1.

Много дни никой не ме е докосвал,
няма какво да докосна от себе си.
Подът на моята тайна поддава
ето тук.


2.

сън на север
сред топлата градска подмишница,
в къща с дупка на палеца,
дим от кораб

* - Стихотворението е част от книгата на Марин Бодаков - “Северна тетрадка”, публикувана от Издателство за поезия “Да”, през декември 2103 г., чието представяне в програмата на “Аполония”-2014 е насрочено за 1 септември, от 18:00, в “Градска художествена галерия”, Созопол.

  Марин Бодаковв “Кръстопът”.
  Марин Бодаков в DICTUM.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

 общо между новите технологии и политиците. Те винаги идват с обещание, първите, да те улеснят, а, вторите, за „по-добро“ бъдеще. Резултатът обаче е, че им ставаш роб. Ако им се довериш, разбира се.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Последните години покрай блога получавам различни покани и предложения за партньорство, като всеки път, преди да приема си задавам въпроса: бих ли си купила този продукт? Когато отговорът е ДА – приемам.

И така – този път няма да ви пиша за мода или козметика, а за храна – по-точно за готварски уред – Multicooker-а на Philips.

Приех предизвикателството (да сготвя и заснема на видео + снимки 7 рецепти), защото а) така или иначе исках да купя мултикукър за вилата, и б) защото така или иначе нали се бях зарекла да споделям кулинарните си върховенапъни.

Преди да започна готвенето разгледах рецептите и опциите на уреда публикувани на сайта на Philips и не знам защо реших, че няма начин да не се справя. После се сетих, че Лулубеше писала за уредаи отворих блога й и тогава в главата ми започна да кънти въпроса: къде се натика, жено?

Обаче, когато се хванеш на хорото – скачаш! И така, ето ме тук, след (незнамколко) опити на принципа проба-грешка и заснети 5 рецепти (две от които ужасно не на фокус, което разбрах следварително – разбира се!) съм на ръба на отчаянието. Независимо колко добре е сготвена и какви са вкусовите качества на една храна – ако не можеш да я представиш добре, тя просто прилича на бебешко повърнато и никой, ама никой няма да ти повярва, че става за ядене.

Ето какво имам предвид:

За това днес няма да пиша за рецептите, а за уреда. Имам сериозно предположение, че всяка манджа сготвена в мултикукъра може да се сготви и в тенджера, да се опече и т.е., с киселото мляко още не знам как стои въпроса, защото още не съм тествала тази опция. Основното предимство на мултикукъра е, че е малък и идеален за кухня с малко свободно място. Моята кухня е изключително нефункционална: печката се намира на един мъъъъничик остъклен балкон до хладилника, почти връстничка ми е и от нея работят само 2 котлона – единият малък, като за джезве, а фурната си живее свой собствен живот, плот за приготвяне на храна, точене, месене и т.н. практически нямам, има едно местенце между сушилята за съдове и микровълновата (която планирам отдавна да разкарам, но Александър е особено привързан към бързината, с която претопля храната) – на една от снимките се вижда или крайчеца на барплота, който обаче е висок и е доста неудобно. Казвам всичко това, защото в моя конкретен случай, когато искам да сготвя няколко манджи наведнъж – трябва да го правя последователно, а не едновременно – което ме заробва с часове в кухнята. С мултикукъра успявам да приготвям 2 манджи и да пека баница едновременно, т.е. мога да приготвя храната за 2 или 3 дни и респективно да говя през ден – нещо за мен до сега немислимо, освен ако не се яде навън или не се поръчва пица.

Така – в този ред на мисли, ако нямате достатъчно място, котлони и т.н. – уредът е удачна придобивка. Другите 2 основни плюса са, че е лек и лесно преносим. Аз си го носих на вилата и докато се грижех за цветята в градината, храната практически се сготви сама, а след това си стоеше на топло в съда – мултикукъра има функция за поддържане на храната топла.

Т.е. ако хипотетично някой ден все пак стигнем до море за повече от 3 дни, мога да си го взема с мен, защото обикновено отсядаме в апартаменти тип студио, а не в хотели и така или иначе ми се налага да готвя.

Друго, което ми направи много добро впечатление е, че печенето на кекс на пример в мултикукъра ми се получава по-добре, отколкото във фурната – не остава глетава среда, изпича се равномерно, набухва нормално, а домочадието го унищожи скоропостижно, което е гаранция за добър резултат.

За днес стига толкова – ще се пробвам да направя по-прилични снимки и ще споделя рецепти.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

В късните ми тийнейджърски години една девойка, която харесвах, ми обясни, че съм бил много мил, внимателен и грижовен с нея, но това било обичайно и естествено за мен да съм такъв, а тя решила да избрере друга опция, понеже конкурентът бил пълно дърво, но полагал огромни усилия да се промени и това му старание било толкова мило и впечатляващо… Присвих рамене, оставих пари за сметката и я оставих с умиленията и в кварталното кафене. Като се прибрах вкъщи, разлистих някаква книга, която бях купил наскоро, и една от главите започваше с цитат от източен мъдрец, който гласеше нещо като “Хората не забелязват, че орелът лети високо в небето, но ще аплодират всеки магьосник, който успее да ги заблуди, че охлюв може да подскочи.” Тогава се усмихнах на иронията на момента, но всъщност ще ползвам този неточно преразказан цитат като увод на друго, далеч по-малко сантиментално продължение…

Поводът е повсеместното мрънкане за листите на Реформаторски блок. Както и повсеместното мрънкане по повод Реформаторски блок по принцип. Защото очевидно нечии идеалистични представи за нещата не са се сбъднали на 200%. Спестих ви/си едно публично избухване след отминалите избори за Европарламент, за жалост не си спестих личните препирни, с които си обтегнах отношенията с доста близки и ценени от мен хора. Защото като представител на Реформаторски блок имах възможността да наблюдавам от първо лице изборния ден, активността, хората… и това, което ме шокира и отчая, бе, че в Центъра на София, буквално на пъпа на столицата, младите гласоподаватели бяха осезаемо малко. Възрастните гласуваха с патерици, с два чифта очила, едва стоящи на краката си, но бяха много повече. И всичко това след почти година неспирни протести срещу статуквото. Спестих го, защото щях да споделя толкова смешно-тъжни детайли, че щях да налея още вода е мелницата на отчаянието – като например, че в моята секция комисията не беше наясно как точно се броят преференциите, и че трябваше да се намеся изрично да следят дали номерчето на бюлетината съвпада с това на кочана и след като човекът излезе от тъмната стаичка, а не само преди това. И обяснявах минимум 5 минути преди първият от комисията да загрее бавно защо е нужно това…

Иначе – аз вече съм на 40 – от всички представители, застъпници, наблюдатели и членове на комисии имаше само един по-млад от мен – четеше книга през цялото време (все е нещо – другите четяха “24 часа” и решаваха кръстословици) и проведе точно един телефонен разговор, в който уточняваше кога и къде ще му бъде платено, че е жертвал деня си.

След изборите се наслушах на иронични бележки кой, защо и как не бил гласувал – и беснеех… вътрешно и външно… Сега съм в отпуска, но отново беснея, четейки реакции на хора, които не зная дали дори са се замисляли някога какво означава да съгласуваш дори едно общо становище между повече от три различни субекта и какви усилия и компромиси стоят зад това. Иначе, разбира се, че е по-лесно да мрънкаш – че някой не ти е представил идеалната листа, перфектния кандидат, в перфектния контекст… Само че политиката е изкуство на компромиса… много често изкуство на възможния компромис! А изборът е винаги ограничен. И всяко друго очакване е просто детинско или най-малкото незряло.

Иначе наскоро на вътрешното гласуване на кандидатите на ДСБ (и в моята организация, и после в района ми) се обърнах и огледах залата и се запитах нямаме ли още по-добри кандидати, но тези бяхме посочили, тези не се бяха отказали, подредих ги според своите преценки (в ДСБ се гласува вътрешно със сложна преференция за абсолютно всеки – подреждаш ги по предпочитание) – тези, които прецених за неподходящи, просто сложих последни. Иначе ми се искаше и в залата да има повече по-млади от мен хора, но уви, преобладава достолепието на беловласите, на които сигурен съм също им се иска да има повече по-млади от тях… Иначе ми се искаше в моята организация на ДСБ да не сме само двама до 40 години… Искаше ми се на първата ни среща на да го нарека локалния изборен щаб в моя район преди 2-3 седмици да не бяхме се събрали само от ДСБ и един човек от НПСД (единственият им член в района). БЗНС нямат организация в нашия район – тях не ги броим, но… иначе и вие сте чували, че в Реформаторския блок не са само ДСБ и НПСД, нали… дано останалите не са заети с нечия друга кампания. Искаше ми се, като започне след няколко дни новата кампания, да има повече доброволци и да не се чудим кого и къде да клонираме, за да има хора навсякъде за всичко. Искаше ми се Зелените да бяха поузряли поне малко, но… уви… иска ми се, но… с това разполагаме… И ще направим добра кампания сигурен съм!

