Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Малко летни зарисовки от Славейка. Не четете по време на ядене

Приятно четене:

Тюлените по българското Черноморие

Дебели хора. Навсякъде.

Лежат морно на сянка илиприпичат своите телеса на слънчевата жарава. Въртят се във всички посокисами, ненабучени нашиш. По своя воля, като от време на време влизат в морето, за да се осолят. Вярватси, че така ще охладят себе си, но желанието за храна…. не могат. Тъпчат се навсякъде, нали е free и  не трябва да пропуснат …. всичко…. От сутринта!

На закуска

всички са просто прегладнели. Все пак цяла нощ са просто лежали. Предполагам! Няма опашка за топли, туко-що изпечени палачинки. Жилавият им вкус, дразни обонянието и разгонва рояците. Опашката се вие пред казанасбоб и бекон,и ячено-наденичната смес.

Няма свободни маси, те са премазани от препълнените плата. А гладните се чувстватоще по-изгладнели.

След ранната „лека“ закуска е време за пица смазни,гарнитурени картофки. Все пак ресторанта е на втория етаж…

дори и с асансьора до плажасие изморително

Усещате ли? Главите леко се обръщат! Ароматътна прииждащия обядгооткриваме в тържествуващите очи на всички. Скоро ще стане време!За ядене,  а сега – лежернопредиобедно изкушение само.

На плажа

отново са се подредили бухналите, леко запеченителеса. Незаменимо!

В 12ч настава оглушителна тишина.

С леко-изцъклените, като празни чинийки погледи  вперено си сервиратготвенко. Ами обедно време  е нали?

Пред безвкусната паста са се струпалипищящо-въодушевени  чорлави дечица, а техните мамчетарежат самуни хляб и пълнят копанките. Тежконабухали се , всички вкупомотиват да отмарят. Тишина и безароматие. Успокояващакомбинация, но за кратко разбира се.

Вечерта безшумноизпълзява от кухнята,

от където бучи оглушително, лекият звън на измитите, но все още празни чинии. Тази звънка песен винаги е толкова за кратко .

На асансьорасрещаш очакваното задръстване, а най- изгладнелите нетърпеливци се спускат усмихнато  по стълбите с едва прикрито нетърпение.Тази плътна телесна маса винаги е целенасочена.  Без изключение!

Персоналъте готов за последния щурм. На всякъдесрещашневиждащите,  празниочи.

Разтърсваща гледката!

Да ти се доплаче … толкова мъка на едно място. Тресящи  телеса се нареждат и с псевдо-търпеливи усмивки грабят най-дебелите меса. В едно истинско  вариативно разнообразие. Рибата е мижава и разкашкана  от разравянето на тавата с готовите, изпеченипарчета.

Персоналътбезшумно валсува,катоедна леко безплътна сянкаи се старае да облекчитрудносттапри преглъщането на количествената лудост. Това е истинското  изпитание!Да се опиташ да изядеш света около теб! Нехармоничното потропване леко отшумява… отново предстоят гладни часове. Като полъх се носи обещанието на новият ден,отновоизпълнен с натрапчивото, изгладялобезумие.

Добре дошли в България …

all inclusive…  ИЗПЪЛНЕН!

Автор: Славейка Велева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

Черно море

Още пътеписи от близки места:

1. Варна на 08 февруари 2012 г. или защо му казват Черно море…
2. Разходка до Слънчев бряг

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

„Ти и аз висим на клон непоносим и ще изплющим, и полетим, не се ли държим, ти виждаш, не се ли държим.“

Черни сърца – На линия

По времето на социализмаимаше един израз, който по незнайно каква причина се е запечатал в главата ми. Научно-технически прогрес,или НТП. По това време бях все още ученик и научно-техническият прогрес, с който се сблъсквах и познавах се изразяваше основно в залата за електронни игри отвъд булеварда и компютрите в пионерския дом. Което бе напълно достатъчно за мен да вярвам безусловно в НТП. И да поискам да бъда част от него. Неслучайно завърших експериментална компютърна специалност в техникума, която ме представя като „проектант икономист“ на желаещите да надзърнат в дипломата ми за средно-специалнообразование, а после опитах да завърша и висше в техническия университет, отново неразривно свързано с прогреса – именно автоматизация. За съжаление, не се оказах с особен интерес в образованието, а онези които биха ме отсвирили със „сигурно не си имал и особени заложби“ далеч не биха били на грешен път. Не знам дали имах заложби, но желание да усвоявам теоретичнонаучно-техническия прогрес, отсъстваше изцяло, и вместо да си губя времето с академични глупости, предпочитах да изпитвам прогреса, дето се вика, с тия двете. И понеже пък от своя страна, в много области съм чевръст, човек не би сбъркал да заключи и че за разлика от заложбите в сферата на образованието, имам такива в сферата на експериментаторството и изобретателството. Разбира се, много не ми достига да бъда от ранга на такива колоси на родния НТП, като Стефан Станев и Георги Димитров – Ампера с неговитечетириинженеринговисайта, затова и гледам да летя, дето се вика, под радара.

НТП навлезе вкъщи по съвсем битов начин, ако не се лъжа, някъде през 1989-та, когато баща ми се върна от плаване с един нечовешки телевизор JVC, който гордо зае мястото на дотогавашното Велико Търново. Не че и второто не бе непреходен символ на достъпния за народа НТП, ама беше, как да кажа, малко по-нефелен един такъв. През следващата година прогресът продължи да навлиза вкъщи и по-точно лично в моя живот, така щото аз получих свой личен 14 инчов телевизор и видео плеър, на които с голям успех можех да гледам пиратски филми от кварталната видеотека, оставяйки паспорта на майка ми като залог, че няма да ми хрумне нещо щуро. От позицията на изминалите години смело мога да заявя, че социализмът трябва да е възпитал доста сериозен дял наивност в народа.

След демокрацията, НТП добиваше все повече форми и навлизаше в бита ми все повече. Като се почне от Atari-то и Nintendo-то, и се свърши с концентрираните сокове, дето се разреждаха 1:5, а по-късно и 1:6 и 1:10 с вода, за които витаеше градската легенда, че са оцветявани с текстилни бои.

Истински прогресът на новото време обаче навлезе вкъщи в началото на 1994-та с първия компютър с процесор уникалния за времето си Cyrix 486DLC. Технологията е доста архаична, затова пояснявам, че този процесор беше нещо като най-доброто от двата свята за хората, които не можеха да си позволят да извадят $2000 и повече за далеч по-добрия Intel 486DX.

Тъй като бях изключително любознателен по темата за високите технологиии години преди да имам компютър редовно висях в техническата книжарница и купувах всички налични списания и книги за туй чудо, бях запознат с концепцията, че компютрите могат да комуникират помежду си. Скоро след това инсталирах заветното устройство модем и пред мен се появи един нов необятен свят. 1996-та беше годината, в която за пръв път влязох в интернет. И макар той да нямаше нищо общо с днешния си вид, преживяването разкри пред мен истински необозримите дебри на НТП.

Три години по-късно имах и първия си мобилен телефон, което пък отвори една друга изцяло нова ера във възможностите за междучовешко общуване. Някъде по това време ми стана ясно, че нещата никога няма да са същите. И действително, в следващите години НТП се задвижи на много по-високи обороти, така щото всичко изведнъж се юрна стремглаво напред с все по-бързи темпове. Някаква глобална НТП лавина бе отприщена безвъзвратно.

Има два факта за НТП, с които всеки е наясно:

1. Не мож го спря!
2. В неизброимо много области бихме били загубени без него.

Не за тях обаче ще става дума по-надолу, а за нещо, за което почти никога не си даваме сметка. Нещо на пръв поглед невидимо. Нещо на пръв поглед толкова незначително и далеч от нас, че не си струва да си го слагаме в списъка с много по-наболели теми за размисъл. А именно какво ни отнематвсички технологии и постижения на човешкия гений и каква цена плащаме за житейските екстри, с които сме безусловно свикнали.

