписа Република България по изпълнение на Десетилетието на ромското включване. Приети са местни стратегии, отново по инициатива на гражданското движение на ромите, но съществуващата институционална дискриминация спрямо ромите на местно и национално ниво води до изработване на нормативни документи само на хартия. Овластените нямат никакъв интерес тези документи да бъдат бюджетно обезпечени. Омаловажаването на представи¬телството на ромите в изпълнителната власт води до междуетнически, междусъседски, социални и религиозни конфликти. А несъстоялият се договор между българския гражданин от ромски произход и държавата с нейните институции води до проблеми по регулирането на кварталите и изграждане на нормална инфраструктура. Поради тези причини няма ясни условия ме¬ж¬ду ползватели и доставчици на услуги като ел. енергия, вода и канализация.
Ромските квартали се намират в покрайнините на градовете, което ги прави стратегически изгодни за големи складови бази, бензиностанции, производствени цехове и др. Очертава се нов проблем между ромите и бизнеса, в който държавата, неизяснила статута на тези квартали, осигурява безпрепятствена възможност на представителите на големия бизнес да се възползват и купуват тези терени на безценица. Представители на националистически партии в местните общински съвети гласуват решения, с които защитават част от интересите на определени граждани и тези решения винаги са в ущърб на ромите. Може би целта на досегашните управляващи е ромското население да се държи в постоянна несигурност, да няма представителство и да бъде манипулирано по време на избори.
И като капак на всичко, като добавим високо качените електромери на стълбовете и зачестилите “грешки” по сметките за ток и вода, недоверието на ромите наистина придобива размери, превръщащи го в мълчалив бунт. А бунтът се превръща в пасивна безпомощност, преминаваща в безотговорност. Безотговорност дори към собственото им бъдеще… И това на децата им.

И ВЪВ ВАРНА СА В ОЧАКВАНЕ

В морската столица на България все още не са влезли багерите на законността. Още на входа на Варна, в лявата страна се надига голяма ромска махала. Голяма част от жилищата в махалата Максуда нямат нотариални актове, което автоматично ги прави незаконни жилища. В разго¬вор Николай, който работи в неправителствения сектор по проблемите на Варна и региона, споделя слуха, че парцелът, на който са построени незаконните жилища, е купен от двама братя бизнесмени. Всъщност мястото на ромската махала е изключително апетитно, защото се намира почти до брега на морето, и всеки бизнесмен би наддал за него. “Говори се, че до две-три години ще започнат да бутат къщи, но без кръв няма да мине. Хората имат двуетажни луксозни къщи. Живеят по тези места от дълго. Без бой няма да се дадат. Ще се лее кръв”, споделя с огорчение Николай.
Всъщност слухът за двамата братя бизнесмени във Варна е много показа¬те¬лен за моментното състояние на неуредените жилищни проблеми на ромите. За жалост държавата, в лицето на общините, не успява да намери точния начин за разрешаването на проблема. За да се спаси и спечели от всичко, дър¬жавата продава неуредените ромски махали на едрия бизнес, който от своя страна се опитва с всички възможни средства, включително и с багери, да изчисти терена си, за да го подготви за бизнес-инвестиции. Така държавата абдикира от проблема, а ромите се сблъскват с едрия бизнес – за да спасят домовете си, или да ги загубят, както се случи в Бургас и София.

Бележка на редакцията:Снимките в настоящата публикация не са с особено добро качество, за което се извинявам. Причината е, че някои от тях са правени много рано сутринта (и с непрофесионална апаратура), още по тъмно, когато гражданите още спят и е някак по-”удобно” да се руши, не да се съгражда.
Липса на визия, абсолютна безчувственост, тотална глупост и мнима законност – властта в България продължава да отблъсква своите граждани, вместо да ги “привлича”. И това – десетилетия!!! Явленията, описани по-горе са за да се “удовлетвори” електората на някои фашизирани партии, нищо друго, тъй като са “поети” предизборни … ангажименти, представете си.
Управляващите разменят “невинни” услуги помежду си, за да удовлетворят някои по-дребни свои желания и не им пука за много по-сериозните неща… И стъпка по стъпка отчуждават…
Статията и снимките препечатвам от блога на Огнян Исаев.
Заглавията и подзаглавията са на “Andral”. Благодаря на Валери Леков за изпратените снимки. Въпреки голямото закъснение (което читателят съзнава, че не е по наша вина), предлагам настоящата публикация без каквото и да е колебание, тъй като проблемът е наистина много сериозен и много тежък. А и за да докажем, че някои неща не могат и не бива да се забравят… Не е работа само бързо да реагираш и след това да си затвориш очите и да подминеш. На нас не ни отива…
В случилото се може би има и … нещо положително: някои просто те тикат да узряваш по-бързо политически…
Рано или късно и това ще стане, в това нямам ама наистина никакво съмнение.

Списание “Andral” 56-57, 2010 г.