Искаше ми се поне някаква част от тези мрънкащите, които иначе мрънкат от позицията на незадоволени симпатизанти или проекто-симпатизанти, да бяха почукали на някой щаб и да кажат “Добър ден! Мога ли с нещо да помогна?” и да вкусят нещата отвътре… Защото политиците не се доставят по каталог от Amazon, те се създават и избират от всички нас. Партиите и организациите също се създават от хората. Иво Божков, когото избрахме за човек на годината преди време, беше издигнат за кандидат-депутат от ДСБ в моя район… Но защо не бяхте повече в залата тези, които да гласуваме да бъде по-напред в списъка? Нямаше ви. Мнозина харесваме Радан Кънев, но той не може да оглави всички листи, а и замисляте ли се понякога какво му струва да бъде дори само начело на ДСБ и да се бори дори само за вътрешнопартийното общо становище. Наистина ли вярвате, че няма вътрешнопартийна опозиция – и в хубавия, и в не толкова приятния контекст? И дали бихме имали шанса да имаме втори Радан, ако някой ден и той се обезвери и се откаже?…

Много е лесно да си белоснежно чист и еталонно морален, когато стоиш отстрани, подаваш оригинални реплики през социалките и нямаш никакво намерение да си нацапаш ръчичките. И да си толкова критичен към РБ и толкова безкритичен към ГЕРБ, например… Докато гледаме политиката от разстояние като сапунен сериал – тя ще бъде точно това – режисиран от някой друг сапунен сериал. Трябва най-накрая да пораснем и да проумеем, че договорките в политиката и дори коалициите не са непременно любовни истории, а начин да се отработи дадена ситуация – пример прагматичните коалиции в Германия. Докато реагираме като малки деца – импулсивно и емоционално – ще сме в детската градина на общественото израстване и в задния двор на Европа.

За да има работещ и стабилен следващ парламент, който поне да започне да поправя счупеното, е критично важно Реформаторски блок да има прилично представителство – и това е нужно за да не бъде просто патерица на ГЕРБ, а да тежи на мястото си. И да тежи достатъчно, че дори и да има такива, които ги устройва да са патерици на ГЕРБ, те да имат малка тежест и значение, дори да се пребоядисат.

Реформаторски блок не е идеален, но с това разполагаме. Формацията е с потенциал и е добра отправна точка за нещо по-добро. Принципите са ясно декларирани и повтаряни до болка – ако сте се разсеяли и сте забравили есенцията им – прочетете последния пост на Радани линкнатия от него по-стар пост. Ако виждате нещо по-добро на хоризонта – добре, но аз не виждам – моята надежда за промяна е свързана с Реформаторски блок и се надявам повече хора не само да гласуват, но и да помогнат да убедим в оставащия месец и други да гласуват за него.

Другата опция е да чакате охлювите да се научат да скачат…

"Охлювите не могат да скачат"е публикация от yovko in a nutshellс автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Лиценз: Creative Commons Attribution 3.0 Unported

Лиценз: Всички права запазени

казано е, но никой не помни кой: метафората
е тялото на мислите
и точно тялото започва да се износва
на това тяло годините натежават, кожата която
изсъхва в намачкана карта от бръчки, зъбите
които падат в чинията, косата която провисва
в безрадостната усмивка на гребена, натежала глава
която се килва, малко преди съня, о, да, представям си
го, така: двама инатливи, немощни
мъже на някакъв бряг, с изгорели от слънцето, червени
носове, се бият
за благосклонността на една жена, и зная, че един
                                                              от тях ще умре,
а във високата си кула спасителят брои рундовете,
накратко метафората е стигнала края на пътя
и се среща с мисълта си на прага, възвисяването
разбира се е написано за слепите на последния останал
език на жестовете докато преводачът на
                                                              глухонемите сваля
немски порнофилми и точно в този миг престарялото тяло
прошепва на мисълта си: какво искаш да кажеш с
                                                              всичко това?
а мисълта отговаря: аз съм твоето очевидно
тълкуване, разтребвам недоразуменията ти, аз
те поддържам живо
затова искам по-скоро да кажа: метафората е
булчинската рокля на мисълта, износена по шевовете

Стихотворението е от издадената от Издателство за поезия “Да” книга с поезия на Ларш Собю Кристенсен “Таралежово слънце″ (преведена от Анюта Качева), чието представяне - с участието на автора - в програмата на “Аполония”-2014, е насрочено за 1 септември (понеделник), от 20:00 часа, в “Градска художествена галерия”, Созопол…

Виж “народна мъдрост II”и “народна мъдрост I”в “Кръстопът”.




  Ларш Собю Кристенсенв “Кръстопът”.
  Ларш Собю Кристенсен в DICTUM.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Вероятно най-популярният писател, претворил в проза ужасите на Първата световна война, е Ерих Мария Ремарк. „На Западният фронт нищо ново“ и „Обратният път“ разказват за Голготата на немския войник, за изгубеното поколение на Кайзера. Доскоро си мислех, че едва ли ще намеря толкова силни антивоенни послания другаде, докато един ден тази книга просто сама дойде в ръцете ми…

„Далече и отвъд“на Себастиан Барие прекрасен, много личен знак на почит към ирландските момчета, изгубили живота си в Голямата война. Когато стане дума за Първата световна, обичайните „герои“ са французи, германци и англичани. В кървавите мелета при Сома, Гинчи, Пашандел своя принос дават и много ирландци, сражаващи се под знамето на крал Джордж. На тях е посветена и тази книга – на всички онези наивни, луничави, наперени момчета от Дъблин, Корк, Килдеър и Уиклоу, на които им е казано, че трябва да защитят „поруганата Белгия„. И хиляди от тях се записват доброволци, разбира се. Защото подвизи и геройства са във фантазиите на всички, поне докато не затънат в калните окопи на Фландрия…

Историята на Уили от Кралския дъблински артилерийски отряд е история на един живот сред ужасите на войната. Присъединил се още през 1916 г. под звуците на „A long way to Tipperary„,Уили става свидетел и участник в някои от най-жестоките сражения на Западния фронт. Бари не спестява нищо от натуралистичните описания на този ужас – войниците, изпускащи се в панталоните си от страх, оглушителните взривове на снарядите, лепкавата и кървава смърт, осеяните с пулверизирани човешки останки кратери… Тръпки побиват от разказа за първата газова атака, на която стават свидетели ирландските войници още в тези първи месеци на войната – пълзящата жълта мъгла, така непозната и подозрителна, която те посрещат учудени и уплашени, за да умрат сгърчени от болка минути след това.

Животът на фронта, разбира се, не е само смърт. Там има още и другарство, въшки, пиене, слухове, леки жени и сифилис, писма от родината, кратки отпуски и дни на затишие по резервните линии… През 1916 г. избухва и Великденското въстание в Ирландия – събитие, което допълнително обърква и без това изтерзаните младежки глави, сред които и Уили. Цялата тази сложност е представена по изключителен начин от Себастиан Бари, който съумява да създаде максимално автентична картина на военновременната действителност, съчетавайки я с поразителни разсъждения върху безсмислието на войната. Само вижте това:

„Всички онези милиони майки и милионите галони майчина кърма, милионите мигове песни и залъгалки, пошляпванията по дупето и целувките, ританките и буйките бяха стоварени в историята на огромни поломени купчини с шумна и нестройна музика; човешки истории, разказани на вятъра, за да се превърнат в пепел, изтлели за забавление на смъртта, запокитени върху могъщото бунище на изгубените души; всичките тези милиони момчета, всяко различно по себе си, които щяха да попаднат в месомелачката на задаващата се война“.

Ако Хемингуей ви се е сторил прекалено скучен в „Сбогом на оръжията“ или си мислите, че „На Западния фронт нищо ново“ на Ремарк е най-доброто, писано за Първата световна война, то „Далече и отвъд“ е книга точно за вас. Ирландският Ремарк е автор, който не бива да пропускате. А историята на Уили ще ви разтърси както, сигурен съм, отдавна не ви се е случвало.

Публикувано от Георги

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Страните от Югоизточна Азия са същински рай за любителите на тропически плодове. Драконов плод, мангостин, тамарило, дуриан, змийски плод и множество други екзотични имена тук спират да ви звучат странно и се превръщат в част от нормалния живот.

Голяма част от тези интересни плодове се срещат и у нас на щандовете на големите супермаркети. Но е добре да се отбележи, че за да пристигнат в добър вид, обикновено са сериозно третирани с химикали, които повече или по-малко променят вкуса им.