Понеже съм наясно, че има хора, които са очаквали подобно нещо от мен, предвид че по някаква тяхна психо-соматична причина ме смятат за хейтър, повтарям – прогресът е хубаво нещо и не бих препоръчал на никого да стане амиш, освен ако много не го сърби да го стори.

Не е нужно да се връщаме дори и сто години назад, за да си дадем сметка какво са ни дали новите технологии и открития в областта на здравеопазването. От 1928, когато Александър Флеминг открива пеницилина, до сега, когато мозъчните операции са рутинна практика, нещата са променени до неузнаваемост.

Средната продължителност на живота непрекъснато расте с развитието на цивилизацията и в наши дни е 67 години, което е повече от двоен ръст дори спрямо началото на 20-ти век. Това би било немислимо без научно-техническите постижения в областта.

Съвременната медицина се гордее с изчезването (на теория) на дванадесет заболявания от миналото, част от които водещи до масова смъртност. Сред тях са дребна шарка, дифтерит, малария, морбили, полиомиелит, тетанус, жълта треска. Което е страхотно и очевидно дава резултат – населението на Земята се увеличава с ускорени темпове и наскоро чукнахме 7 милиарда.

Имал съм възможност да участвам в превода на упътвания за работа с медицинска апаратура и често съм изпадал в благоговение пред това какво може да види тя в нас и какво може да направи, за да ни излекува. Чувствал съм се като във фантастичен филм по време на превода. Мислел съм си неща от рода на „Ее, това е невероятно!“ и безусловно съм се изпълвал с едно особено уверение, че едва ли не, каквото и да му се случи на човек, той може да бъде ремонтиран.

Но после съм се размислял. Добре де, след като очевидно имаме на разположение такава фантастична апаратура и хапче за всичко, защо вместо да излекуват астмата ми, тези хора ми казват че трябва да се тъпча с кортикостероиди до края на живота си, защото това е поддържащото лечение за хроничното ми заболяване? Лечение, за което те са наясно, че в дългосрочен план изобщо не е добро за мени животът ми всъщност ще бъде значително по-кратък от средностатистическия. За медицината аз съм хронично болен. Това е евфемизъм за неизлечимо болен, или човек, който тя си няма представа как да излекува, въпреки всичките постижения и иновации. Но понеже никой не иска да стресира пациентите, е приет по-мекият израз.

Според СЗО, хроничните заболявания са причина номер едно за смъртност в света. Четирите основни типа хронични заболявания са респираторни, сърдечно-съдови, диабет и рак. Към тях в последните десетилетия се причисли и отличителната черта на съвременния западен човек – затлъстяването. За хроничните заболявания в момента се говори като за криза. 3 от всеки 4 долара от националния бюджет на САЩ за здравеопазване, възлизащ на $1.2 трилиона, се изразходват за третиране на хронични заболявания. За цвят сводката за положението в Българияпосочва, че хроничните заболявания са причина за… 94%от общата смъртност в страната.

За разлика от нарастването на продължителността на живота, общата обществена интелигентност не нараства. Напротив, тя намалява, като от Викторианската епоха насам представителите на западната цивилизация сме изгубили 14 пункта от коефициента си на интелигентност. Имайки навика да наблюдавам особено задълбочено света около себе си, аз лично бих добавил една своя хипотеза. Ако продължи по същия начин, в рамките на следващите 20 до 30 години средностатистическият жител на света ще изгуби още толкова.

Съвременните социални технологии изолираха хората от заобикалящия ги свят и ги затвориха в самите тях. Достатъчно е да сте пътували веднъж с метрото в град като Лондон, за да забележите една мен лично плашеща ме тенденция. Хората приличат на зомбита. Със слушалки в ушите и погледи вперени в екраните на мобилните си устройства. Хората се превърнаха в индиферентни роботи, за които термини като „приятел“ и „харесвам“ вече имат толкова мимолетно значение, колкото и полъха на вятъра. Социалната ангажираност се изчерпва с два клика – сподели и/ли харесай.

Неизменно мимолетността и ежедневно заливащите ни информационни лавини оказват влияние върху способността ни да се фокусираме и да възприемаме информация. Не знам дали сте наясно с интернет жаргона, но има един ключов акроним. TLDR. Означава too long didn’t read. Вниманието на четящия в наши дни намалява експоненциално с дължината на текста. Twitter ни научи да мислим в 140 символа, а очевидно практиката показва, че изразяването в 40 символа има най-голям потенциал за успешно закачане на четящия. Дали социалните мрежи ни оглупяват прогресивное въпрос все още отворен за дебат, тъй като липсва база за сравнение, но личното ми мнение е, че най-малкото оказват влияние върху възможността ни да се фокусираме за дълги периоди.

Развитието на технологиите и улесненият достъп до информация създадоха една нова социално-поведенческа тенденция – „следването“. Прекият резултат е залиняването на собственото и критично мислене в индивида и отварянето му към внушения и вменяване на поведение. Реално това не е нещо съвсем ново. Случва се всеки път по време на избори, да речем. Или всеки път, в който една плодово-зеленчукова компания реши да пусне нов артикул на пазара. Нуждата на човека да се причисли към даден егрегор далеч не е нова. Нов е начинът, по който тази нужда може да се впрегне за определени цели и мащабът, който може да се постигне за изключително кратко време. Най-актуалният пример е горският пожар съпровождащ социалната мрежа Ello, за която никой не знае нищо повече от едно текстово послание с обещание за различно отношение… което е напълно достатъчно милиони хора да поискат да бъдат част от този егрегор. Причините за това са комплексни, но всички до една са психо-соматични. НТП ни накара да искаме да сме куул, популярни, спрягани и най-вече актуални. И НТП ни даде средствата да изградим за себе си образ какъвто намерим за добре, който обслужва тези ни цели. Даде ни възможност да правим всякакви манипулациисъс заобикалящия ни свят и чуждото мнение. Като в същото време ни лиши от онова, което си мислехме,че е само наше и само в нас, и ни дефинира като личност.

Ако всеки път, когато някой спомене думата миньор, си представяте отруден човек с черно лице и продължителност на живота не повече от 2/3 от средностатистическата, изоставате. Миньорите днес са скъпо облечени и зализани копеленца, които продават изкопаното за колосални суми. Те не минират за природни богатства, а за нещо съвсем различно. Мисловни модели, вълнения, теми на разговор, какво ви провокира в една или друга крайност, къде ходите, с кого сте, какво правите, какво потребявате. Това се казва data mining и big data, и е новата златна треска. Тази безценна информация, която доскоро беше недостъпна, с текущото развитие на технологиите и масовото им навлизане в живота ни изведнъж стана супер суровина. Когато някакви хора в началото на милениума весело тръбяха, че най-ценната стока сега е информацията, никой от нас не си даваше сметка, че става дума за най-сакралното и личното. И ето ни 14 години по-късно, когато всеки втори бизнес модел има за цел да ни предостави безплатна социална услуга.

А за всяка безплатна социална услуга ние плащаме невидима, но солидна цена. По простата причина, че всяка безплатна социална услуга има една единствена цел и не толкова оригинален, но за сметка на това страхотно популярен бизнес модел: да продаде всичките ни данни на някой. Дали е корпорация, агенция по сигурността или маркетингова компания, няма никакво значение – нямайте и грам съмнение, че данните ви ще бъдат продадени, при това истината е, че не струвате кой знае колко като личност. Вие сте малкото зрънце в големия качамак. Не ви е отреден дори един пиксел в графиката в края на анализа. Вие сте толкова безлични и безинтересни сами по себе си и едновременно с това толкова важни и интересни. Но понеже все пак само хората, които от викторианството насам са изгубили малко повече от 14 пункта от коефициента си на интелигентност доброволно се съгласяват да се предоставят безвъзмездно за чужди цели, развитието на технологиите неизменно доведе и до развитие на реториката.

Ах, как богат и изтънчен стана езикът, с който сега ни говорят от екрана. Как всичко е в името на по-доброто ни прекарване с определена услуга и, разбира се, в името на нашата собствена сигурност за един по-добър свят. Има хора, които искрено вярват в ползите от това. Ако вярвах в Бога, щях да кажа „Боже, прости им, те не знаят какво правят“. Но аз не вярвам. И освен това, както всички сме наясно, незнанието не е оправдание за нищо. Тези хора са виновни по презумпция за всичко, което ще ни се случи занапред.