21. 07. 2014
Втора бележка на редакцията:
Някои действия на правителствата и кметствата на България както се вижда се повтарят във времето. През 2010 на власт бяха гербаджиите на Б. Борисов и точно по онова време, когато и публикувахме в “Andral” статията, Цв. Цветанов събра послушни хора в един от централните хотели на София и нагло уверяваше присъстващите, че неговото правителство ляга и става с проблемите на ромите. Днес кое е по-различното?!? С времето все по-убедително става ясно, че въпросът за това къде ще живеят хората е системен и е необходимо сериозно държавническо решение и то не само от едно, което и да е то, правителство. Виновни за наслагващите се от двайсет и пет години все по-затормозяващи един или друг сегмент на обществото проблеми стават все по-сериозни, все по-дълбоки и отчайващи хората независимо от етноса. Преди 40 г. тогавашната власт намери турците виновни за своята залязваща сигурност, властова некомпетентност и икономически недоимък, днес какво ли не се прави да се отвлича вниманието от некадърни политически ходове, от безобразните крадци и кражби в държавата точно от висшите политически кръгове на хора, които са не другаде, а тъкмо в парламента и по другите коридори на властта /и всъщност истинските виновници за всички безобразия и неблагополучия в България от четвърт век/. Кой не разбира, че с багери и трактори не се върши добро, а само се наслагва омраза, ненавист и се посяват още по-дълбоки бъдещи социални гангрени?!? Може би само фашизоидните мозъци, които, уви, стават все повече по улици, площади и по коридорите на политиката. Няма страна, която да върви към по-дъбър живот за своите граждани с подобни действия и политика. Ако има ми я посочете. Но нека не си мислим, че политиците не го знаят. Знаят го прекрасно и точно затова го правят съзнателно и нарочно, а доказва, че изобщо не мислят за държавата. С разделение държавата няма шанс за какъвто и да е успех. Разделението обслужва само властимащите. Затова го прокарват и следват.
Няма партия, особено от ония в парламента, която да не е виновна за проблемите и на българи, и на роми и на турци. Нека ги посочим поименно: виновни за положението на нацията днес и все по- противни на хората и избирателите в България стават и БСП, и ГЕРБ, и ДПС, и Атака, и сините, които пропиляха огромното народно доверие в годините, и новоизлюпените тиквеници, които се пръкнаха през последните месеци и които все повече ще ни бодат очите в годините. В България не се инвестира в бизнес, икономика и смисъл, имащите пари в България инвестират в млади чукундури, които правят партийки, които обучават кадрите си не в друго, а как да бъдат инструмент на акулите в процеса на продължаващ грабеж. И след като си свършат „работата” биват изхвърляни на боклука на историята като поредните мръсни пачаври.
Поредните действия на правителствени и кметски власти не доказват друго, освен неистова омраза към собствения си народ, неспособност за справяне с проблемите, нежелание за развитие на България.

Някой много ненавижда България. Да го намерим и да го лишим от възможността да продължава да издевателства над нас. Едно момче ни доказа, че и сам човек може да направи нещо… Стига да не е роб.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Добре е човек
от време на време,
макар и за малко,
да се връща там,
където в миналото е бил истински щастлив
и да си носи късчета щастие за бъдещето…

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

(Продължение от предишния запис.)

Предишните два записа изброиха някои чудесни, невероятни неща за САЩ. Има и много други. Не всичко обаче е толкова розово. Видях там неща, които не ми харесаха. От някои направо побеснях.

Въпреки това, когато се опитам да обобщя опита си, добрите неща там са много, много повече от лошите. Предполагам, че това се дължи отчасти на краткото ми прекарване. Когато отиде другаде с добри очаквания, човек е склонен да вижда първо добрите неща. Лошите се забелязват по-трудно и по-късно. А и по природа май съм по-наблюдателен за добрите неща…

Но и така разликата е огромна и това е проблем, когато пиша нещо за масовия българин. Ако няма по какво да се изплюе сочно и мазно, той се чувства лишен от оргазъма си. (По-свестните българи усещат дисбаланс и ако не е казано нищо добро, но обикновено усещането е доста по-слабо.) Чувства се ограбен. Убеден е, че го лъжат. И отчаяно се мъчи да загърби казаното, както капризно дете се опитва да изплюе хапчето от лекаря, нищо че е със захарна обвивка…

Друг проблем е произходът на лошите неща, които имам да кажа за там. От добрите неща почти всичко съм го видял със собствените си очи – няма как да е нечия пропаганда или измама. Докато от лошите една значителна част, вероятно повече от половината, съм ги разбрал по косвен път. Не съм ги видял с очите си. Достоверността им не е малка, но не е като да е личен опит.

… Както и да е. Ето ги.

—-

Може би най-голямото разочарование беше опитът ми с аптеките.

Търсех лекарство за главоболие. Влизам в аптека с размерите на солиден супермаркет. Половината от нея – за лекарства, другата за какво ли не. Двайсет метра стелаж за обезболяващи, пет рафта.

Над двеста вида ибупрофен. Стотина вида аспирин. И… нищо друго! Добре де, и хиляда да са видовете ибупрофен, това си е все същата субстанция! При много видове болка тя просто не върши работа, в какъвто и цвят и размер хапчета да е опакована!…

На гишето – усмихнат възрастен аптекар, направо живият образ на професионализма във фармацията. Решавам да го питам:

- Извинявайте, нямате ли и други обезболяващи?

- Имате ли рецепта, господине?

- Не ми е нужна, аз съм лекар. Ако държите, ей сега ще си напиша. (Знам от познати, че почти всяка аптека в САЩ ще изпълни рецепта, независимо в коя страна на света е издадена.)

- О, не, не, няма нужда. Щом сте лекар, знаете какво ви трябва. Просто кажете.

- Трябва ми нещо, което съдържа нимезулид.

Челото на аптекаря се набърчва. Той вади един масивен справочник и старателно проверява в него. Не открива лекарство на име Нимезулид.

- Нямаме го, господине. Сигурни ли сте, че сте запомнили лекарството правилно?

- Нимезулид е името на субстанцията. За съжаление не зная под какви търговски марки се продава в САЩ.