Друг въпрос е и високата им цена, която също може да ви отблъсне. Но веднъж отблъснати от тези два фактора, не си изграждайте излишни предразсъдъци, а ако имате път към някоя азиатска страна, непременно ги опитайте пак - този път свежи, сочни и на достъпни цени.

Нека разгледаме накратко някои от най-интересните плодове, които можете да срещнете в изобилие, ако пътувате из Индия, Бали, Малайзия, Индонезия, Виетнам, Шри Ланка или Мексико.

Змийски плод (салак)

Салак (Salacca zalacca) е вид палмово дърво, с оригинален произход о-в Ява и Суматра. Култивирано е в други региони и се намира лесно в Бали и Малайзия.

Плодовете растат на купчинки в основата на палмата и са познати като змийски плод заради червеникаво-кафявата им люспеста обвивка. Имат приблизително размер и форма на зряла смокиня, като ядлива е само вътрешната им част.

Плодът се обелва, като се стиска връхчето на плода и това кара кожата да се разпука. Вътрешната част се състои от три парченца, които приличат на скилидки чесън и съдържат едро, неядливо семе.

Вкусът на салака е обикновено сладко-кисел, но текстурата на плода е подобна на тази на ябълка и може да варира от много суха до влажна и хрупкава.

Змийският плод е богат на витамин С и желязо, а в 100 г от него се съдържат 368 калории.

Тамарило (доматено дърво)

Тамарилото е ядлив плод с размер и форма на яйце, който ще откриете върху малки дървета или храсти с името Solanum betaceum. Плодът е известен още като дървесен домат или тамаморо.

Тамарило е характерен плод за Перу, Чили, Еквадор, Колумбия и Боливия и един от най-популярните за отглеждане плодове в тези региони. Можете да срещнете тамарило и на други места по света, например в Южна Африка, Индия, Хонг Конг, Австралия, Нова Зеландия и САЩ. Успешно е култивиран и в Малайзия, Филипините и Пуерто Рико.

До 1967 г. плодът е бил популярен в Нова Зеландия под названието дървесен домат, но след това е взето решение името да се промени, за да не се бърка с обикновения домат и за да звучи по-екзотично. Изборът на думата тамарило е обяснен с близкото звучене до думата "tomato", испанската дума "amarillo" (жълто) и вариация на маорски на думата tama (водачество).

Плодовете са с размер между 4-10 см. Цветът им варира от жълто и оранжево до червено и почти пурпурно. Понякога имат по-тъмни ивици. Противно на очакванията, червените плодове на тамарило са по-кисели, докато жълтите и оранжевите са по-сладки на вкус, и напомнят този на манго или кайсия. Месото им е с твърда текстура и съдържа повече и по-големи семенца от тези на обикновения домат. Плодовете тамарило са много богати на витамини и желязо и същевременно нискокалорични - съдържат около 40 калории на плод.

Плодът се консумира, като се разрязва на две половини и се отделя вътрешната част от обвивката (подобно на авокадото). Някои хора в Нова Зеландия обичат да намазват тамарилото върху филия хляб за закуска. Тамарило е подходящ както за готвене в солени ястия, така и за компоти, сладкиши и добавка към прясно изцедени сокове.

Джакфрут (индийско хлебно дърво)

Джакфрут (Artocarpus heterophyllus) е едно от 60-те вида вечнозелени хлебни дървета от семейство Черничеви (Moraceae) и е най-големият ядивен плод, растящ на дърво. Заради отличните си хранителни качества и ниската цена в Индия е наричан "хлябът на бедните".

Дървото, което ражда джакфрут е популярно в тропическите райони на Индия, Непал, Шри Ланка, Камбоджа, Виетнам, Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините. Среща се още в Африка, Бразилия и Ямайка. Джакфрут е и националният плод на Бангладеш.

Плодовете на джакфрут могат да достигнат 30-40 кг на тегло и размер около 50 см в диаметър.

Джакфрут играе значителна роля в индийското земеделие от векове. Плодът е прочут с изразителния си сладникав мирис.

Сърцевината на джакфрут съдържа скорбяла и е добър източник на диетични фибри. Вкусът е сравним с комбинация от ябълка, ананас, манго и банан. Има различни вариации на плода и оттам и на вкуса му, който зависи главно от размера на плода.

Всеки джакфрут съдържа многобройни малки луковички, които са доста лепкави, но много вкусни. Всички части на растението, включително и обвивката, съдържат леплив латекс. Затова е препоръчително да се използват гумени ръкавици или ръцете да се мажат със слънчогледово олио, докато се разделя плодът.

Порция от 100 г суров джакфрут съдържа приблизително 95 калории и е добър източник на витамин С. Джакфрут съдържа повече въглехидрати от хляба, но е богат и на протеин, калций, желязо и калий.

Драконов плод (питая)

Питая се наричат най-общо плодовете на няколко вида кактус. Най-често името Pitaya се отнася до плод от вида Stenocereus, докато Pitahaya или драконов плод се отнася до плодовете от вида Hylocereus.

Този вид кактус произхожда от Мексико, но е разпространен в Централна Америка и в други части от света.

Киселите плодове питая (от вида Stenocereus) са разновидност, която се среща в сухите райони на Америка. Тези плодове са с изразен кисел, освежаващ вкус, по-сочна сърцевина и силен вкус.

Цветовете на кактуса Hylocereus цъфтят само нощем, затова ги наричат още "лунно цвете"или "Кралица на нощта".

Сладките плодове питая Hylocereus имат кремообразна сърцевина и деликатен мирис и биват три различни вида:

• Hylocereus undatus - бяла питая. Плодът е с червена обвивка и бяла сърцевина. Това е най-често срещаният вид драконов плод.
• Hylocereus costaricensis червена питая, среща се и под името Hylocereus polyrhizus. Плодът е червен на цвят както отвън, така и отвътре.
• Hylocereus megalanthus (жълта питая, среща се и като Selenicereus megalanthus). Плодът е с жълта обвивка бяла сърцевина.

Плодът тежи от 150 до 600 г, отделни екземпляри могат да достигнат и един килограм.

Питаята се консумира, като плодът се разрязва на две и сърцевината се отделя. Текстурата на драконовия плод често е сравнявана с тази на кивито, най-вече заради многобройните хрупкави, черни семенца.

Когато сърцевината се консумира сурова, вкусът на плода е по-скоро сладък, а самият плод не е висококалоричен.
Семенцата се ядат заедно с месото на плода, имат лек орехов вкус и са богати на липиди.

Като цяло вкусът на драконовия плод е в силен контраст с привлекателния му външен вид. Най-често го определят като леко сладък, с по-скоро блед вкус, малко подобен на сладко киви или пъпеш.

Плюсовете на този плод са високото съдържание на витамин С - три пъти повече от същото количество в моркови, за сравнение. Питая е много добър източник на желязо и диетични фибри и на практика не съдържа никакви мазнини.

Рамбутан

Рамбутан (Nephelium lappaceum) е средно по размер вечнозелено тропическо дърво от вида Sapindaceae. Плодовете на това дърво носят същото име.

Рамбутанът е типичен плод за Индонезия и Малайзия. Лесно ще го намерите и във Виетнам, Филипините, Шри Ланка и Индия. Рамбутанът се смята за близкородствен с няколко други вида тропически плодове, включително личи, лонган и мамончило.

Този плод се бере само след като е напълно узрял върху дървото, тъй като не може да доузрява, след като бъде откъснат.

Името на плода идва от малайската дума за коса, а във Виетнам го наричат chôm chôm, което означава "рошава коса".

Плодчетата са кръгли или овални, с дължина 3-6 см и широчина 3-4 см широчина, висящи на гроздове от 10-30 броя. Кожата е червеникава, по-рядко оранжева или жълта, и е покрита с меки израстъци, подобни на шипове, откъдето е и името на плода.

Сърцевината на плода е прозрачна, бяла или много бледо розова, със сладък, съвсем леко киселеещ вкус, много подобен на грозде.

Единственото семе на плода е с лъскав кафяв цвят и може да бъде отровно в суров вид, затова обикновено се пече, след което няма проблем да се консумира.

Както повечето тропически плодове, и рамбутанът е богат на витамин С. Рамбутанът съдържа мед, който помага за прочистване на бъбреците и за производството на червени и бели кръвни телца, фосфор и манган, необходим на тялото за производството на ензими.

В следващите две части от поредицата ни за тропическите плодове ще ви запознаем и с други интересни видове, които се струва да опитате, когато ги срещнете.

Лиценз: Всички права запазени

С това кратко заглавие ще започна най-пространното писание на този блог, което се появява след почти три години застой. Темата е: Избор на парцел в село или малък град с цел строеж на фамилна къща за целогодишно обитаване.