Една от основните области в развитието на НТП в последните години е именно сигурността. Общественатасигурност. Нашатасигурност. В нейно име над нас бдятсателити, дронове, камери и микрофони. В нейно име всички ние лека-полека приехме идеята, че е нормалнопокрай сухото да гори и мокрото, някой да опира пешкира и други такива народни мъдрости със съвсем реално житейско проявление. Приехме безусловно да приемаме онова, което ни казват хората, които се занимават със сигурността и общественото й представяне. Те би следвало да са обективни и да са наясно с всички аспекти, нали така?

Работата с обективността е, че тя не е рационална величина, която сама по себе си подлежи на измерване. Обективността е чисто хипотетична величина. Като тъмната материя. Едни учени допускат, че тя съществува, гледат с телескопи, джуркат го тоя адронен колайдер, чертаят графики, чешат се по вратовете и заключават, че на базата на тия и тия данни ерудирано можем да направим смелото предположение, че я има. По същата логика обществото прави смелото предположение, че съществува обективност и тя се простира извън гледната точка на наблюдателя. За черната материя не знам, понеже не ми е в ресора, но за обективността ще кажа не, такова нещо няма. Не съществува мерна единица за обективност, по която всички да се равняват и да сравняват дали едно мнение е обективно или не. Това не е като еталона за килограм, който се пази в Bureau International des Poids et Mesures и по който следва да са равнени всички търговски везни, за да имат обективно мнение по въпроса с теглото на продукта.

В името на нашата сигурност стана нормално компютърът ви да бъде попрепипанпреди да стигне до вас след покупка, а местоположението ви да е ясно на когото трябвапо всяко време. И това далеч не е всичко. Макар да звучи като извадено от 1984 или друга психо дистопия, днес е напълно възможно камерата и микрофонът ви да предават, без да имате и най-бегла представа за това.

В тази връзка, нека ви разкажа една история. Мой приятел се премести да живее в Сиатъл. Случи се в квартал, в който работи експериментална community watch система. Чрез нея бдителните членове на общността могат да изпращат директно до полицията доклади за съмнителни събития в квартала, придружени със снимки и клипове от стотиците камери на всеки ъгъл. Всеки нов резидент на квартала получава достъп до системата, за да може да участва в опазването на обществения ред и собственост. Моят приятел също получи. По една или друга причина, дали защото е навътре със сървърните технологии, дали поради недоглеждане от страна на полицейския служител, се оказа че достъпът му е административен и това му позволява да разглежда подадените доклади, снимки и други. Идвайки от една изключително уредена европейска държава, в която всичко се базира на солидни доказателства, учудването му от нивото на параноя в общността, в която беше попаднал, беше толкова голямо, че ми изпрати снимки на екрани от системата, за да мога и аз да видя как непознат за жителите на квартала чернокожсе проследява сантиметър по сантиметър от бдителните граждани, които от въздуха правят смелото предположение, че той може би е крадец и изискват полицейска намеса превантивно. Нали сте гледали Специален доклад? На определени места това вече е факти е въпрос на време да обхване цялата планета. В иметона нашетодоброи сигурност, разбира се.

В името на удобството пък битът ни претърпя фантастични промени и усъвършенстване. СОТ-ът кара кварталните кокошкари да се замислят преди да нахлуят в жилището ни, климатикът ни кара да останем в кондиция дори в климатични екстремалности, микровълновата топли вода няколко пъти по-бързо от кана, термостатът пуска и спира парното при комфортна за нас температура, интернетът преминава по въздуха през бетонни плочи, телевизорът се изключва когато спрем да шаваме, прането мирише на каквото си поискаме и е пет пъти по-бухнало и меко, и най-прегорелите яйца никога не залепват в тигана, чипът в домашния ни любимец позволява докторът да му измери температурата дистанционно и т.н. и т.н.

Доста по-лесен и спокоен изглеждаживотът ни. Все по-малко ни се налага да мислим за невидимите неща. Например защо вече съществуващите препарати не вършат работа и се налага постоянно да излизат нови с 33 или 50%по-силна формула? Какъв е проблемът? Защо домовете ни стават по-мръсни? Защо околната среда е все по-замърсена? Защо имаме нуждаот все по-силна химия, за да се поддържаме на същото ниво? Причината е елементарна и е ясна на всеки, който помни поне малко биология от училище. Гадовете, които се опитваме да изтребим и които имат събрание някъде там в дълбините на тоалетните ни чинии, еволюират с нас и нашия прогрес, и изграждат резистентност към вече съществуващите средства, с които ги, така да се каже, изтребваме. Между другото, подобна резистентност изграждат и вирусите, които ни разболяват. Затова излизат и нови, по-силни противовирусни препарати и антибиотици.

Имам особеното чувство, че не след дълго, примерно в рамките дори на моя живот, ще е възможно провеждането на изключително смислени и ползотворни разговори с живите организми в тоалетната. Вече няма да е нужно да вземам книга, когато влизам там. Ще мога директно да комуникирам с гласа изпод ръба на чинията:

- Как си днес бе, Радко?
- Гладен съм, баси, аре пускай!
- Е как гладен си? Вчера три пъти тропах!
- Ивенце, не знам какво си ял вчера, батковото, обаче получих диария от него! Обърна ми се перисталтиката!
- Е как какво, направих от ония баници, дето само ги ръгаш за минута в микровълновата. Супер беше вкусна. То глутамат, то сухо мляко, то яйца на прах – малка разкошотийка!
- И затова тропа три пъти, нали? Значи, друг път от тоя шит да не купуваш! Дано днес си ял нещо по-читаво. А! Я преди да си почнал, иди вземи и ми пусни два активни въглена, че да ми оберат токсините.

И ще е дяволски прав.

С течение на времето и под въздействие на редица външни фактори, лайфстайлът на западния човек така се промени, че в преследване на икономически прогрес и материална обезпеченост, неговият фокус се стесни, а основна разтуха останаха технологичните и информационни занимания. За да компенсира намалялото си лично време, той започна да изключва от ежедневието си времеемки процеси от типа на готвене. Актуалните технологии в хранително-вкусовия сектор позволяват приготвянето на вечеря в рамките на 5-10 минути, при това без намесата на човек, без нужда от готварски умения и макар да звучи на пръв поглед абсурдно, дори ни излиза по-евтино. На втори поглед, изобщо не е абсурдно, тъй като тази хранавсъщност съдържа много малко естествени съставки.

Например прави ли ви впечатление количеството реклами за медикаменти, млечни продукти и добавки за регулиране на стомаха и справяне със стомашни състояния във всеки рекламен блок? А прави ли ви впечатление как в готварските предавания изведнъж започна да се натъртва масово на термина „здравословен“?

Вижте, дайте да си кажем това, което всички знаем кристално ясно. Съвременният човек яде говна. При това ги яде охотно, осъзнато и доволно. И пет пари не дава. Нито за съдържанието на консумираната храна, нито за последствията върху организма му. С присъщата си човешка наивност, ние вярваме безусловно, че щом нещо е допуснато за продажба в хранителните вериги и заведения, то не може да бъде вредно за нас. Баща ми например, като бивш военен и закърмен със социалистическите идеали човек, продължава да изповядва максимата „от българското по-хубаво няма“. Той вярва, че на пазара купува български зарзават и белият заводски хляб се прави от българска пшеница и нищо друго. И това е напълно достатъчно да е убедендълбоко в себе си в качествата и безопасността на закупената храна. Естествено той не обръща внимание на билбордите за хибридни зърнени култури, на табелите пред всеки ред слънчоглед по нивите, на които гордо се мъдрят логата на концерни и указват кой точно нов сорт слънчоглед далновидният земеделски стопанин е посял за по-висок добив и по-малко фира. Той вярва. Обществото вярва. И консумира с вяра. Ако Вапцаров ми беше под ръка, щях да го спукам от бой.