- Субстанцията ли?… – Той отчаяно се сражава още двайсетина минути с куп най-различни и най-неподходящи за целта справочници. Накрая ме поглежда ужасно извинително:

- Съжалявам, господине, не мога да се справя. Дали случайно няма как да разберете име на лекарство? Веднага ще ви го доставя. А пък може и да го имам, нали на много лекарства съставът не е посочен…

- Не е посочен съставът?! Не може да бъде! – Не мога да повярвам на ушите си.

- Търговски и производствени тайни, господине. Право на фирмите е да си ги пазят – извинително се усмихва фармацевтът.

- Това просто не може да бъде! Сериозно ли си представяте, че ще допусна да пия лекарство, което не знам какво съдържа?! В моята страна такова нещо е непредставимо! Никой няма да повярва, че е възможно някъде!

Човекът се мъчи да потъне в земята от срам, и заради своята неспособност да ми помогне, и заради всичко… Извинявам му се от сърце – той с нищо не е виновен.

Същата вечер ровя из Интернет като побъркан. Оказва се, че почти всички лекарства, с които често работя (и които в България са без рецепта), в САЩ са само срещу рецепта. Не само аулин – всякаква възможна психофармака, почти всички антибиотици и химиотерапевтици… абе, почти всички лекарства освен няколко десетки най-базови, са само срещу рецепта! Започвам да разбирам откъде идват колосалните разходи за здравеопазване в САЩ. И сравнително скромните резултати в сравнение с други бели страни, които харчат значително по-малко.

А на следващия ден посещавам още две аптеки и се уверявам и в другото твърдение на добрия аптекар. На сериозен процент от лекарствата наистина не е обозначено какво съдържат. Почти за всички една проверка в Интернет моментално намира съдържанието, но защо не го напишат на опаковките? Нямам думи… Ама наистина. Да не можеш един аулин да купиш без рецепта?! Или един медрин, или хлофазолин?! За повечето психиатрични лекарства дори не ми се говори. Но дори пирамемът да е под въпрос – това е безумие. Бетер СССР. Просто нямам думи!

Друго нещо, което не ми се понрави, е платеното висше образование в САЩ. (Основното и средното са безплатни, не знам дали във всички щати, но в повечето – определено. Има и частни училища, които са платени и почти всички дават елитно образование, но и общественото завира българското към момента в мечи ***.) Висшето образование обаче е платено, и то доста скъпо. И това според мен сериозно уврежда както способността на САЩ да си създадат достатъчно образовани специалисти, така и възможността за доста талантливи млади хора да получат образованието, с което ще са най-полезни на другите и себе си.

Да, съществуват много начини. Ако родителите ви не са богати и не финансират образованието ви, най-популярният е да вземете т.нар. „студентски заем“, с който да платите образованието си, а като почнете да работите, да го връщате. Държавата предлага някакви улеснения и гаранции по заема, но те хич не са големи. Като цяло такъв заем е заробващ, особено в професии, които средностатистически не са високоплатени.

Има, разбира се, и други начини. Завършете средно образование с отличие и немалко колежи или университети ще ви предложат безплатна или много по-евтина първа година. А ако се покажете отличник и през нея, имате сериозни шансове да получите стипендия, която да ви облекчи следването.

Стипендиите са не само за отличен успех. Немалко щати, населени места и т.н. също предлагат стипендии за своите уроженци. Уви, тези стипендии са много под броя на студентите.

Друг начин е да се запишете в армията. Изслужите ли стандартните десет години (дано не бъркам срока) без да ви изритат за тежък гаф, Чичо Сам после ще ви плати следването, учебниците и пари за съществуване във всеки американски университет. (Да вземете приемните изпити си остава ваша грижа. Тъпунгери не се приемат в университетите дори ако имат чин.) Службата в американската армия не е лека и безгрижна, нито е кратка, но определено е възможност за талантливи младежи, които нямат друг шанс за висше.

Една доста богата възможност е да получите стипендия от някоя (голяма) фирма, срещу задължението после да работите определен срок за нея. Фирмите предлагат ограничен брой стипендии и имат много сериозни изисквания за успех и талант, но покажете ли се като бъдеща звезда, е малко вероятно да ви пропуснат. Ранното откриване и спечелване на таланта е, което ги храни… Не всеки обаче е отличник и талант, а и не най-блестящите също могат да са добри и полезни специалисти с висше образование.

Би ли било от полза и за САЩ, и за американците безплатно висше образование? В Германия то е безплатно, дори за чужденци, и тя не е закъсала от това. Напротив – то е горивото за икономиката ѝ, а германската икономика не е точно закъсала. Нито пък я е превърнало в социалистическа държава… Затова си мисля, че ако САЩ успеят да вземат под контрол бюджетния си дефицит, безплатното висше образование е мъдра стъпка. (А в областта на медицината имат МНОГО мегдан за икономии. Същата Германия отделя далеч по-малко средства на човек за здравеопазване, а резултатът е далеч по-добър от американския.)

На пръв поглед парадоксално, но ми направи впечатление и до каква степен типичният американец е затрупан с работата си. Да, американското охолство е съградено на здравото бачкане – няма как хем да искаш охолен живот, хем да искаш да не работиш. Но на доста американци не им остава време за каквото и да било извън нея. Немалко работят по 10, 12 и повече часове на ден, дори ако са на една работа – а някои са на по две, дори на по три, ако има как да ги съвместят. Прибавете към това честичките два-три-четири часа път в едната посока и ще установите, че остатъкът от времето едва стига на средния американец да се наспи.