Да започнем с първия и най-важен закон на имотите:
ПЕРФЕКТЕН ИМОТ НЯМА.

Примирете се с това от самото начало – ако е нужно си го разпечатете и сложете на стената и съзерцавайте ежедневно, или си го напявайте като мантра преди заспиване.

За да се справите със задачата, най-важната подготвителна стъпка при търсенето на имот е съставяне на списък с качества и недостатъци според вашите виждания. Започнете със „задължително да“, после „задължително не“ и накрая „може би/все едно“ за нещата, които би било добре да има/няма, но не са решаващи за вас или сте склонни на компромис.

Следвайте това будистко правило – всичко трябва да бъде пречупено през вашата призма, не приемайте безропотно и без проверка ничий съвет (дори съветите в тази статия)! Не се съобразявайте сляпо с мнението на близки и далечни роднини, близки и далечни приятели и всякакви други доброжелатели. Избирането на парцел е като избирането на партньор. Всеки човек ще види различни плюсове и минуси, а за вас е най-важно вашето собствено щастие.

На пазара няма да намерите такова нещо като „райско кътче“, „гнездото на мечтите“, „уникално местенце“, „перфектна локация за вашия дом“, „идеалния парцел за…“ – това са все любими фрази от брокерската лирика. Тези неща не се продават, те се създават.

Знайте, че финалното решение трябва да бъде донякъде емоционално (аз лично препоръчвам поне наполовина). Не всичко е цифри. Трябва да видите едно място и да се влюбите – може би не лудо, но да усетите привличането, за което знаете, че ще се превърне в нещо чудесно с времето.

Една шепа от десетките (стотиците?) възможни фактори, които могат да повлияят на избора ви, съм изброил по-долу. Те са ни направили впечатление в нашето дълго търсене на парцели и десеткивидяни имоти в радиус 30 км от центъра на София.

Местоположение

Географското положение е от огромно значение за мястото, на което ще живеете. Ето бърз пример.

Разстоянието по въздух между селата на северния и южния склон на Витоша е едва 20 км. Може да не изглежда много, но в Бояна и Княжево зимата си отива месец по-късно от в село Ярлово. Дърветата цъфтят по-късно, градината се съживява по-късно, нощите са по-студени, на есен сланата пада по-рано, на пролет има по-голям риск от слана до късно, ливадата е мокра до обяд през поне 5 месеца, отоплението е по-скъпо, слънцето е по-малко часове в двора ви…

В по-голямата част от България класическия отоплителен сезон е 6 месеца. На южен склон или с подходящо изложение и надморска височина можете да го свалите на 4. Ако сте студолюбиви, може и да ви хареса по-хладното лято, но бъдете наясно с всички последствия. Хладно в дома може да се направи и със северно изложение на къщата, но ако планирате да имате живот на двора - градина, овошки, ливада, търсете подходящо място!

Говорете с бъдещите ви комшии. Вали ли лятото? Колко често? На пролет стават ли наводнения, залят ли е пътя? На къде се стича водата? Бързо ли изсъхва почвата? Има ли свлачища? Духа ли силен вятър и от каква посока най-често?

Ще се изненадате какви неща забелязват хората, които живеят там от години. Например посоката на вятъра ще ви покаже дали докарва свеж въздух от близки възвишения/гора или обратно – носи смог от града. Редовен силен вятър (напр. в Бучин проход до София) вещае нисък комфорт без значение от температурата и сезона, или нужда от сериозни ограждения, защитен пояс от дървета и тн. Има теория, че вятърът гони насекомите, но в момента, в който си оградите външно място за похапване на завет, всички мухи от околията ще се сберат там.

По интернет можете да намерите статистически данни за температура, както и вятър– могат да ви бъдат полезни. Задължително използвайте TPEпри всеки оглед– или предварително, ако знаете местоположението, или на място със смартфона, или след това на компютъра в къщи! Огледайте слънчевите вектори поне за най-късите зимни и най-дългите летни дни! Това е много ценна информация за възможностите за разполагане на къщата и другите елементи в двора.

Има ли близки водоизточници? Чисти ли са? Има ли риба в тях, има ли рибари? Има ли много комари през лятото, а мухи, а оси (това са все индикатори)? Има ли близка индустрия или примерно мина или кариера, дори такава, която е работила до преди 10 или 20 години? Има ли наблизо магистрала или друг натоварен път, което значи шумово замърсяване, в добавка към прах и газове (за пример идете в Елешница – пиеш си лимонадата на ливадата в тихата надвечер, а наоколо едно непрекъснато бучене)? Има ли гора, хълм, водопад, някакво интересно близко място, до което можете да стигнете пеша под формата на разходка през деня? Има ли гъби? Има ли обработваеми земи или землището пустее?

Питайте каквото ви хрумне, не се знае от къде може да изскочи заекът. Подгответе си списък с въпроси, но бъдете учтиви, а не мнителни. Не карайте хората да се усещат на разпит и нека не изглежда все едно искате да компрометират мястото, където живеят и вероятно обичат. За щастие българите сме такива, че бързо си казваме и майчиното мляко, и за добро, и за лошо.

Много полезно е да посетите харесаното от вас място поне в два различни сезона, най-добре през ноември-декември когато има сняг или поне лед или поне след много проливен дъжд и през август, когато не е валяло от месец. Ще придобиете ясна представа за достъпа, дренажа, състоянието на пътя, на почвата, на градината… А ако не можете да харесате едно място и в най-окаяния му вид, най-добре не го купувайте.

Разположение в самото населено място

Много парцели се рекламират като „до селото“ или „до нови къщи“, а се оказва, че са на 500 метра от края на пътя. „Целогодишен достъп по черен път“ значи достъп само през лятото и то ако не вали, през останалото време – с трактор. „Прекрасна панорама“ обикновено значи терен с огромна денивелация. „До регулация“ значи, че скоро няма да бъде урегулиран, а и да бъде – какво от това, като е на 200 метра от ток и вода (=десетки хиляди разходи за прокарването им). „Уникален парцел“ обикновено значи парцел с уникални проблеми.

В най-добрия случай ще намерите парцел, който да бъде сред други обитавани целогодишно парцели, но не гъсто застроени, с добри отстояния и с добри комшии, които да ви направят добро впечатление още на прима виста. Отидете в събота (когато дори и виладжиите ще са там) с кутия бонбони или две бири или направете една баница за почерпка и поговорете с хората откровено. За предишните собственици, за живота в селото, има ли кражби, има ли други проблеми, стабилен ли е тока, спира ли водата лятото… За всякакви теми – в процеса на разговора ще разберете вероятно повече за вашите бъдещи комшии, отколкото за парцела, който оглеждате. И това е важно!

Избягвайте парцели, които имат построени къщи на ограда („на калкан“) = рецепта за проблеми и надвиснала гола стена над двора ви или задължението да строите на калкан. Изобщо съседските къщи е добре да имат поне 10-12 метра от вашата, поне от южната страна на парцела/бъдещата ви къща. Това не е задължително за големи парцели, но за малки е изключително решаващо да имате чисто петно с добро слънцегреене в двора.

По същото съображение винаги оглеждайте дърветата в околните дворове. Ако по вашата южна/западна ограда има големи, стари дървета, най-вероятно ще имате едно голямо сенчесто петно в тази част на двора.

Ако в селото минава рейс или влак, близост до спирката е половинчат бонус. При проблем с колата не е нужно да вървите километри, но най-вероятно това значи малък парцел в центъра, където е нагъчкано и шумно.

Ако през селото минава важен и натоварен път, търсете парцел възможно най-далече от него, в рамките на разумното. Шумовото и праховото замърсяване са сред най-трудните и скъпите (а понякога и невъзможни) за елиминиране.

Размер и форма на парцела

Колко голям трябва да бъде парцелът? На този въпрос няма лесен отговор, всичко е много индивидуално. Можете да имате 500 квм със заварена къща с 200 квм основа и тънките ивички дворче около къщата да са ви достатъчни. Може да имате 3 дка овощна градина с рухнала къща в единия край и пак да не ви стигат.

Ако сте мислили по въпроса и имате опит с дейностите, които искате да развивате в имота си, вероятно вече имате добра представа за нужната ви площ. Зеленчукова градина с определен размер? Сектор за овошки с прилежащ кокошарник? Малко езерце? Пчелин и барака за обслужване? Полянка за мачле и федербал и надуваемо басейнче? Отделна барачка за грънчарска работилничка? Беседка за работа през лятото? Зона за палатков лагер на безспирния поток гости? Паркинг за 5 коли с канал за ремонти и навес?