Всички са наясно, че ГМОе част от ежедневието ни и така ще бъде занапред. Тенденцията е налице и връщане обратно няма. Но ГМО са само част от цялата картина с храните. При тях проблемът е в липсата на база за оценка на дългосрочните вредни въздействия, докато хранителната индустрия открито използва доказано вредни добавки с безопасно звучащи имена. Примерно Е123 –амарант или пурпурно червено – забранен за употреба в Норвегия, САЩ, Русия и Австрия оцветител, пряко свързан с хиперактивност, алергични реакции, задълбочаване на симптомите при астма и генератор на тумори и изменения в плода при опитните мишки. Има и съвсем други фактори оказващи влияние върху храната – пестициди, хербициди, торове, тежки метали в почвата, методи на обработка. За тях пък съвсем никой не мисли, докато щастливо, па макар и малко игнорантно хрупа българскимарули от пазара.

Работата е там, че храненето не е нещо безобидно. Лошата храна и режим не се разминават просто с газове или киселини. Храненето има директна връзка със здравето ни. И надебеляването е най-малкият от всички възможни проблеми. Някои от болестите на съвременния човек, пряко свързани с лошото хранене, са: диабет тип 2, коронарна болест на сърцето, високо кръвно налягане, рак, инфаркт, инсулт, остеопороза, астма, хемороиди, ревматизъм, камъни в жлъчката и бъбреците, депресия. Както виждате, всичко от групата на хроничните заболявания е тук.

Всеки път, когато с баща ми водим диалог за съдържанието на купената от него луканка с българско знаме на нея и той ми обяснява, че това е най-доброто, се чувствам безпомощен. Вадя джобното си списъче с вредни Е-таи му показвам – ето, тук има нитритна сол, опасна и токсична добавка. Той ми отговаря с „Китаеца като яде глутамат, да не е умрял?“ Опитите ми за комуникиране на по-добри хранителни навици спират до тук. Проблемът е, че същия мисловен модел не просто се изповядва масово, а липсва осъзнаването, че хранителният ни режим става все по-лош и съдържа все повече боклук. В този ред на мисли горещо съветвам всеки да прочете „Нация на бързото хранене“. Не филмът, книгата.

Най-очевадното проявление, че нещо не е наред с диетата ни е затлъстяването на обществото. То се случва с такива темпове и толкова драстично, че през 1997 СЗО го обяви за епидемия.

Among adults, obesity prevalence increased from 13% to 32% between the 1960s and 2004. Currently, 66% of adults are overweight or obese; Minority and low-socioeconomic-status groups are disproportionately affected at all ages. Annual increases in prevalence ranged from 0.3 to 0.9 percentage points across groups. By 2015, 75% of adults will be overweight or obese, and 41% will be obese.

Източник

Искам да натъртя на нещо, което може и лесно да се пропусне в този пасаж. Затлъстяването е проблем най-вече на по-бедните, не-до-там интелигентните и малцинствата. Тоест онези, които не се интересуват особено с какво се хранят, стига да става бързо и да не тежи на бюджета. Обърнете внимание, че тези хора ядат неща, които са одобрениот държавни агенции и се продават свободно в хранителните магазини и заведения. Те вярват. А както знаем от дълбоката народна мъдрост, крушата не пада по-далеч от дървото, тоест не може да се очаква в домакинство с нездравословни житейски навици те да не се отразят върху децата. Затлъстяването при децата има невъобразими размери.

Childhood obesity is one of the most serious public health challenges of the 21st century. The problem is global and is steadily affecting many low- and middle-income countries, particularly in urban settings. The prevalence has increased at an alarming rate. Globally, in 2010 the number of overweight children under the age of five, is estimated to be over 42 million. Close to 35 million of these are living in developing countries.

Източник

Това, което е валидно за хранителните ни навици е валидно в още по-голяма степен за козметичните. Кожата е най-големият човешки орган с обща площ от около два квадратни метра. А темата за това с какво се клепаме, за да изглеждаме по-хубави и да ухаем по-добре вече съм я развивал. Добре е, че ако не друго, поне можем да проверявамеоценката за опасност на съдържанието в любимите си козметични продукти.

За край оставих малко цифри, които показват, че за жалост технологиите и научните постижения не правят светът ни по-добър, нито по-етичен. Прогнозите са, че до 2100 година ще създаваме три пъти повече отпадък от днес. В същото време 870 милионадуши в света гладуват. 25 хиляди души дневно умират от глад. Не знам дали можете да обхванете идеята една Нова Загора да умира дневно от глад. Пропастта между излишъците и дефицитъте огромна. А цифровото изражениена разликата между това колко се харчи на ден ежедневно в САЩ за програми и продукти за отслабване, съпоставено с това колко е необходимо дневно за да се изхранят гладуващите, е умопомрачително. На този фон не могат да се подминат с лека ръка идеите, че при идеализирани условия Земята може да изхрани 10 милиарда души– население, което хипотетичнотрябва да достигнем също през 2100.

Правилно ме разберете. Не че омаловажавам желанието ви да имате Айфон шест-нещо-си. Не. По-точно, през хурката ми е. Ако за вас това е проявлението на НТП и щастието от живота в общество, което не е излязло от стиймпънк сюжет, ваша работа. Не че ви карам и да се чувствате съпричастни с проблемите на децата в Ангола, купувайки стоки с етикет fair trade. И това не е понеже, виждате ли, аз самият не вярвам че е за добро. Почти толкова, колкото не вярвам в ползите от утопията, в която трябва да си мисля че живея заради това, че вече мога да си купя кола, която не ползва петрол, а ако имам $250000 мога да се разходя до космоса.

Screw this.

Choose life. Choose a job. Choose a career. Choose a family. Choose a fucking big television, Choose washing machines, cars, compact disc players, and electrical tin can openers. Choose good health, low cholesterol and dental insurance. Choose fixed-interest mortgage repayments. Choose a starter home. Choose your friends. Choose leisure wear and matching luggage. Choose a three piece suite on hire purchase in a range of fucking fabrics. Choose DIY and wondering who the fuck you are on a Sunday morning. Choose sitting on that couch watching mind-numbing spirit-crushing game shows, stuffing fucking junk food into your mouth. Choose rotting away at the end of it all, pissing your last in a miserable home, nothing more than an embarrassment to the selfish, fucked-up brats you have spawned to replace yourself. Choose your future. Choose life . . . But why would I want to do a thing like that? I chose not to choose life: I chose something else.

Лиценз: Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Никой не ме е молил или интервюирал, за моите 7 причини. Видях седемте причини на Йовкои реших да си ги напиша и аз моите. Особено вдъхновен бях от РЕФЕРЕНДУМ-а тази вечер по БНТ.

• Защото няма да спасяват по “специален начин” парите на Вежди в КТБ;
• Защото ще запазят плоския данък;
• Защото в тяхните листи няма психопати, или поне не толкова нагли, че да бъдат показвани по телевизията
• Защото не са слуги на Путин:
  • Защото не са против проучванията за шистов газ;
  • Защото са против АЕЦ;
  • Защото са против Южен поток;
  • Защото знаят, че в момента няма проект, диктуван от Москва/Газпром не може да бъде изгоден за България: нито икономически, нито политически, а дългосрочно заробващ!
• Защото имат същата разумна гледна точка за възможностите, които трябва да бъдат дадени на хората, за да имаме всички по-добро бъдеще.

… и не на последно място:

• Защото като им кажат “имате 15 минути”, имат 15 минути.
  • …а не се държат като разгонени кокошки.

Мисля, че ако имаше неподкупни психиатри и психолози, всички политици трябваше да минават психо-ценз! Щяхме да сме едно много по-добро място…

Лиценз: Creative Commons Attribution 3.0 Unported

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Тръгваме на път за Русия! Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, днес от Унгария ще стигнем до Бяла Подляска в Полша.