Затова и ако семейството може да си позволи един от двамата да домакинства и да гледа децата вместо да ходи на работа, обикновено го прави. Тук идва и интересният момент – американските семейства най-често имат по три-четири деца, но заради хилядите улеснения домакинството и гледането им обикновено не са особено много работа. Което поразглезва по-охолната категория американски домакини доста сериозно. Дори момичета, възпитани да разчитат само на себе си като мъжете, с времето започват да не разбират защо мъжът им го няма в къщи по 12-14-16 часа на ден, и защо като се прибере е уморен и не се хваща да ги забавлява. Тези, които стигат до чиста проба паразитизъм, са по-скоро изключенията. Но уви, в горната част на средната класа немалко дами са се „уредили с богат мъж“ и смятат, че светът им е длъжен на всичко заради пола им.

Контраст с тях по мои наблюдения са повечето жени от долния край на средната класа. Опъват хомота наравно с мъжете си и често дори влачат семейството на гърба си, ако половинката им остане без работа и/или се впиянчи. Малко от тях могат да готвят (не им се налага – продуктите за микровълново приготвяне в САЩ като правило са с качеството на прилична ресторантска порция), но това не ги прави глупави или мързеливи.

Сума сумарум: доста от средните американци (и доста от средните американки) се скъсват от работа до степен да нямат време за хобита, мечти и прочее. А годишната отпуска често е само една седмица – едва успяваш да разходиш децата донякъде. В същото време, някои американки подгонват по манталитет и връзка с реалността Мария Антоанета. Ако питате мен, и това надали е щастлив живот…

Друго, което ми стои малко абстрактно, но ме стряска още повече, е властта в САЩ на големите фирми. Те често успяват да излобират закони в своя полза и да установят де факто монопол, въпреки силата на американското антимонополно законодателство. Толкова големи са, че се налага големи части от обществото да се организират срещу тях, за да могат да им противостоят. А напоследък американците трудно проявяват такава съвест и бдителност, и трудно се организират в толкова големи групи по определени каузи.

(И това ме плаши здравата. Развинтеното ми от фантастиката въображение си представя САЩ като пореден Рим, вече близо до момента, в който ще се превърне от република в империя. Или може би дори вече тайно превърнал се. А империята пося упадъка на Рим – величието му беше посято от републиката, ако и да разцъфтя в началото на империята… Но това е естествен процес в еволюцията на едно общество, европейските държави са далеч по-напред в него от САЩ заради исторически далеч по-силната държава и далеч по-малкото признаване на гражданските свободи. И се чудя дали именно в САЩ няма да е най-лесно, когато големите монополи изпопрекалят до дупка, хората да се организират и да им дадат нужния отпор, точно заради исторически повечето граждански права. Така че това „лошо“ май не е само, нито предимно американско.)

Неведнъж съм писал за безумията на тема „интелектуални права“, които стигат до чиста проба феодализъм. САЩ са центърът и сърцето на тези безумия. Не съм видял с очите си тежки изцепки, но всички мои домакини бяха здравата наплашени от идеята да потребяват някакъв интелектуален продукт, който не са си платили. Дори когато става дума за неща от типа на Шекспир или Бах, с изтекли преди векове права… А повечето не са пъзльовци. Нещо в тази работа не е наред, ама никак.

Да, подкрепям идеята авторът да има права върху произведението си за някакъв начален срок, за да може да си изплати труда по него. (Въпреки че практиката недвусмислено показва – доброто произведение се изплаща при подходящи маркетингови стратегии дори ако може законно да бъде използвано безплатно. Точно както ако ползването му без закупуване е тежко престъпление.) Но „начален срок“ за мен е няколко години. Струва ми се несправедливо един интелектуален продукт да бъде защитавана собственост десетилетие и отгоре след написването ѝ. А сегашните закони по въпроса – доживот плюс още 70 години, или 95 години за корпорациите – ми се струват безумни.

Кой нормален човек има нужда да продължава да печели 70 години след смъртта си?! Да осигурял децата си ли? Когато един дърводелец прави столове, редно ли е да иска да му плащате за всяко сядане на тях до 70 години след смъртта му?! Щото и той, разбирате ли, има деца… Нещо повече. Ако той не ви продаде стол тип виенски, можете да си купите такъв от всеки друг дърводелец. Ако обаче праводържателят на „Спасителят в ръжта“ не ви го продаде, няма откъде другаде да го купите – интелектуалните права са естествен монопол. Прибавете към него тези срокове и той се превръща във вечен монопол. Иначе казано, капитализмът се превръща във феодализъм. Ако това е хубаво…

Неприкосновеността на личността е издигната в САЩ в култ и това изглежда чудесно. Само че всяка крайност е вредна. Там принципно е възможно (рядкост е до степен да е вестникарска сензация, но се случва) да ви съдят и осъдят, защото сте се бутнали неволно в тях. Или защото сте ги погледнали по начин, който им се е сторил с нещо нарушаващ спокойствието им. Недай боже да сте им казали нещо, което те да са успели с достатъчно въображение да изтълкуват по начин, който конкретно на тях не им е приятен… В реалността подобно нещо е изключителна рядкост, от категорията на това да ви падне саксия на главата. Но въпреки това човек неволно започна да се свръхопазва – да не би случайно нещо някак да сгреши, да не би без да иска да сгафи към другия. И това причинява един кротък, но постоянен дискомфорт. А когато сумирате кроткия дискомфорт на стотици милиони хора, си се получават мегатонове страдание. Да, звучи малко абстрактно, но морално ми ходи по нервите. Трудно ми е да го приема.