За размера единственият съвет, който мога да ви дам, е универсалния – мислете му! С други думи, хубаво обмислете (или помечтайте, с по-практичен уклон) какво искате да се случва, как ще го случите и кога.

Дори да се абстрахираме от парите, всяко нещо изисква своето време. Хубавата 150 квм ливада райграс иска поне 1 косене и разчесване седмично за 2 часа време, поливане 2-4 пъти седмично (да речем, че поне това сте автоматизирали), място за компостиране на окосеното + грижа за компоста, ежегодно наторяване и дозасяване. Ако допуснем, че се грижите за ливадата само в почивните дни, само с една дейност ви отиват всички неделни следобеди между 16:00 и 18:00, от април до октомври.

Ако парцелът има много неправилна форма, най-добре е да изискате от собствениците да направят предварително една геодезия – очертаване на крайните точки на парцела – за да знаете точнодо къде се простира.

Всъщност, ако сте харесали някой парцел сериозно, почти задължително е да имате геодезия преди покупката. За да убедите собствениците да направят геодезия, уговорете се, че ако стане сделката, вие ще платите цената на услугата. А ако не се стигне до сделка, геодезията ще им улесни продажбата, защото показва реалните граници на имота.

Това е тънък момент, за който много хора не са подготвени, а може да е много проблемен, особено на имоти със съществуващи постройки. Едно време кой какво заградил, кой с кого какво се разбрал, кой къде построил – нещата не са били толкова строги. Напълно възможно е да попадне човек на парцел, в който къщата е на 2 метра от предната ограда (само по себе си забранено за нови строежи), а след геодезията да се окаже, че оградата трябва да се измести 2 метра навътре и къщата става с лице директно на улицата.

Парцели се рекламират с една площ, защото това знае собственикът и това пише в нотариалния акт, но оградата на място загражда значително повече. И ако да се измести предната ограда може да не е чак такъв проблем, какво се прави, ако страничната ограда е отнела метър от комшийския двор? Или още по-зле – те са отнели от вашия?

И последно за геодезията – освен за формата и реалните граници, тя дава информация за денивелацията. Ако на етап избор на парцела мислите за архитектура, това е много полезно. Нашият опит показа, че окото лъже много. „Идеално равни“ парцели е нормално да имат 1+ метър денивелация за 20 метра.  Лек наклон по дължината на терена винаги е за предпочитане пред терен с „дупка“, от гледна точка на отичането на водата.

Масово парцелите не са правоъгълници – често са с формата на успоредник, трапец, триъгълник, а понякога са в доста измислени и неправилни форми. Това не трябва да ви спира от покупка, ако предварително придобиете представа кое къде и как ще бъде разположено в парцела. Основното е да проверите какви са разпоредбите за отстояния на сградите от края на парцела във вашия случай и как ще се прилагат спрямо неправилната форма.

Ние изисквахме скица от брокера или собственика, която после уголемявахме до А4 формат на паус и върху нея с молив рисувахме кое къде. Приятно занимание, нещо средно между редене на пъзел и комбинаторика. Често налагахме под очертанията на парцела сателитната снимка или карта на релефа, взета от Google Maps.

Ако парцелът има голяма денивелация, но цената му е много добра, проучете опциите за терасиране (пример). Тези парцели предлагат интересни възможности като гледка, архитектура и градински дизайн, но ще изискат повече пари първоначално.

Ако парцелът под 5-600 квм, вероятно е парче от по-голям имот, делен между наследници. Говорете с директните комшии, особено ако са роднини – могат да изскочат интересни детайли, като например единия брат не искал да се дели имота, другия брат отишъл в чужбина, бащата разделил парцела и първият брат се заканил да стъжни живота на който го купи (реален пример!). Вкарате ли се в човешка драма, излизането ще е много трудно. Затова – четете надолу!

История на парцела

При възможност говорете директно и на живо със собствениците. Без значение дали ще купите от тях или през агенция. Говорете с комшии и вземете координатите на собствениците.

Никога не показвайте, че много харесвате парцела и че много искате да го купите, колкото и да ви се вижда перфектен! Защо ли – да повторя: перфектен имот няма. Накарайте продавача да се разприказва, изслушайте го внимателно и го поведете леко към пълната история на парцела. Все ще изскочи нещо, което не сте знаели и няма да ви хареса.

Не бъдете изцяло негативни, отбележете предимствата на парцела, но и недостатъците. Ще придобиете представа за отношението на хората към земята им. Обичат ли я, как са я обработвали, държат ли на нея, в затруднено положение ли са, бързат ли да го продадат, на какъв компромис са склонни… Тези хора (или техни близки) ще живеят ли близо, дори в съседен парцел? Ще бъде ужасно да купите имот, а после да не се понасяте с комшиите, които се ядосват, че сте го измъкнали от тях несправедливо.

Историята на парцела може да ви разкрие неподозирани проблеми - защо предишния собственик не е построил нищо до сега? Може би има неуредици с документите, спор с други наследници или с комшии, може би през парцела минава инж. инфраструктура и е проблемно строителството, може би водопроводът, който е „на улицата, ей там“ е всъщност на 50 метра и никой до сега не е искал да инвестира в прокарването му до парцела…

Регулация

Тук няма да задълбавам. Ако няма регулация – не се занимавайте. Прочетете малко за процедурите за вкарване на имот в регулация и ще се откажете сами.

Брокерите и собствениците понякога казват „ама знаете ли колко лесно и бързо се урегулира парцел, сега ще го вземете на половин цена и след 6 месеца вече сте на 100% печалба“ и прочее глупости. Предложете им, щом е толкова лесно, те да направят процедурата, а вие ще купите на по-висока цена вече урегулирания имот, в който са прокарали ток и вода с изрядни партиди. Точка.

Има разни схеми, където на земеделска земя можеш да построиш стопанска постройка, или да имаш земя със смесено предназначение, но ако това ви вълнува, вероятно вече сте много по-напред с проучването и този материал ви е излишен. При всяко положение нашата цел (а и целта на това писание) не е ферма насред полето, а къща в населено място.

Ток

Ако парцелът има открита, редовна партида (винаги проверявайте за стари задължения!), което предполага пломбиран нов електромер в кутия на стълб пред имота + кабел от кутията, влизащ в имота + договор към енергото – честито, вие сте сред 10-те% късметлии на пазара!

В противен случай трябва да се започне с проучване дали изобщо може да бъде присъединен парцела към тока. Принципно това е задължение на продавача, ако иска имотът да бъде по-атрактивен. Можете да се договорите той да задейства процедурата по проучване, а после разходите му да се добавят към цената на сделката.

Не се лъжете по приказки на брокери и дори на собственици „ей къде го тока, един кабел и готово“. Дори да има стълб пред самия имот, а на стълба да има кутия с други електромери, това не е гаранция, че вие ще се включите безпроблемно. Затова се прави проучването – да имате официално становище от енергото дали може и ако да – на колко киловата. Ако ви кажат максимум 6, помислете как ще я карате (6 киловата ще глътнат фурна, хладилник, фризер и 2 малки климатика, работещи на половин мощност).

Освен това, присъединяване към ЧЕЗ примерно струва към 700 лева, така че не е само „един кабел и готово“. Можете да ползвате това като основание за намаляване на цената на имота.

Ако няма достатъчно мощност, най-добре се откажете от парцела. Захванете ли се с процедурата „изграждане на трафопост“, си приготвите 100 000 лева и доста години здрави нерви.

Вода

Всички приемаме водата за даденост, но фактът е, че в България водата е относително дефицитен ресурс, тъй като не се управлява добре. В много села водопроводите са стари, имат малък дебит, имат режим на водата, често са изградени от частни инвеститори, не са узаконени…

Разпитайте комшиите. Как е водата – редовна, силна, чиста, мирише ли, как е на цвят, пият ли от нея, имат ли водомер, познават ли някой от локалното ВиК… Говорете с хора, които скоро са строили на това място – те ще знаят най-добре как е положението от гледна точка на закона.

Без партида за водомер (или поне предварителен договор за такава) няма да получите разрешително за строеж. Така че този момент е важен.

Можете да идете лично в локалното ВиК и да говорите с началника или някой техник, за да ви кажат как седят нещата преди да купите имота. Но е възможно да получите отговор „да бе, няма проблем, ще те включим“, но след това да не можете да ползвате това включване като база за узаконяване.

Ако няма водопровод, или има проблеми с него, остава ви възможността за сондаж. „Собствен водоизточник“ е основание за издаване на разрешително за строеж. За целта разпитайте съседите имат ли кладенец или сонда, на колко метра в водата, колко е дебита, кой е бил сондата или копал кладенеца, спада ли много лятото нивото… и си пригответе поне 1-2 кубика контейнери, в които да имате резерв вода, в случай на проблеми.