Приятно четене:

От Дебрецен, през Словакия до Бяла Подляска, Полша

част втора от

През Русия на мотор

Ден 2,

15Юни 2014г., разстояние за деня 686км., изминати за 13часа, температура между 8и 20градуса

Този ден решихме, че имаме 100км. по-малко от предишния и няма да е проблем вземането на разстоянието за по-малко време, още повече имаше само един малък проход в Словакия и само Шенгенски граници, които се взимат без да спираш да те проверяват. Станахме пак към 6:00ч. и към 7:15ч.

потеглихме

към следващата ни цел в Полша, Бяла Подласка. Предлагаха ни закуска в хотела, но беше от по-късно и нямаше време да се мотаме. В хотела имаше кафе и чай на самообслужване, от които все пак се възползвахме за разсънване.

От Дебрецен по нашия път имаше 115км. магистрала, от която решихме да ползваме за по-бързо придвижване. Единственото място където имаше нужда от винетка за мотоциклет беше Унгария в случай, че искате да ползувате магистрали. Отбихме се в най-близкото ОМВ според GPS-а в Дебрецен да заредим, закусим и купим електронна винетка (5 EUR), която прилича на касова бележка точно като Румънските. За закуска нищо не си харесахме и решихме, че по пътя все ще намерим нещо за хапване като слезем от магистралата. Качихме се веднага на нея и газ.

Магистралата е за Будапеща и се отклонява на едно място за Мишколц, Фози караше напред и понеже сме на магистрала подремваше :), както и аз, но по едно време чувам в ухото „Отбийте се надясно след 2 км.“, което ме събуди и си погледнах GPS-а. Съответно Фози отпраши посока Будапеща, явно не му се ходеше в Русия :).

След като завихме към Мишколц спряхме да пробвам да му звънна, тъй като и той е с блутут слушалка в каската. Звъня аз ма ниц да ми вдигне. Викам си ще караме, пък ще се чакаме на края на магистралата. Подкарахме и по едно време получавам обаждане в каската, хаха усетил се, че пере за Будапеща и се разбрахме да се чакаме на края на магистралата, така и направихме.

Не чакахме много, по една пиш пауза и Фози дойде. Междувременно един тир спира на кръстовището, гледам на ремаркето едното колело задържала спирачката и пуши, махнах на шофера, горкия отби след кръстовището, беше с чужда регистрация, кой знае каква е процедурата от тук на сетне.

Потеглихме пак, беше неделя и се оказа, че в „Европа“ мързела е на ниво, и не работи нищо, от където да можеш да си вземеш нещо за закуска. Тук спряхме, там спряхме – няма нищо. Едни малки бензиностанции дето само ядене за МПС-та продават :). На края спряхме на една подобна бензиностанция и избомбихме остатъците от храна в куфарите. За щастие Фози се беше заредил добре. Ей голям мързеливец тоя европеец, нямам думи, не е като при нас

Бяхме доста близо до границата със

Словакия

и не след дълго бяхме там. Разбира се, няма нищо освен знак Словакия, все едно навлизаш в друго населено място,.

Е, и съответните ограничения на скоростта за дадената държава.

Доста се чудех и на отиване, и на връщане, защо на табелките в Словакия пише Словенско*, така и не разбрах (защото на табелите в Гърция пише Елада, а на табелите в Германия пише Дойчланд, а един Господ знае какво пише на табелите в Китай – бел.Ст.)

Спряхме на една отбивка да щракнем някоя снимка и да починем.

Минахме през първия голям град в Словакия,

Кошице

Словакия ми се виждаше доста спретната малка държавица. Ние минавахме доста транзитно през нея, предварително бях проучил, че глобите са доста солени за превишаване на скоростта и доста внимавах. След като минахме покрай другия голям град

Прешов,

започнаха едни хълмчета и леки завойчета малко да се събудим от безкрайните прави пътища.

Ето малко и от населените места в Словакия.

Гиралтовце,

нещо като малко курортче.

Пак пътя и китни селца.

Температурата падна значително някъде към 8градуса и спряхме да се пооблечем.

Ето ни отново по хълмчетата приближавайки Полша.

Танк във Вишни Комарник.

Танк (вляво)

Военно гробище от Карпатско –дукленската опеарция през Втората световна , Вишни Комарник. Това военно гробище се намира на границата между Полша и Словакия. То съдържа 1265гроба. Всички войници и партизани, които са погребани тук са паднали по време на операцията Dukla през 1944година.

Военно гробище

Стигнахме до границата с

Полша

Подобно на унгарско – словашката и тази се минава транзит, но се намира в планината.

Добре дошли в Полша.

Един полски пес ни посреща

И за „добре дошли“ – едно оръдие, тоест внимавайте чужденци

По-голямо разнообразие от архитектурни стилове в църквостроенето не бяхме виждали.

Спряхме в планината от към полска страна да обядваме на една отбивка. Имаше заведения за бързо хранене със WiFi. Това в гората в планината :). Имаше и други мотористи, явно това е единственото място с малко повечко завойчета, където може да се кефят.

На това място, където спряхме имаше някакви военни чествания.

След като похапнахме и починахме потеглихме отново. Не споменах, че минахме покрай Жежув, тъй като на околовръстното нямаше нищо интересно. Следващият голям град беше

Люблин

В неделя е доста спокойно, почти нямаше движение, видя ми се екстра. На връщане обаче вече мислех тотално различно. Явно ако не си събота и неделя положението не е толкова добре в Полша, но за това ще ви разкажа на връщане и повече снимки от Люблин тогава.

Карахме стегнато, времето напредваше, стана студено и се появиха черни облаци температурата около 8 – 10градуса, не повече. Още едно кратко спиране и газ към целта Бяла Подласка. Точно на влизане в

Бяла Подласка

където ни беше хотела се изсипа страхотен дъжд буквално на километър преди да стигнем до хотела направо ни удави, то нямаш време да спираш за дъждобрани пък и няма смисъл. Добрахме се до хотела разтоварихме всичко и след има – няма 15мин. дъждът спря. Междувременно се настанихме, резервацията беше ОК отново.

Проснахме дрехите и излязохме да се поразходим малко около хотела. Проверихме един Лидъл, но беше затворил. Предишния ден сме се сетили, че на следващия ден освен очакваното висене на границата ще загубим и 2ч. от часова разлика (нещо, което до момента не ни беше дошло на ум). Затова искахме да си купим закуски за сутринта, за да не губим време. Да, но не намерихме нищо работещо. Този ден не бяхме губили или печелили часове от часовата разлика, но явно се бяхме мотали повечко защото 100км. по-малко разстояние пък пак 13часа. Вярно спирахме да обядваме, а предния ден карахме на сандвичи.

Слязохме в ресторанта на хотела да хапнем нещо за вечеря. Една лелка се занимаваше с всичко. Казвам и, че искам традиционно ядене за Полша – бигос, а тя се прави, че не може да ме разбере. Викам си – брех Бигос, ако не знае какво е. Както и да е ядохме някакви други мизерии които бързо се приготвят, защото явно и в този хотел нямаше кой знае колко хора и не бяха заредили с храна. На следващия ден ни предстоеше голямо пътуване с доста висене на границата, вече нямаше да пътуваме така лесно като в ЕС и трябваше да лягаме да почиваме, колкото по-рано станехме, толкова по-добре за нас.
Кратко видео от деня можете да гледате директно във FullHD 1080p формат ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+:

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Словакия – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Една седмица в Полша (до Полша с кола)
2. От София до Унгария (част първа на „Из Русия с мотор“)
3. През Украйна към Полша (2): Великден в Полша
4. На по бира в Карпатите или до родното място на Анди Уорхол (1): Източна Словакия
5. Из Русия с мотор (Увод): Подготовка и как да си извадим руска виза
6. Магията на Чехия и Словакия в 6 дни
7. С мотор на Формула 1 в Истанбул – част втора
8. По пътя: Германия и Полша – за 11 дни и 5147 км
9. По „Via Baltica“ до Прибалтика (Полша, Литва, Латвия и Естония)
10. Познан и Вроцлав (Полша)
11. Една академична стипендия в Потсдам (4): Разходка до Вроцлав в Полша
12. Обиколка на Турция с мотор – част втора

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

1. Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев.
   (Ако вечесте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

И… вече имаме очаквана дата за електронното издание: 8 ноември.