Не съм фен на социалната държава. (Всъщност много социални инициативи ги одобрявам – рационални и оправдани са от либертарна гледна точка.) Но не мога да отрека, че пълната липса на осигуреност често кара бедните и затъналите да губят надежда. Благотворителността в САЩ облекчава този проблем доста, но не може да го реши напълно – нуждаещите се неизбежно са повече от заделените за благотворителност пари. А има и друг проблем – средният американец иска не просто да има какво да яде, а да си го е изкарал със своите ръце, с честен труд. Остане ли без работа, е способен да се депресира дори ако благотворителни инициативи са се погрижили той да не умре от глад… Да, в един свят, в който две трети гладуват не на шега, това си е жива претенЗия. И да, нямам ясно и надеждно решение, което да предложа за този проблем. Щедрите социални помощи за неработещите, извадени от джоба на скъсващите се да работят, са МНОГО груба грешка. Но наличното положение не ми харесва и си го казвам. И съм готов да мисля за начини как то да се подобри някак.

… Дотук с моя опит от Америката – или поне с основната му част.

В добавка: преди да тръгна натам, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима. Съответно наснимах там всичко, което можах. И понеже нямах нито капка опит, поне 95% от снимките са размазани, не на фокус, криви, тотално изгорели или пък черни като нощ, а най-често всичко или почти всичко заедно. (Имам сигурно две-три хиляди снимки от движеща се кола – много малко са поносими.) Отделно, на тях се вижда (когато се вижда нещо) не важното или красивото, а каквото ми е дръпнало окото…

Обмислям идеята да ги кача в Нета под свободен лиценз. Ей така, ако на някой случайно може нещо да му свърши някаква работа. Но преди това трябва да намеря времето да пресея некачествените, а това се очаква да е доста работа. Ще оставя само тези, на които с известно усилие може да се разпознае какво е снимано – вероятно малък процент. Така че може да се забави.

Лиценз: Creative Commons - Attribution (CC-BY)

От Бойко Боев, старши експерт в Article 19.

Медиите носят отговорност за клеветнически изявления на трети лица. Затова преди публикация те следва да проверяват верността на тези изявления. В края на юни Европейският съд обаче прие в решението си по делото Axel Springer AG v. Germany (no. 2) (no. 48311/10), че съществуват изключения от това правило.

Жалбодателят, издател на ежедневника Билд, твърди, че съдебна забрана за публикуване на части от статия е в нарушение на правото му на свобода на изразяване. Въпросната статия се отнася до назначението на бившия канцлер Шрьодер за председател на германо-руски консорциум, създаден за построяването на тръбопровод за доставка на руски газ до Западна Европа.

Статията включва разсъждения на лидер от опозицията, според когото  г-н Шрьодер се е възползвал от положението си, докато е бил начело на правителството, за да осигури назначението си след края на политическата си кариера.

Решението на германския съд е било постановено по искане на г-н Шрьодер,  след като съдиите са намерили, че въпросните части от статията, която издателят е подготвял за публикуване, съдържат клеветнически твърдения. Според съдиите, медията може да публикува изявленията на лидера на опозицията само след като е установила, че те отговарят на истината и след получаването на отговор от г-н Шрьодер.

Европейският съд намери нарушение на правото на свобода на изразяванена жалбоподателя, тък като не се съгласи с германския съд, че спирането на публикацията отговаря на изискванията за необходимост в демократичното общество. От значение за Съда са:  общественият интерес от предмета на статията; фактът, че тя се отнася до висш държавник и съдържа разсъждения на представител на опозицията;   ефектът  на забраната за публикацията върху свободата на словото.

Според Съда, авторът на публикацията е действал професионално. В случая интерес представлява стандартът, приет от европейските съдии, за отговорността на медиите по отношение на изявления на трети лица. Той се базира на следните принципи:

• От медиите не може да се изисква да проверяват във всички случаи верността на твърденията на трети лица.
• Когато е налице фактическо твърдение за извършването на престъпление, медиите трябва да направят проверка.
• Когато обаче се повдигат риторични въпроси от трето лице на основата на факти, тогава не е задължително да бъде направена проверка от страна на медиите.

Съдът прие за съществени следните обстоятелства в конкретния случай:

• Фактите в статията са били познати;
• Фактите са се отнасяли до въпрос от обществен интерес;
• Въпросите са повдигнати от политик, който е народен представител;
• Позицията на политика е получена в интервю, което независимо дали е могло да бъде редактирано впоследствие, преставлява една от най-важните средства на пресата, с които упражнява ролята си на обществено “куче-пазач”;
• Шрьодер е можел да започне дело срещу автора на изявленията, а не срещу вестника.

В заключение Съдът постанови, че наказването на журналист за подпомагане на разпростанението на твърдения, направени от лице в интервю,  може сериозно да затрудни допринасянето на пресата за обсъждането на въпроси от обществен интерес и затова може да бъде допуснато само при наличието на сериозни причини.

Друг съществен въпрос по това дело е дали журналистите трябва да получат задължително отговор от засегнатите лица преди публикуването на статиите си.

Съдът не се произнесе принципно по този въпрос, а разгледа какво е било поведението на автора на статията в конкретния случай. Европейските съдии се задоволиха с твърдението, че авторът е потърсил безуспешно отговор от Шрьодер. Дали наистина е било така? За Съда от значение са пропускът на германските съдии да разгледат това твърдение на журналиста и мълчанието на правителството по въпроса.