Канализация

Ако няма изградена канализация (повечето от селата в България нямат, вкл. доста „квартали“ в София), трябва да заложите в проекта септична яма или локална пречиствателна станция за отпадни води (ЛПСОВ).

Септичната яма трябва да бъде ВОДОПЛЪТНА изгребна – не може да е просто дупка в земята, като едно време. Така че или се взема пластмасов контейнер, който се закопава, или се прави бетонова шахта с дъно и стени от водоплътен бетон (със специална добавка), като могат да ви поискат и хидроизолация на бетона.

Ямата не се препоръчва, защото трябва всеки месец да се вика лайновоз да „изгребва“ материала. Освен това в нея текат анаеробни процеси, които миришат.

Изключение е ако си купите стара къща с вече налична яма (заварено положение). Една добре направена стара яма със сух зид може да седи години без да се чисти, в зависимост от употребата. Имайте предвид само, че всичко, което изливате в канала влиза в почвата. Шампоани, сапуни, веро, препарати, прах за пране – една камара вредни и неразградими съставки в градината. Това ли желаете?

ЛПСОВ е за предпочитане, като пазарът е голям и разнообразен. Прието е, че най-ефективни са тези с приток на въздух и активен аеробен процес. Добрите инсталации са от 5000 лв нагоре за 3-4-5 членно семейство. Изходящата вода е (добре да бъде) със евро сертификат за чистота, който позволява употребата ѝ за поливане на тревни площи и дървета.

Също така, ако имате подходящо дере или река покрай имота, можете да извадите разрешително от Басейнова дирекция за заустване на изходящата вода от пречиствателната станция там. Ако това не стане, от общината е вероятно да ви поискат да направите попивен кладенец, който е дупка в земята, пълна с чакъл, най-общо казано. Там се излива пречистената вода и попива в почвата.

Път и достъп

Няколко думи за стигането до заветната цел. Тук положението е доста индивидуално, но все пак… Да, ясно ми е, ще се окопаете в селото и никога никъде няма да мръднете! Освен всеки ден до съседното село за магазин, с децата до училище и вие до офиса.

Задължително минете пътя в двете посоки в най-натовареното време! Може принципно да го избягвате, но все ще ви се наложи, или на ваши приятели. Час пик разкрива различни аспекти – какви заобиколни маршрути могат да са удобни в случай на затворен път (ремонт, катастрофа, авария) и колко е натоварен пътя принципно.

В неделя по обяд определено не е показателно за авто-натоварването – ако парцелът е близо до важен път, отидете в час пик и останете час на място, за да прецените дали натоварения трафик се отразява на шумовия фон (теб гледам, Елешница!).

Всеки си преценя колко време и пари иска да отдели за пътни разходи. Дори да работите дистанционно, децата ще трябва да стигат до училище – има ли друг транспорт въобще (селски рейс?) и ако да – в удобни часове ли е за първа и втора смяна и прибиране? От къде се хваща спрямо вашия парцел, къде пристига този рейс в града, има ли удобни свръзки с друг градски транспорт?

Когато бях в гимназията, имахме може ги 15% ученици от Несебър и Созопол – това са деца, които 5 години всеки ден пътуваха с рейс по 30-40 км в едната посока, което обикновено отнема към 40 минути. Не се смяташе за нещо необичайно или изключително.

Има една теза – електромобилите ще направят пътуването много евтино. Дано сме живи да го видим, аз лично имам леки опасения… Но дори и така, Дупница – София си остава 70 км и освен ако не работите в Люлин 1, дори магистралата няма да ви свали времето на под 50 минути в едната посока, от врата до врата. Ако желаете да изгубите 2 часа от и без това краткия ден в колата, дори и да е безплатно горивото – ваша воля. Просто ви препоръчвам да добиете представа и да си направите сметката – примерно пътувайте 4-5 пъти до там и обратно в рамките на 1-2 седмици.

Тъй като нашите търсения бяха около София, научихме, че поради размера на града е нормално да отпадне цял сегмент от околните населени места просто защото са на другия край на града. ОК, може би един ден ще си смените работата, но ако имате къща на удобно разстояние от сегашната ви работа, ще видите, че по-трудно ще се решите да пътувате двойно. Може би ще вземате двойна заплата и ще имате шофьор – чудесно! В противен случай не пречи да си намерите работа отново близко до дома (както правят много хора така или иначе), или да работите дистанционно.

Мислете и по евентуалния вектор втора кола > втори набор преглед, гражданска, винетка, данък > втори комплект зимни гуми > втора кола за ремонтиране…

Много внимавайте с обяви, където се споменава за особености с достъпа до парцела. „100 метра по черен път“ значи да газите кал 6 месеца от годината, а ако нямате возило с 4х4, най-добре паркирайте на 100 метра от къщи В селата по планинските склонове често има проблем със стръмни улици, особено зимата или като текнат калните реки. Може пътят до селото да е чудесен, но ако вътре положението е зле/сложно, помислете как ще пътувате в трудните сезони.

Ако по пътя до селото има покритие със StreetView – използвайте го за да видите как е бил пътя в друг климатичен сезон (особено ако има избор на есен-зима). Ще видите и дали има подобрение спрямо предишното състояние – дали общината оправя пътя или е зарязан.

И накрая…

Ако сте стигнали до тук, изчитайки всичко, явно сте твърдо решени да си купите парцел Поздравления! Твърдата и непоколебима решимост е едно от най-важните условия за успех!

Тази статия би могла да бъде безкрайна. Може би някой ден ще я допиша, може би ще остане така, за да си припомняме след 20 години какво ни е минало през главата.

Надявам се, че тези 4000+ думи ще са полезни за някого. Със сигурност знам, че на нас щеше да ни е много полезно, ако бях намерил такова писание в началото на нашето търсене.

И да знаете – желанието да живот „на село“ не е края, то е само началото на едно голямо приключение!

Послепис

Реших да добавя няколко думи за нашите търсения. Първоначално целта ни беше минимум 800 квм двор, за предпочитане декар. Като еталон ползвахме градината на дядо и баба в Каблешково, която е толкова. Ввинаги е полезно да имате за пример имот, който познавате, за по-реална представа за размера.

В този двор искахме да разположим двуетажна къща с малка основа (60-70 квм макс), овощна градина с прилежаща ливада, зеленчукова градина и зона за извращения – така галено наричаме всякаквите експерименти, които искаме да си правим (строене с естествени материали, водни култури, горска градина и тн.)

Покрай София, обаче, цените на имотите са доста по-високи от възможностите ни. Ако парите не са ви проблем, за 90 Е/квм можете да си купите в Горна Баня или Бистрица, а за 120 Е/квм – в Бояна, а това все пак е само на 8 км от еНДеКато на културата! (цените са от 2013 г.)

Гледали сме обяви в Елешница, Желява, Кремиковци, Локорско, вилните зони на Нови Искър, Владо Тричков, Кътина, Доброславци, Балша, Житен, Драговищица, Градец, Царичина, Опицвет, Храбърско, Белица, Хераково, Пролеша, Гурмазово, Пожарево, Клисура, Бучино, Владая, Мърчаево, Рударци. Където е болд– там се били лично да оглеждаме.

Обмисляхме Боснек, Бистрица, Лозен, селата около Перник/Радомир и все такива по-далечни дестинации, спрямо отправната точка, която е жк Лагера в София. Дори и схема с апартамент в Дупница (много са евтини) + градина в близките села (много са евтини). Но разстоянието ни отказа.

Доста дълго време се бяхме фокусирали в Кътина – само там се видяли сигурно 10 различни парцела и сме говорили с много народ. Самото село много ни хареса, Нови Искър е на 5 км с градини и училище и магазини и тн, природата е чудесна, въздуха, не се вижда София, рейс и маршрутка на половин час… За съжаление трите финални опции бяха сложни – едната трудно достъпна и скъпа в пълния си блясък, другата без лесна опция за вода и с доста денивелация, а последната – между много високи къщи.

Понеже не ни свърта, при една разходка на запад от София отивахме към Хераково и случайно минахме по път, който не ми е познат. Така се озовахме в края на до тогава неизвестната ни махала Бобен… и веднага си намерихме мястото. И те така.

Лиценз: Всички права запазени

лежерен списък тестове, които да минава всеки кандидат-депутат:
- български език за 4-ти клас, поне;
- литература за 8-ми клас, например;
- история на България;
- спорт (по избор, норматив за 6-ти клас);
- психотест;
- тест за алкохолна зависимост;
- тест за наркотици.
и резултатите да се известяват публично седмица преди изборите

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфори индустриалния парк Тефен, а днсе сме в Пкиин.