Тръпнем…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ТИКАТ

На деветия ден гладът започна да ме убива.

Носех твърде малко храна. И как иначе? Нали бях убеден, че ще ги застигна до първия залез и ще принудя онази черна жена да ми върне Лукаса. И до днес съм изумен, че дори съобразих да взема одеяло за хладната нощ, когато ще яздим, тъй щастливи, заедно към дома. „Тъй дълго лежа под водата, ще е премръзнала до клетото си сърце.“ Това бе единственото, за което мислех, единственото, всичките девет дни.

И, разбира се, сега зная, че щеше да е все същото дори ако бях спрял да открадна цяла дузина коне – сякаш имаше толкова в селото – и бях прекършил гръбнаците им с чували храна и вода, и дрехи. Защото така и не застигнах онези две жени, не ги доближих дори и на половин ден езда, макар кобилата ми да пръсна смелото си сърце, докато се опитваше. Никога не бяха по-близо от хоризонта, никога по-големи от палеца ми, по-плътни от дима над градчетата, които заобикаляха. От време на време се натъквах на остатъците от лагерен огън – внимателно разпилени, – така че трябва да са спали понякога; но и когато почивах, и когато препусках в галоп цяла нощ, на сутринта те винаги бяха отвъд полезрението ми и чак подир пладне долавях най-лекото движение по склона на най-далечния хълм, потрепването на сенки сред камъни, тъй недостижими, че изглеждаха като вода на пътя. Никога не съм бил толкова самотен.

Гладуването обаче, признавам му го, разсейва ума ти от неща като самота или мъка. Отпърво боли много, но скоро започваш да сънуваш, и сънищата са хубави, може би най-сладките, които са ме спохождали. Невинаги включваха храна или пиене, както навярно очакваш: най-често бях стар, у дома с момичето си, с деца наблизо, а ръката ми я беше прегърнала тъй крепко, когато парапетът на моста се счупи, че тя още носеше белега след толкова години. Сънувах и баща си, и учителката си, която биланеговатаучителка, сънувах и че съм малък, седя насред куп талаш и трици и си играя с умряла мишка. Бяха прескъпи сънища, всичките, и все повече и повече се опитвах да не се будя.

Не помня кога за първи път забелязах следите от втория кон. Земята бе твърда и камениста и ставаше все по-лоша, и често минаваха дни, без да съзра нищо освен драскотина-две от копито върху изровено камъче. Но трябва да е било малко след като почнаха сънищата, понеже се смях и плаках от радост да си представя, че Лукаса най-сетне си има свой собствен кон за езда. Когато бяхме дечица, тя ме накара да обещая някой ден да ѝ купя кон, какъвто подобава на една истинска дама, не от онези орни твари, които спокойно могат да минат и за волове, а изящно, игриво създание, тъй недостъпно за мен, колкото и сега, и навярно тъй безполезно в живота ни заедно, както гривни върху шопар. Но аз ѝ дадох думата си – толкова дребна ми се стори молбата, когато тя би могла да получи и очите ми, само да беше поискала. Бяхме на седем или на осем и я обичах още тогава.

Ако бях с ума си, със сигурност бих се зачудил откъде се е появил вторият кон в тия пусти земи и дали наистина носеше Лукаса или някой друг. Жена, която бе вдигнала с песен момичето ми от дъното на реката, би могла да призове и кон, като нищо; но защо сега, след като бяха стигнали толкова далече върху един, който явно не се и умаряше? Само че по онова време ходех колкото и яздех, висях на клюмналия врат на кобилата си, умолявайки я да не умира, да живее само още мъничко, половин ден, половин миля. Нямаше да познаеш кой от двама ни влачи другия – не че аз знаех, защото плувах из въздуха и се смеех на шегите, които ми разказваха камъните. Понякога имаше животни – големи бледи змии, деца с птичи лица, – понякога не. Понякога, когато черната жена не гледаше, Лукаса яздеше на раменете ми.

На единайсетия ден, или на дванайсетия, или може би на петнайсетия, кобилката ми умря под мен. Усетих я да умира, и успях да се просна встрани, за да не бъда смазан от костите ѝ. Ако бях достатъчно силен, щях да я погреба; вместо това се опитах да я изям, но нямах сила дори да разрежа кожата ѝ. Затова ѝ благодарих и я помолих за прошка, и се хвърлих върху първата птица, която протегна нокти към нея, и я удуших. Имаше вкус на кървава прах, но аз седях там, до кобилата си, дъвчех и ръмжах към другите птици. Те дълго не смееха да я приближат, дори след като си заминах.

Птицата ме засити за още два дни и умът ми се избистри достатъчно, та поне да разбера къде трябва да се намирам. Северната пустош – не пустиня, но почти толкова зле. Докъдето поглед стига, земята е раздробена на парченца, натрошени, напукани или настръхнали до последното. Тук нахвърляни речни камъни препречват пътя, най-малкият по-висок от конник; тукa речно корито, тъй отдавна пресъхнало, че сред него растат сбръчкани дребни дръвчета; а онези купчини и руини там може би някога са били планина, преди огромни нокти да ги разкъсат доземи. Няма път, нито дори следи от каручка – ако си с всичкия си, избираш пътя си през тази страна, молейки се на божиите богове да не счупиш крак или хлътнеш завинаги в някоя дупка. Ако пък полудяваш от глад като мен, се клатушкаш напред и си пееш, изпълнен с покой, без капчица страх. Сънувах смъртта си, а тя ме пазеше.

В един от онези сънища се появи старец. Той имаше ярки сиви очи и бели мустаци, виещи се в ъгълчетата на устата му, и носеше избеляло алено палто, което може да е било войнишко преди. В съня ми той дойде на препускащ жребец, наведен толкова напред, че бузата му почти допираше бузата на жребеца, и чувах как му шепти. За един миг, докато прелитаха покрай мен, старецът ме погледна право в лицето. В очите му видях смях, какъвто не очаквам да видя пак, докато съм жив. Събуди ме, този смях, върна ме към болката да умра сам в Пустошта, без Лукаса, и аз се строполих с плач и викове подир стареца, докато не заспах отново, заспах истински, на четири крака като бебе. Сънувах, че минават други коне, яздени от огромни хрътки.

Когато се разбудих, слънцето се снижаваше, небето се сгъстяваше и омекваше и се надигаше най-тихият полъх. Сънят и надеждата за дъжд ми дадоха сили и поех нататък, докато стигнах до място, където земята отвсякъде се вдлъбваше надолу и навътре: не долина, просто каменна падинка със застояла локва на дъното. Бяха там долу, хрътките, и бяха хванали плячка.

Преброих четирима, милдаси, ако се съдеше по камите и късите им коси. Само два пъти бях виждал милдаси преди – идват на юг рядко, което е хубаво. Бяха обградили стареца с аленото палто и го подмятаха в кръг, блъскаха го дивашки един към друг, докато очите му се подбелиха и не можеше да се държи на крака. Тогава почнаха да си го подритват, като парцалената топка, в която се сви, и през цялото време го ругаеха и му разправяха, че и по-ужасни болки очакват човек, тъй безумно глупав, та да посмее да краде милдаски кон. Не че знаех и две думи милдаски, но от жестовете им всичко ставаше ясно. Въпросният кон стоеше на свобода наблизо, с висящи юзди, и риеше сред камъните за бурени. Беше рошав, малък и черен, почти пони, породата, за която милдасите твърдят, че са развъждали хиляда години. Ядат каквото расте, и не спират да тичат.

Милдасите не ме видяха. Стоях подпрян зад една скала и се мъчех да мисля. Беше ми жал за стареца, но моето състрадание ми се струваше тихо и далечно като всички останали чувства, дори глада, дори съзнанието, че умирам. Но конят ми вече бе мъртъв, а имаше още четири милдаски коня, чакащи незавързани като черния, и аз знаех, че ми е нужен един от тях, защото трябваше да стигна някъде. Не можех да си спомня къде, нито защо трябваше да съм там, но беше много важно, по-важно от гладната смърт. Така че скроих възможно най-добрия план, докато гледах милдасите и стареца, и залязващото слънце.