Поради това съдиите в Страсбург приемат, че в конкретния случай журналистът е направил усилие да потърси отговор.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Днес ще продължим с втората половина на втория ден от пътуването Тони из Корфу – първият ден разказваше за пътя от София, през Игуменца до Дасия,в началото на втория се качихме до крепостта Ангелокастро, а в днешното продължение ще идем до манастира Палеокастрица

Приятно четене:

Корфу

продължение на ден втори

Манастир Палеокастрица

Стигнахме на манастира и заварихме най- страшна лудница, криво ляво с мотора се добрахме до входа на манастира където нямаше как да се разминеш и с кола беше почти невъзможно да паркираш.

Манастира от вътре доста китен много растителност приятен:

В самия манастир имаше изложени стари машини за добив на зехтин:

Манастирът няма такса вход. След като приключихме с обиколката му слезнахме на

плажа,

който си бяхме харесали и се настанихме. Оказа се, че от близко не изглежда вече толкова добре като от високо. Доста мръсен, плуват боклуци във водата, пренаселен, но въпреки това си намерихме едно ъгълче. Веднага реших да го преслушам, защото имаше скали доста водата кристално бистра и нахълтвам аз смело във водата – голяма грешка, водата като от фризера на северно-ледовития океан. Аз по принцип се къпя с доста хладка вода и не може да ме уплаши студена вода, но тази беше направо като от фризера и настръхнах целия.

Все пак бях твърдо решил да обиколя със маската и да огледам скалите:

Нищо интересно освен това, че нямаше характерните морски таралежи – явно студът ги е уморил :). Изкарах 15мин във водата и излязох премръзнал. Реших, че това ще ми е къпането в тази част на острова. Жена ми си накисна краката за 5мин до под коляното и напусна водната част на плажа , който също беше доста каменист.

Имаше страхотно дърво в района:

Хапнахме сандвичите набързо и дим да ни няма, обратно в къмпинга. Вече препичаше и термометъра показваше 34градуса – не беше за седене на открито, особено ако си си забравил шапката в София

На къмпинга продължихме плажа

първо на басейна, като имаше дебела сянка под палмите – доста приятно:

Тъпото беше, че едни жици, 3фази на дървени стълбове, минаваха точно над басейна, което ми се видя пълна глупост. Да, не се късат всеки ден жици, но стига веднъж да се скъсат и всички в басейна ще са мортале. Много хора не биха обърнали внимание на това, но мене лично ме притесняваше като факт.

Поседяхме на басейна, след което се преместихме на плажа. Оказа се, че камъните са доста обли и, лежейки върху един чаршаф, не ръмби, даже ми се стори по-удобно отколкото на плаж с пясък. Единствения проблем е ходенето бос по камъните – тогава си ръмби и то – сериозно, трябва да имаш от онези обувки за къпане, дето са против морски таралежи.

Водата от тази част на острова си беше с нормална температура и си киснех колкото си искам вътре, без да ми е студено. Явно откъм Италия е големия студ, откъм Албания е топлото

Прибрахме се пó по светло, да си правим вечеря, защото освен шапката се оказа, че и челника съм забравил – хаха. Но пък не беше голям проблем, защото телефоните имат светодиоди, които вършат добра работа – само дето не са удобни за държане –  и гледахме да сме приключили с вечерята преди да стане тъмно.

Междувременно една змия се беше насукала около клонитена едни храсти. Беше зелена с черни точки, в нета мога да я оприлича на Grass Snake. 3ма мъже от поддръжката на къмпинга я бяха наобиколили и се чудеха как да я убият. Единия взе една вила за събиране на трева, другия – едно гребло, третия гледа и аз включително, около тях. Тоя с вилата за трева я халоса да падне на земята, обаче другия с греблото се замота, и като хукна онази змия – мина през краката на третия, онзи подскочи 1м на горе – голям смях! Подгониха я, ама се качи много бързо на едно дърво на около 5 – 6м над земята. Не бях виждал колко бързо се катери змия по дърво, особено ако 2-ма грекоси я гонят да я млатят :). Нямаше как да я стигнат вече, затова почнаха с един маркуч да я поливат отдолу, хаха! Ама загубих интерес вече и се върнах при палатката. Тя реално беше в съседните храсти и вече се оглеждах внимателно, като се подмотвах по храсталаците.
След като хапнахме, се разходихме този път в другата посока из Дасиа. Минахме по някакъв мръсен изоставен плаж с доста изоставени постройки.

Повечето заведения седяха празни, явно си запада този остров като цяло. Легнахме си пак рано, за да сме готови за следващия ден.

Още пътеписи от близки места:

1. Корфу – ден втори, начало (крепостта Ангелокастро)
2. Загубени из гръцките острови (втора серия) (3): Палеокастрица на Корфу и остров Паксос
3. Корфу – ден първи
4. Приключения в търсене на пясъчни плажове на Корфу (съвети и идеи)
5. Неделна разходка до Погановски манастир – нещо като продължение
6. Един уикенд в Търново (ден втори): Преображенският манастир и Арбанаси
7. Загубени из гръцките острови (втора серия) (1):Корфу и Видо
8. Корфу – една вълшебна приказка…
9. Почивка на остров Корфу – съвети за пътуване
10. Кулинарно към остров Корфу
11. Корфу и Тансу травел – прекрасно място и лоша организация
12. Халкидики: Ден втори: Целунати от Слънцето *

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

В ушите ми още не са заглъхнали силните думи от великолепния роман на Айн Ранд„Изворът“, когато посягам към първата й книга. Осъзнавам, че летвата е вдигната безнадеждно високо – рядко един утвърден автор оставя именно дебютния си роман да застане на върха, над всичко друго, сътворено от него. „Ние, живите“  публикуван за пръв път през 1936 г., не прави изключение. Увлекателен и разтърсващ с диаболичните си картини, той е едва началото; щрих, който ще прерасне в нещо наистина изключително. И все пак – само началото…

Айн Ранд, която ще завладее Америка и света с „Изворът“и„Атлас изправи рамене“, тук все още е по-скоро руската емигрантка Алиса Розенбаум, имала големия късмет да се измъкне от диктатурата на пролетариата в Съветска Русия и да разкаже за суровата действителност там.