Приятно четене:

Пкиин

част четвърта на

Галилея, Галилея

Тръгвайки от динамична Хайфа на серията екскурзии, аз, като примерен турист, загрижен за непременното разширяване на духовния си кръгозор, единствено се страхувах да не загубя ценно време в път. Затова и само по предварително проучен маршрут, експедитивно и последователно покорявах обектите си – разкопки, крепости, древни синагоги, църкви, джамии, музеи и галерии. Бях щастлива, че имам тази възможност и живеех с върховното усещане, че съм на гребена на вълната, че успявам да видя и опозная всичко, което ме интересува.

И ето, бродейки по безкрайните пътища на Галилея,

влизам в Пкиин

Тук обаче, противно на навика си, реших да изоставя времето и неговите циферблатни измерения и да потъна в това тихо провинциално село, където животът далеч не страда от липса на духовност и скоростта на битието е друга. Щастлива съм, че мога, без да бързам и без да гледам часовника, спокойно да се потопя в тесните каменни, напечени от слънцето улички и да се любувам на непретенциозната, но запазила душата на строителите южняшка архитектура. Тук, за да мине кола трябва да и отстъпиш пътя, като плътно се прилепиш към стената. Къщите са вкопани в хълма, а всяка улица е своеобразна тераса с парапет от другия край – стръмна и тясна, но своя си, любима на всеки човек – зрънце от толкова разнородния етнически състав на Пкиин. Бях и в дома на баба Джамиля и още веднъж вдъхнах омайния аромат на нейните лечебни сапуни.

Пкиин е едно удивително спокойно село с мирно смесено население от четири религии – друзи, мюсюлмани, християни и евреи. Кой казва, че религиите трябва да воюват помежду си за надмощие? Господ е един и всички го обичат под различно име!

В Израел, където войната не е стихвала през всичките години от неговото основаване до сега, примерът за съвместно мирно съществуване е точно Пкиин. Разбира се, съвсем не е било така през хилядолетнтата история на селото. Тук, на съседни улици, разделящи радиално кварталите, видях да се издигат две християнски гръцки църкви – православна и католическа; синагога от ХVІІІвек, в която са се запазили стените на още по-древна синагога отХVІвек, украсена с изображенията на менора, шофар (ритуален рог), лулав и строг (ритуални растения за празника Сукот). Високо се издига минарето на мюсюлманска джамия. Недалеч от друзката джамия – хилве, която според традицията е без минаре, видях да се развява и знамето на друзите – червено, жълто, синьо, бяло със зелен триъгълник.

Историята на Пкиин

е покъртителна, както и шеметно променящата се история на цялата Галилейска долина. Независимо от превратностите на времето и преминаващите оттук владетели, завоеватели, войни, тук еврейското присъствие не е прекъсвано от времената на хасмонеите – 164г. преди новата ера. И сега в Пкиин живее семейство Зинати, което води родословното си дърво от времето на Втория Храм. Името на селото е споменато в Талмуда от ІVвек под различни названия – Пека, Пака, а в книгата „Зохар” – Пкиин. В началото на Хвек първите иноверци, заселили се тук, били друзите, а през Х – ХІвек – християните и мюсюлманите. След това еврейското население било унищожено с последователните усилия на кръстоносците и мюсюлманите. Два века, докато траело господството на кръстоносците по тези земи, Галилея е „прочиствана” от евреи, а след края на владичеството им започва нова вълна на заселване, която достига върха си в началото на ХVІвек. Тогава тук бил центърът на друзкото царство на Баха ел-Дин, с разцвет през ХVІІІвек, а в края на века друг бедуински управник – Дахр ел-Омар, отново спомага за притока на евреи в тези райони. По това време Горна Галилея става един от най-важните центрове за производство на коприна, понеже великият път на коприната от Китай бил вече затворен. И досега тук се отглеждат много черничеви дървета.

През ХІХвек еврейското население в Горна Галилея и конкретно в Пкиин отново било избито почти до корен от арабите мюсюлмани – вече поради териториални претенции. След отминаването на този нов негативен тласък за кой ли път евреите се върнали и наново животът продължил в старото си русло. Имало еврейски училища – отделни за момчета и за момичета, няколко синагоги и микве. Хората се занимавали с привичните си дела – учели, лекували, търгували, обработвали земята, създавали семейства, отглеждали децата си, погребвали мъртъвците си. Живеели.

Съвременното селище Пкиин е вторично основано през 1955 г. по призива на правителството за заселване на Галилея. Сега Пкиин и околностите му са обект на интерес от страна на родолюбиви туристи и религиозни поклонници. Карти, диплянки, екскурзоводи напътстват любознателните посетители из поредица забележителности от древни времена. Открита е крепост от времето на цар Соломон. Освен това според древни предания тук е гробът на един голям праведник – раби Ошайа, един от най–изявените философи и тълкуватели на Тора от епохата на Талмуд –ІVвек.

Но това, което прави Пкиин сега известен и място за активно поклонничество, е, че тук в пещера е живял и работил един от основоположниците на Кабала – древноеврейското мистично учение– раби Шимон Бар-Йохай. Той бил един от любимите ученици на друг светец – раби Акива и един от петдесетте посветени от него в длъжност „равин”, най-високата длъжност в синагогата. Тук, в Пкиин, Бар Йохай в продължение на дванадесет години е писал книгата „Зохар”– основната съставка на Кабала. Тук той се е крил заедно със сина си Елиезер от римляните, когато, след разрушаването на Втория Храм, те забранили еврейското вероизповедание и жестоко преследвали всички носители на религията и тълкуватели на Тора.

Гробницата на Шимон Бар-Йохай с характерните за всяка синагога два входа – за жени вдясно и за мъже вляво

Сега тесните лъкатушни улички на селото водят до един обособен център – извора, откъдето раби Шимон и синът му пили вода през всичките дванадесет години на заточение. Сега той се пада в друзката част на Пкиин. Напливът на поклонници е най-голям по време на жизнерадостния пролетен празник Лаг ба-Омер. Недалеч от селото се намират също древните гробове на други двама философи на юдаизма – раби Иегошуа Бен-Ханания и раби Йосе от Пкиин. Впоследствие традицията за почитане на тези гробове била иззета от мюсюлманите като лобно място на арабски шейхове. Любопитно е да се знае какво показват археологическите изследвания: практически под всеки гроб на арабски шейх на територията на днешен Израел има по-древно еврейско погребение.

Мозайка с обредни растения и менора за празника Лаг ба-Оме

През 1972година група ерусалимски студенти историци основават в Пкиин клон на институт с цел изучаване и възраждане на еврейската община. По тяхна инициатива била също реконструирана древна синагога, чиито руини датират отІІвек. Сега в синагогата се пазят няколко свитъци на Тора, на възраст, както се предполага, повече от 1000 години. Бях там – дискретно край древните стени е издигната новата сграда. Зад стъклени витрини зорко се пази светинята. Луминисцентно осветление, скромни скамейки и десетки паметни плочки с имената на древните родове и сегашните редовни богомолци от селото.

(((((((((())))))))))

Всъщност в Пкиин живеят най-много

друзи

Затова нека отворя голяма скоба и разкажа за един малоизвестен народ с почти неизвестно вероизповедание. И така, какъв народ са друзите и защо учението им като арабски клон на мюсюлманската религия, е обвито в много тайнственост и мистика?

В знаменития си роман „Махалото на Фуко” Умберто Еко говори за „ужасната секта на друзите” и твърди, че е трудно да се намери друго религиозно движение, с което да са свързани толкова отвратителни и вледеняващи душата поверия. Авторите на многобройни изследвания от ХІХвек утвърждават, че това е затворена, зловеща и кървава секта, че на своите тайни сбирки друзите устройват оргии и разговорът им се състои от загадъчни фрази – символи, непонятни на никого, освен на тях самите. Освен това те имат тайни връзки с франк масоните, които наричат „съединени приятели” и „ливански повелители”.

Днес вече няма кой да повярва на тези крайни изказвания, макар че друзите и до днес са едно от най-уникалните и мистични религиозни течения. Този народ е един неповторим, запазил се непроменен къс от далечното минало, жив отзвук на потъналите в древността традиции и разновидности на монотеистичната ислямска култура, жив опит да се съчетаят мистичното и рационалното.

Знае се точно, че друзите се появяват на арената на историята през 1009година от новата ера, когато от основното течение на исляма в Египет се отделя цяла секта. Каква е причината? По това време там управлява династията на Фатимидите. Те били привърженици на направлението „ислямия” – едно от най-мистичните сред мюсюлманските течения, в което имала влияние и гръцката философия. Това било едно странно и противоречиво време за Фатимидския халифат и негов изразител се явил ЕлХаким беар Алла.