Знаех за милдасите каквото знаят всички – че обикалят и плячкосват пустите земи, никога не се предават и ценят конете си повече от себе си, – и може би още нещо, което ми бе казал чичо Виан. Той бе пътувал с кервани като млад и разправяше, че милдасите са религиозни по своему. Те вярват, че слънцето е бог, и му нямат доверие, че ще се връща всяка сутрин без кръвен подкуп. Обикновено жертват някой от зверовете, отгледани за целта, но богът харесва човешката кръв много повече и те му я дават, когато могат. Ако чичо ми беше прав, те щяха да убият стареца точно когато слънцето докоснеше най-далечните хълмове. Заобиколих скалата бавно, като сянка, разтягаща се на слънце.

Конете ме наблюдаваха, но не издадоха и звук, дори когато съвсем ги приближих. Не ме бива с конете като някои – мисля, че ме взеха за приятел, техен братовчед, само заради безумието ми. Чичо Виан казваше, че милдаските коне са като кучета, верни и понякога свирепи, и не се плашат лесно. Щеше ми се да се помоля да бърка, но нямах време за молитви. Милдасите бяха с гръб към мен, приготвяха се за жертвоприношението. Вече не биеха стареца, нито го подиграваха – изглеждаха също тъй сериозни, както двамата свещеници в селото ни, когато благославят бебе или се молят за дъжд. Първо намазаха бузите му с нещо жълто, после в него нарисуваха с пръсти знаци, много внимателно. С нещо друго почерниха устата му. Той стоеше напълно неподвижен, без да говори, без да се бори. Единият от милдасите пееше: висок, стържещ напев, който трепереше сякаш него щяха да го убиват. Същите няколко ноти, пак и пак. Когато спря да пее, между слънцето и върховете на хълмовете бе останал тъкмо един повей на вятъра.

Милдасът, който пя, взе нож от друг. Показа го на стареца, накара го да го разгледа, посочвайки острието, дръжката и пак острието, също както учителката ми се опитваше да ми покаже как се създава една шевица. Бих познал този нож, ако го видя отново.

Конят, който си бях набелязал преди часове, преди дни, беше сив като заек. Той ме остави да го докосна. Милдасът отново запя, а аз вече бях върху сивия кон, виках и размахвах ръце, за да ужася останалите. Те изглеждаха изненадани, малко разочаровани от мен; затанцуваха на задните си крака и погледнаха към господарите си, които едва сега се обръщаха, зяпнали, мълчаливо слисани като конете си, но двама вече с извадени брадви. Милдасите могат да свалят и нощна птица с тях, казва чичо Виан.

Черният кон беше онзи, който внезапно реши да се подплаши, да рипа и цвили, и бяга, поваляйки пеещия милдас и прегазвайки другия с ножа, който се втурна да му помага. Последните двама скочиха към юздите, но черният се стрелна край тях, устремен към утехата на приятелите си. Но сега и те се заразиха от паниката, сякаш беше вързана за черния факла, която подпалва опашките им. Моят сив – Заека, както го наричах от онзи ден – се вдигна във въздуха, и четирите крака над земята, и се приземи, без да ме слуша, като хукна обратно право към двамата милдаси, препречили пътя с въртящи се алени брадви в ръцете. Прилепих се до гърба на Заека, притискайки го както бях държал Лукаса в реката. Не можех да видя стареца.

Едната брадва въздъхна покрай носа ми, отнемайки само кичур сива грива. Така и не видях втората, но бедният Заек нададе вик да ти се скъса сърцето, и се стрелна в друга посока, както правят зайците. Връхчето на дясното му ухо липсваше, а по ръцете ми пръскаше кръв.

Погледнах назад веднъж, навреме, за да видя и четиримата милдаси – двама от тях накуцващи – да търчат след конете си, които пък въобще не бързаха отново да се вразумят и покорят. После, докато главата ми още бе обърната, една ръка на седлото, една за колана ми, изпъшкване, хрип, аз почти се изсипах на земята – и старецът се оказа зад мен, смеейки се като вятъра.

– Препускай, момче – излая в ухото ми, – препускай! – И го усетих да се обръща, за да викне назад към милдасите: – Глупаци, слабоумни деца, да мислите, че можете да убиетемен! Само защото реших да си поиграя с вас, да си мислите, че сте ме хванали…

Заека прелетя над тясна клисура и старецът изскимтя и се вкопчи в мен, без да довърши самохвалството си, което напълно ме устройваше. Ако само млъкнеше, може би щях да успея да се престоря, че го няма.

Но той не спираше, даже за пет минути. Когато не плямпаше за глупостта на милдасите и не се хвалеше с бягството си от тях, ме караше да пришпорвам Заека още, за да оставя по-голямо разстояние между нас и преследвачите ни. Не исках да говоря с него. Промърморих, че е тъмно, че трябва да се движим внимателно, но той ме подигра пискливо:

– Имат очи на краката си, тези милдаски чудовища, цяла нощ ще препуска, без да се спъне. Също катотях.

Болеше ме глава от гласа му и, каквото и да говореше, вонеше на страх.

Милдасите така и не ни догониха. Не мога да кажа дори дали ни преследваха, защото не обръщах никакво внимание на знаците, нито пък на джавкането на стареца, нито на каквото и да е, освен на номера да се задържа на седлото, и на още по-трудния номер да помня причината за това. Бихме могли все още да сме по следите на Лукаса и черната жена; или да се връщаме обратно по пътя, по който дойдох. Бях на края на разсъдъка си, на края на всичко освен крепенето.Отвъд крепенето нямаше за какво да мисля.

Старецът ме спаси, дума да няма. Той ме държеше, когато заспивах и се килвах встрани, той насочваше Заека през разкъсаните земи цяла нощ, несъмнено приказвайки в ухото ми безспир, все едно чувам ли или не. Не помня нищо от онази нощ, никакви сънища, нищичко, докато не се събудих на твърд склон, загърнат в аленото палто на дядото; високото слънце ме заслепяваше и Заека ме побутваше, за да се докопа до някакви трънливи вейки под ръката ми. Стареца го нямаше.

Върху шията на Заека висеше мях с вода и аз пих от него, не много. Бях твърде слаб, но не мисля, че все още бях луд. Утринното небе изглеждаше бледо, почти бяло, а въздухът ухаеше на далечен сняг, дъх, довян отвъд планините. Облегнах се на Заека, отправих поглед над Пустошта, където птици като онази, която бях изял, кръжаха, спускайки се по вятъра, и доверих на сивото си конче:

– Няма да умра. В тази земя има вода и аз ще я намеря – има плячка за улов и корени за изравяне, иначе милдасите нямаше да живеят тук. Няма да умра. Ще последвам Лукаса през планините и където още трябва да ида, докато не говоря с нея и отново не я докосна. А ако тя не поиска да се върне у дома с мен – е,тогаваще умра, но не и преди това.

Заека си гризна от парцаливия ми ръкав.

Той надуши лисицата преди мен; едва когато изцвили и тръсна глава, та чак ушите му изплющяха, я видях да припка напето по склона към нас. Между челюстите ѝ се полюшваше птица наполовина колкото нея. Малка лисица, но яка и хубава, с ярки, ярки очи. Тя нарочно ме изчака да я позная, преди да се преобрази.

Полюшване във въздуха, нищо повече, същото, което виждаш да трепка над пламък, и онова там се оказа старецът, протегнал напред птицата, докато ме приближаваше. Заека тропна копито и изпръхтя, и изтича малко по-надалече, но аз бях твърде уморен да се плаша.

– Човек, който може да се превръща в лисугер – рекох. – Лисугер, който може да се превръща в човек. Кое си ти?

Дебелият му бял мустак смекчи лисичето ухилване.

– Птицата може да се превърне в нас. Това е важното.