„Ние, живите“разказва за живота в Съветска Русия през 20-те години – след затихването на Гражданската война, когато на повечето руснаци им става ясно, че комунистите очевидно имат намерението да поостанат на власт и няма току-така да изчезнат. Сред невъобразима мизерия, последните останки от стария, буржоазен свят водят борба за своето оцеляване. Но какво оцеляване, когато диктатурата на пролетариата не предвижда място за „експлоататорите“ в справедливия нов социален порядък, налаган със щикове, червени знамена и кожени тужурки…

Кира Аргунова е една от все още многото буржоазни отломки, за които животът в Съветска Русия е едно безкрайно ходене по мъките. С буржоазен произход и силно изострен индивидуализъм, тя отказва да се подчини на новата действителност. Влюбва се в друг изявен индивидуалист – Лео е син на адмирал, разстрелян за контрареволюционна дейност, и двамата заедно ненавиждат целия фалш в страната на Ленин. Кира обаче, като рожба на Майка Русия, има в сърцето си място и за друг и този друг се оказва пълната противоположност и на нея, и на Лео. Андрей е герой от Червената армия, комунистически функционер и чекист. Разкъсвана от противоречия в любовта си между двама души от тотално противоположни вселени, Кира прави опити да оцелее в този кошмар, въпреки чудовищните усилия на системата да унищожи цялата прослойка, към която тя принадлежи.

Ранд заформя зловеща спирала, която ще поведе героите на романа й към пълно себеунищожение на фона на зараждането на една от най-човеконенавистните империи в световната история. Образът на всепомитащата държава, на тоталитарния съветски режим,  претопяващи всяка човешка личност в котела на безличната маса на новото безкласово общество, е страшно въздействащ. Тоталната мизерия, която лъха от всяка страница, кошмарните картини на изнурени, но маршируващи с лозунги и плакати хора – това е може би първият истински репортаж за действителността в Съветска Русия, който светът вижда под формата на този роман.

И макар тук Айн Ранд да е все още доста далеч от философския заряд на по-късните й книги, основният мотив за човека срещу системата, в случая в лицето на тоталната държава, вече се вижда съвсем ясно. Опасно приличащ на антиутопия,„Ние, живите“е достатъчно автентичен разказ за човеконенавистното лице на комунизма и хладнокръвно предупреждение към Европа и света за ужасите, които ще последват в следващите десетилетия под знака на червената звезда.

Публикувано от Георги

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

It’s been a while since I decided to try an iPhone (the post is in Bulgarian, sorry!). I promised myself to follow-up as detailed as possible, but just now I’m succeeding to post few thoughts about this experiment. I also promised myself to try to keep at least for 2 months with that smartphone. I failed both promises!

I called it “experiment”, because I didn’t think this would ever become “new reality” to me. I knew that the platform is just way too crippled by Apple, it is way too limited for someone with my requirements. It’s the most non-flexible platform I’ve ever seen: it has tons of silly limitations (both small and big, see below) and a lot of illogical, stupid decisions.

Anyway, last week, after just a bit more than a month with an iPhone, I decided to abort the experiment and call it a failure (it’d be a success, if I lasted at least 2 month with this phone). Effective a bit more than a week ago, I’m back with my Galaxy Note 3! I have this buzzing thought in my head to make a try with Windows Phone 8.1 as well, but I am so tired of platforms, who put shackles to their users, I might need few months with Android first…

Anyway, the good, the bad and the ugly about those days follows.

Daily Stuff

Below I’m describing the daily use of the iPhone, all the Good and Bad things I’ve experienced with it.

The Good Things

• Unlocking with a fingerprint: This gives tons of flexibility, when you want to quickly unlock your phone, while waiting on the red light. Just hold your finger and it’s done. Neat!
• Keyboard prediction: no matter how stupid iOS default keyboard is, its word prediction mechanism worked great for me. I know it’s been a subject of a lot of fun, but it’s also the best autocorrect ever (yes, including the autocorrect of SwiftKey)
• The Camera! Yes, it’s good! And the Camera Awesome app I’m using as my camera app makes really great pictures, too. Note 3 has also very good camera (I wonder why Vesela’s SGS 4 still beats it though!), but I believe iPhone 5S’ camera is aligned as quality to the camera, which is integrated in Samsung Galaxy S4/5 series! No compromise there!
  • Woot! Just discovered that there’s Camera Awesome for Android as well! I will definitely try it soon!
• Misfit Shine app for iOS was much better. I’m saying “was” here, because I actually lost my Misfit Shine device :(, somewhere in Austria, during our vacation in the beginning of July… But while I had it, it was clear that Misfit Wearables have put much more effort in Shine for iOS than in Shine for Android. I’m very sad about my little Shine, but I doubt I will buy another one: for one they don’t have any support in EU, and for another – I’m an Android user, after all. And Android users usually go for Android Wear these days.
• Either by accident or not, Pebble immediately upgraded to 2.2. I did not see much improvement, except one quite bad thing (see below).