На 17-годишна възраст той се провъзгласил за имам, тоест, съгласно теологията на исляма, пратеник на Месията. Още в началото се отнасял твърде предизвикателно към ислямските традиции – позволявал си странни изяви, често противоречащи на общоприетите: сядал на магарето отзад напред, не подстригвал косите си, не режел ноктите си, не сменял дрехите си и проповядвал собствени идеи, които по-голяма част от хората не възприемали.

През 1009година този фанатичен халиф нападнал Ерусалим и разрушил до основи най-голямата християнска светиня – Божи Гроб. Впоследствие това била една от причините за кръстоносните походи от Европа.

По отношение на своите разбирания за управлението, Ел Хаким се стремил към справедливост и разцвет:: с огън и меч се опитвал да изкорени користолюбието, безпътния живот и всеобщия дух на разюзданост, пронизващ египетското общество в самото начало на второто хилядолетие. Неговото царстване било странна смес от безгранично самовластие и духовно извращение. С еднакъв ентусиазъм той поощрявал науката, живописта и изкуството, строил в столицата Кайро библиотеки, музеи, университети, болници и джамии, съдействал за развитието на търговията и подпомагал бедните. От друга страна, той изгонил жените от двореца и даже от улиците, като им забранил да излизат от дома, преследвал търговията с алкохол, забранил обществените бани, избивал кучетата и котките по улиците. Ел Хаким е известен в историята като халиф мислител и пуритан, който открито изказвал презрение към парите и едновременно с това покровителствал всичко, отнасящо се до религиозното извисяване.

Един от ревностните последователи на идеите му бил Хамза Бен-Али – персийски мистик и интелектуалец. Роден в края на първото хилядолетие, през 985г., той на 20-годишна възраст пристигнал в Кайро и много скоро станал фаворит в двора на могъщия монарх. Бил тотално завладян от мисълта да претвори в ислямската религия всичко положително от мирогледа на Ел Хаким. Така той създал ново духовно течение и бил провъзгласен за пръв имам. Новата религия на Хамза култивирала скромност, отричане от земните блага и социална справедливост. Тя станала алтернатива на атмосферата на разврат и духовно разложение, царстваща в халифата. В душите на правоверните тези идеи попаднали на благодатна почва и започнали да се разпространяват с необичайна бързина – отначало в Египет, а после и по целия ислямски свят.

Но, както често се случва, разложението започнало отвътре. Амбициозният последовател на Хамза – Наштакин Ел-Дарци,използвал идеите му за самоиздигане и разделил движението. Когато учениците на Ел Хаким и Хамза се избавили от узурпатора, било вече късно – култът на Ел Дарци пуснал дълбоки корени сред привържениците на движението и им дал име „друзи”.

Смъртта на Ел Хаким нанесла окончателен удар на друзите. Приемникът на престола не бил склонен да поощрява религиозните странности и общината на друзите била подложена на репресии. Скоро тя се превърнала в третирана и гонена секта по целия Близък Изток – от Египет до Сирия. Положението се влошило, когато в преследване на еретиците мюсюлманските управници се обединили с Византия и организирали тотален геноцид над друзите. Отделянето от исляма станало твърде бързо, мнозина се присъединили към сектата, но много скоро „вратата” се затворила и приемът на нови членове бил прекратен. Това е причината за тяхната потайна и непопулярна религия.

Друз може да се родиш, но не и да станеш!

Така през вековете друзите винаги са се оказвали преследвано малцинство, живеейки в своето изключително затворено консервативно общество, в което практически не са известни смесени бракове.

В края наХVІІвек Баха Ел-Динприел кардинално решение: събрал остатъците от разбитите друзки общини и ги разселил в уединените и труднодостъпни села на Южен Ливан, Сирия и Галилея. На планината Кармел, недалеч от днешна Хайфа, основал град Усафия. Главните принципи на религията им станали достояние само на избрани и били даже неизвестни на болшинството друзи. Това тяхно тайно учение, достъпно само за посветените, било причина за пораждане на митове, които усилили всеобщата неприязън и даже враждебност и на мюсюлмани и на християни. Бедуините, маронитите и останалите секти разказвали мрачни истории за своите съседи друзи на европейските пътешественици мисионери. А те, с различна степен на скептицизъм, после им придавали гласност. Понякога в ръцете на западни изследователи попадали друзки свещени текстове, чиито закодирано съдържание и алегории европейците така и не могли да разшифроват. Така кошмарните истории за друзките сектанти продължавали да шестват из просветена Европа, та досега.

И днес в Ливан е религиозният център и висшата религиозна школа на друзите, а те наричат себе си „деца на знаещите”и се считат отделен народ с отделна религия. Още в самото начало на емиграционните вълни на евреите преди 100 – 150 години друзите защитават първите заселници и установяват приятелски взаимоотношения с тях. Помагат на партизанското движение по време на английския мандат и крият преследваните. Това са друзи–ционисти. В централна Галилея, обаче, селата им са по-близо до арабските и още се помнят жестоките войни между съседни друзки и арабски села, а това създава сложни взаимоотношения. През 1956 година друзкият шейх Амин Тариф, приет единодушно от всички друзки клонове, подписва документ за принадлежносттана друзите към израелската нацияи за задължителна военна служба в армията на страната. Така в границите на Израел друзите получават своя религиозна автономия и родина.

Свещеници – самаряни

Откакто век векува, та досега Галилейската долина е убежище, любвеобилен и благ дом за почти всички религиозни и национални малцинства в Израел. Те са две трети от общото население. Освен друзите, тук живеят и маронитите, чийто център също е в Ливан; самаряните с основен град Шомрон (Самария); има черкези– мюсюлмани, бежанци от Кавказ преди два века. А край Ако е концентрирана сектата на бахаите, възникнала в Иран през ХІХвек. Еврейското присъствие в Галилея е само една трета, но това е достатъчно, за да бъде разковниче на особената, одухотворена от красотата на горите и морето атмосфера тук, обезпечаваща с много бдителност, усилия и твърда ръка мир и равноправие на жителите на тази райска долина.

Бахайските градини и храм в Хайфа

Бахайските градини и храм в Хайфа

Очаквайте просължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Галилея, Галилея (Въведение и част втора: Монфор)
2. Галилея, Галилея (3): Индустриален парк Тефен
3. Галилея, Галилея (1): Рош ха никра (Израел)
4. Израел – един предвоенен пътепис – част втора
5. Израел – един предвоенен пътепис – част трета

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

В Библиотеката често ви разказваме за детски книги, било то приказки, романи, даже приказки-игри. Много от тях харесваме истински и препоръчваме на нашите читатели, сред които има родители, учители, библиотекари или директори на детски градини. Аудиторията, която се интересува от публикациите за детска литература, е голяма и активна, затова с удоволствие представяме нови автори (било то български или чуждестранни). Днес е ред на авторката Щефани Дале, която е една от тези всестранно надарени личности, в състояние да те омагьосат не с вълшебна пръчица, с таланта си! Нейният дебют в България е „Ягодовата фея Ягодка“ – една книжка-бижу, в която ти се иска да заживееш!

Когато говорим за детски книжки, преди да стигнем до историята, винаги се спираме на самото книжно тяло. „Ягодка“ е КРАСИВО издание – не само заради твърдите си корици и графично оформление, но и заради неповторимите илюстрации! Сладката Ягодкаи нейните приятелчета са нарисувани от ръката на авторката и в този случай не използвам тези думи, за да изразя майсторството на написаното: Щефани Далее както автор, така и художник на книгата!

В света на Ягодкае пъстро и изпълнено с приключения! В книжката са разказани 12 истории, в които феята трябва да помогне за разрешаването на някакъв любопитен проблем, при това – влагайки цялата си изобретателност и мъдрост. Макар да е фея, тя рядко прибягва до вълшебната си пръчица, а по-скоро разчита на идеите и на приятелите си. Историите с Ягодкаса жизнерадостни и в същото време разглеждат важни въпроси като приятелството, измамата и трудолюбието. Далеима способността да покаже красивото в не толкова положителните герои, като не пропуска да отбележи и някои слабости на своите феи.

Щефани Далее от тези автори, които пишат за деца, но го правят, вслушвайки се в детето в себе си. Ягодкапък, макар и все още една малка плодова фея, е надарена с мъдростта на възрастния, който разбира другите и знае как да подходи така, че да направи света по-светъл и добър. За читателя е отредено истинското удоволствие да се докосне до нещо, изпипано до такова съвършенство, че единственото, което му остава, е да чака следващите книжки на Щефанида видя бял свят и в нашата родина. ;)

Не мога да си представя по-хубав подарък, който да сложите към новите тетрадки и учебници в чантата на вашето дете, като му подскажете, че макар и да навлиза в света на възрастните и от него да се очаква да е по-отговорно, винаги трябва да има място и за малко вълшебство!

Девора

Лиценз: Всички права запазени