Наперен, сякаш никога не е лежал безпомощен в ръцете на милдасите, бит до кръв, слушайки песента на смъртта си, той се просна до мен и заскуба пера. Жертвената боя по лицето му я нямаше, а белезите по розовите му скули вече избледняваха. Продължи да ми се усмихва, докато скубеше, а аз продължих да го зяпам.

– Ако очакваш от мен да изплезя език и да пъхтя – рече той доста кротко, – не го правя. Нито пък ще изям тая птица сурова и цяла, хрускайки кости. В тая форма съм човек като теб.

Тогава се засмях, макар усилието почти да ме повали по гръб.

– Човек като мен – обясних му – е разпарял със зъби точно толкова кореми, колкото всяка лисица.

Което не беше истина, но така го чувствах тогава.

– Е, значи може би ще ти допадне да ни запалиш огън, защото хората готвят храната си, когато могат – отвърна ми старецът.

Извади кремък и огниво от кожена торбичка на кръста си и ми ги подаде.

Имаше сухи клони – един наръч, не повече – съвсем наблизо, иначе никога не бих могъл да събера дори толкова. Само чупенето на подпалките ми отне тъй дълго, че старецът беше почистил птицата, старателно колкото щеш, преди да наклада огъня. Надали беше достатъчно силен да я сготвим, но се справихме и вечеряхме заедно като хора, въпреки че с последни сили се удържах да не изплюскам моята половина полусготвена, а после и неговата. Самият той бърбореше весело, изкопчи името ми – макар никога да не сподели своето – и ми обясни, че е спътник на славна дама от далечен бряг. Попитах дали е черна, но той поклати глава.

– Кафява, ако държиш, но определено не черна. Наричат я Нятенери и е много мъдра.

– А ти открадна оня милдаски кон за нея – заключих аз. – Бога ми, де да имах такъв верен и доблестен слуга.

Това го провокира, както и бях предполагал.

– Ние сме другари, равни, добре си отбележи това. Моята дама не ме праща по поръчения – идвам и си отивам по собствени дела, както аз си реша. – За момент се ядоса наистина, от което сивите му очи почти пожълтяха. – Не служа.

– За какво е нужен кон тогава на някой, който може да пътува на четири крака, ако реши?

Надявах се да го направя нехаен в гнева му, но той вече отново бе нащрек и ми се присмя, нарочно провесвайки език между зъбите си.

– Беше ми само за забавление с глупавите милдаси. Нима те изненадва, че моята представа за игра е различна от твоята?

– Почти те пребиха до смърт – изтъкнах – и щяха да ти прережат гърлото, ако не бях аз. Що за забавление е това?

– Нито за миг не бях в опасност – отговори той, арогантен колкото може да бъде човек с пълна и мазна уста. – Разсейването от твоя страна беше добро, но съвсем ненужно. Беше си моя игра.

– Щяха да те убият – заявих. – Спасих ти живота.

По изключение не проговори, а само обърна глава, гледайки ме от ъгълчетата на очите си.

(И?)

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

Случва ли ви се със завист да гледате снимките от почивката на приятели и колеги, докато сте затънали до уши в работа? Е, може би малко, но все пак интересно успокоение е че познатите ви може дори да не са на почивка Разбира се, в общия случай това е малко вероятно, но е вярно в един интересен случай – този на Zilla Van Den Born, 25-годишна студентка от Амстердам. Момичето успява да убеди всичките си близки и далечни приятели, че е на екзотична почивка в Тайланд, Камбоджа и Лаос за 42 дни, докато се крие в апартамента си в Холандия. Всичко това е част от дипломен експеримент, който цели да покаже, че социалните мрежи не винаги отразяват реалността.

Zilla прекарва повече от месец скрита от всички, като успява да излъже дори родителите си – единственият посветен в плана е приятелят й. За да убеди всички, момичето провежда Skype разговори със специален декор и пуска SMS-и на приятели посред нощ, заради предполагаемата часова разлика. В дома си тя готви традиционна тайландска кухня и снима храната си за стандартните туристически снимки, от които на всички ни е втръснало, докато за по-сложни кадри като разходки по плажа и гмуркане използва софтуер за фото-обработка.

Всъщност, това не е просто експеримент за сложни лъжи – Zilla се опитва да каже, че в по-малка или по-голяма степен, много от нещата, които срещаме онлайн, са лъжовни. Независимо дали става дума за фото-модел с ретуширана талия или за фамозна снимка от ваканция, в подготовка за която сте прекарали много време. Така създаваме един невероятен (буквално) свят от снимки, доволни статуси и показност, които надминават многократно реалността – не е лошо просто да не забравяме, че този свят наистина не е съвсем реален.

Проектът се превръща в книга с кадри преди и след обработката и допълнителна информация, която може да се достъпи през augmented reality приложението Layar. Още снимки и видеа от проекта може да видите в сайта на Zilla, а аз ви оставям с видео-компилация от реакциите на приятелите и роднините, когато чуват истината за “ваканцията”:

Постът Да прекараш месец в Азия, без да излизаш от апартаментае публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported

София през 80-те години на 19 век (поглед от Шарения мост)

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Отварям сутринта гаража и виждам как задната ми гума е на капла. Мамка му, вчера я оставих ОК. Зачудих се дали да не взема другото колело и да оставя смяната за друг път, но реших да не оставям днешната работа за утре (първа грешка за деня!).

Смених гумата, а тази дето свалих за нищо не става, защото има огромна дупка. Ще се хвърля. Помпя ново сложената - няма никой, но пък се чува едно издайническо пссссст. Свалих пак гумата гледам новата вътрешна и виждам, че там където е била сгъната по ръбовете се е разпорила на две места. Добре че имам още една резервна.

Свалих бъгавата, разглеждам втората резервна и виждам, че и тя е тръгнала да си ходи като на едно място на ръба скоро ще се цепне. И без лепенка държеше, но все пак и лепнах една, напомпих я горе-долу и тръгнах към бензиностанцията да я донадуя.

Помпя на бензоностанцията (втора грешка за деня), помпя и по едно време - БУМ! Хайде останах пак без гума, пуста алчнотия да ги помпя много. За чий ми трябваше да я качвам над 4.

В крайна сметка от две резервни гума останах без нито една, а отгоре на това се наложи да ми сменят не само вътрешната, но и външната, защото и тя се била цепнала.

Равносметката за днес (засега) - минус три вътрешни гуми и една външна.

Лиценз: Creative Commons Признание 3.0 Нелокализиран

Имаше един период, в който непрекъснато надскачах себе си и правех неща, които първоначално смятах за (физически) невъзможни…  Тогава обаче осъзнах, че когато си заобиколен от правилните хора и моменти, невъзможното не е фактор, особено физически. Само трябва да се довериш – на себе си, но по един особен начин – да се довериш, че тези, които вярват в теб, не грешат. Емоционално е точно толкова сложно и объркано, колкото звучи и като е написано.

Започнах да си мисля, че това състояние на надскачане на границите и живот отвъд тях ще продължи вечно и ще мога да преодолявам невъзможности със същите темпове. Човек е устроен да го вярва и да го иска, но слава богу, не е устроен да го постига…

Всъщност, най-трудното се оказа точно това – да осъзная, че ако днес съм полетяла с парапланер и това е било отвъд човешките ми граници и възможности, то следващата стъпка на надскачане на себе си не е да полетя, размайвайки енергично ръце. Следващата стъпка е да осмисля постижението си, да го оценя и да ползвам наученото, когато ми потрябва.

В първите години даже почти официално празнувах годишните от първия ми самостоятелен полет с парапланер, като тайно в себе си всъщност водех битка – достатъчно ли е тази година да си спомня постижението от миналата или ми трябва ново, още по-впечатляващо?

С годините обаче успях да постигна мир със себе си и, без да спирам да търся предизвикателства и невъзможности, се научих да ползвам тези дни за самоуверяване и самоутвърждаване.

Днес е един такъв ден. Преди 8 години, на този ден, за първи път полетях сама.

Пожелавам и на вас такива дни – дни, в които да можете да извикате с цяло гърло: „Аз мога да летя, смяташ ли, че това може да ми се опре?!”

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България