The Bad Things

• Battery life! Don’t even get me started about that! The thing has such poor battery life, compared to Note 3, it’s just f***ing unbelievable. When I approached this project, I went with the impression that at least I won’t have that frequent charge need, something which I was anyway used to with the Android OS. What a surprise it was to notice that when I’m using the iPhone, its battery life is at least twice as worse, compared to the battery life of the Note 3! If I leave the phone alone on my desk, it definitely behaves better than the Note 3, but if you actually work with the damn thing, then the battery drains at least twice faster, if not three times! And as I’m a power smartphone user, this hit my initial impression badly!
• Pebble applications are much weaker in iOS rather than in Android! The Notifier Pebble app I’m using, the best notifier app for Pebble I found so far, is available only for Android. No iOS version and no iOS plans. Such a big shame, indeed, but… what to do! I can surely bet that there’s some development limitation here, which prevents the developers to fulfill the same functionality as in Android. At least that’s my gutfeeling.
• Video Player app for iOS suffers all problems, which a Video Player app would suffer under such limited conditions. MxPlayer for Android set does not exist in iOS. In iOS I purchased GoodPlayer months ago, which I was able to use also for the iPhone. Not bad app, but the sandboxed storage really limits you in many, many ways. One example: in order to play a file from BitTorrent Sync, you have to “open” the subtitles first (which copies the subtitle file to the sandbox of the video player), then “open” the actual file again with the player (which copies now the actual video file to the sandbox), and then you can start watch. Yes, you end up with two copies of the same thing in your phone memory… sucks, doesn’t it? One reason why you should pay EUR150 more for the 64GB iPhone version

The Limitations

Two lists here: small limitations and big ones. The small ones are the ones I can cope with and the big ones are the ones, which are definitely pushing (and keeping) me away from this platform.

Small limitations

• Tons of irritating small stuff like lack of direct sharing of a link/file/whatever else to something, which is not integrated in the OS. Let’s say that you’ve installed Delicious for iOS and you want to share a link from Safari (or another browser) to the app. Well, you cannot! In Android you have intent receivers, which allow you to design cross-app communication with style and which could belong to any third party apps. In iOS you have… an apple (or worse).
• Another “apple” is burried in the keyboard shift. Assume you’d like to switch from any keyboard to Emoji and back. Somehow iOS product managers figured out that it should be stack-wise switching, but why (just for fun) don’t we also move the keyboard switching button around? That way the users will never (ever!) learn where the button actually is and will have to look for it each time they switch English => Bulgarian => Emoji etc. Isn’t it great idea?

Big limitations

• The Only One Right Keyboard: this is the one, provided by Apple. Altogether with its smartness and stupidity. If you don’t like it, then… well… don’t chose Apple.
  • It’s worth mentioning the fact that in iOS8 Apple will (maybe, let’s see what they’ll approve) give chance to third parties to build and integrate their keyboards too. I don’t know how much limitations they’ll introduce prior that, but the fact that the SwiftKey people plan to build their iOS keyboard is more than promising.
• No App Can Run Forever (right!). I’m saying that by watching two favorite apps of mine: BitTorrent Sync and Spotify cannot sync content, unless they’re in foreground! At the moment they go background, Spotify informs you after a while that it paused your syncing, while BitTorrent just stops synchronizing. Quite annoying stuff, especially if you want to sync up few movies from your server to your mobile phone, and the stuff is with good size.

 Conclusion

Just one sentence: bye, bye Apple. I’m sorry, but before I try something that shitty, I’ll give it between two and four years time.

Just some fun at the end, totally not connected with the above, but still at Apple!

And last, but not least… Apple, WTF?! How can this trigger such kind of an error? Are you hiring interns to work on your site?

Wanna repro this? Just put “https://itunes.apple.com/bg/app/spotify” in your Chrome or Aurora browser (maybe in the rest too, I just did not test there).

Featured image (cc-by-sa 2.0) Sean Neakums

Лиценз: Creative Commons Attribution 3.0 Unported

Лиценз: Всички права запазени

Винаги съм харесвала тази песен на „Импулс”. Винаги съм харесвала „Импулс” заради тази песен. Нито помня кога съм я чула за първи път, нито кога и колко съм я слушала. Спомням си само Наско, обвит в магична мъгла и гласът му, който я изпълва и извира от нея.

Винаги съм харесвала „Високо” на ФСБ. И винаги съм харесвала ФСБ заради „Високо”. А заради „Протегнах две ръце” ги смятах за гениални и ги обожавах. Всъщност, обожавах човекът, извадил наяве тези чувства. Обожавах и авторите на другите песни, докато в един миг, в съвсем недалечното минало установих, че авторът е един и същ и през цялото това време всъщност съм била влюбена в душата на Евтим Евтимов.

Душата на поета… Красива, дълбока, ранена, смееща се и плачеща едновременно – вероятно такава е била тогава, щом е подреждала думите така. А думите – те просто са бликали от нея и са заживявали свой собствен живот…

Наскоро случайно ми попадна негова стихосбирка. Четейки, потъвам и се отнасям в един вълшебен свят и единственото, за което съжалявам е, че не съм певец или композитор, за да извадя думите от страниците и да ги подаря на целия свят. Мога да ви ги подаря само „на хартия”, а мелодията да напише всеки сам. Аз така правя.

Като облак летен ще се вдигнеш,
аз звезда над облака ще стана,
ти лице в звездата ще огледаш
и отново ще си моя.

На река ще се превърнеш вечер,
аз под нея езеро ще стана,
ти на езеро в зори ще дойдеш
и до края ще си моя.

Евтим Евтимов, из „Горчиво вино”.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България