Лиценз: Всички права запазени

Изглежда напоследък ме привлича съставянето на дълги заглавия за рецептите. И най-малко по две рецепти в публикация. Те, разбира се, трябва да се допълват, но не е изключено да се приготвят и поотделно. Обаче обикновено намирам един продукт, най-често подправка, която да добавя в двете отделни ястия, така че те наистина да се допълнят, да имат сходство във вкуса, но не точно като кюфтета с картофена салата и лютеница или пък пиле с ориз, а по-скоро като свързване на отделните продукти, така че те да не загубят своята идентичност и всеки отделен вкус да се откроява от цялото, но и да допълва следващия. Като свързващ елемент в настоящите рецепти използвах мед – сладък и ароматен, балансиращ силната миризма на дивечовото месо, където допълва горския полъх на ароматни треви, омекотяващ характерния вкус на зелето и подчертаващ ароматът на горски гъби и карамел в леката тръпчивост на тъмния белгийски ейл.

Правилно разбра, сега ще готвя с бира, макар сезонът неистово да ни тласка към бутилка с рубинено червена течност, в която се носят ароматите на червени дребни плодове и билки, а танините да предизвикват жадно поемане на поредната хапка храна. Сложна работа е това виното, но не по-лесна се оказва и бирата. Обаче за да продължа с историята за тази рецепта трябва да се върна няколко месеца назад, когато бях в Тоскана. Един от характерните продукти за този регион на Италия е дивечовото месо и се уверих в това не само от четене на информация, а и от опитване на място на глиганско месо приготвено по най-разнообразен начин. Мястото, което много ме впечатли (за което бях споменавала вече) е месарницата Antica Macelleria Favorni в Греве ин Кианти , в която се предлагат колбаси от глиганско месо, но и много други вкусни неща като прошуто, сирена, прясно месо и сандвичи приготвени с тези храни. В ресторантите глиганското месо най-често е приготвено на рагу, което се сервира с паста или на пастет върху кростини, но може да бъде и част от платото антипасти с колбаси. Когато се върнахме от ваканцията проверих откъде мога да си купя глиганско месо и търпеливо зачаках по-студения сезон, за да приготвя нещо с него.

И така, с все още неясна идея как и с какво да приготвя глиганското месо се натъкнах на рецептата, която ме заговори не заради сладкото от боровинки и карамфила за аромат в соса или че се готви с бира, а заради самата бира, която е тъмна (колко подходящо за студения сезон), но и в нея има добавен мед. Прочетох, че тази бира – Barbãr Bok – няма вкус на мед, но когато се добави в нещо, в което се съдържа мед, тогава най-добре се изразява вкусът на бирата. Този факт няма как да не ми заговори с ароматна и вкусна увертюра, още повече, че го свързах с миналогодишните ми опити да съчетая десерт с ликьорно вино, така че и от виното и от продуктите в десерта да се открои най-хубавото, което притежават, че дори и повече. Трябваше да опитам тази бира с мед! Трябваше да опитам тази рецепта с глиганско месо, в която се добавя от тази бира с мед! Няма значение, че рецептата не е тосканска, вероятно по-нататък ще се натъкна и някоя рецепта с глиган характерна за Тоскана. Сега исках да откроя вкуса на белгийската тъмна бира в задушеното месо с плътен и тъмен сос и за да го направя просто добавих мед в него. И мащерка, разбира се. За по-нататък дори не искам да правя опити да пиша, защото парата, от която се носеха ухания и това, което опитах, наравно с една чаша от въпросната бира не се описват с думи. Както повечето хубави неща не биха могли да се съберат в думите. Те могат да се усетят само след като се преживеят, вкусят и споделят.

Втората част или по-конкретно втората рецепта в този пост е продиктувана от есенния сезон. Сезонноста е нещото, без което не бих могла да бъда по-целеустремена и вдъхновена, по-креативна и разнообразяваща ежедневното меню. Докато картофи във всякакъв вид – сварени и намачкани с малко масло и ситно нарязан червен лук, печени със зехтин и салвия, на пюре с повече масло, индийско орехче и смлян бял пипер – без никакво съмнение ще бъдат много добра гарнитура към глиганския гулаш и тъмната бира, то пурпурният цвят на червеното зеле ме привлича много повече в настроението на този сезон. Добавям му сладки контрасти с ябълка и мед, а дюлята ги допълва с незабравимия си аромат. На тази полуприкрита сладост е нужна свежест, която да балансира и ето, че тази роля в рецептата изпълнява балсамовия оцет.

Дали заедно или поотделно, приготвянето на двете рецепти е лесно, но най-важното е, че чрез уханията и цветовете си напомнят на залез от отишлото си лято, който се влива в палитрата на есента за да ни каже, че скоро, много скоро ще си стоим повече у дома и ще имаме нужда от топла и комфортна храна. А за да ѝ се насладим, просто трябва да я споделим.

Задушено глиганско месо в тъмен белгиски ейл

Така приготвено, месото от глиган става много ароматно и не чак толкова сухо или поне не повече от свинско бонфиле или месото на домашно пиле. Замразено месо от глиган може да се намери в Метро и Карфур в България Мол.

Тъмната белгйска бира, с която сготвих месото е Barbãr Bok. Тя е с 8% алкохол и с добавен мед. Характерния карамелен аромат на тъмните бири, в този вариант се смесва с горски ухания и плодовост с шоколадови отенъци. Бирата не е много горчива, което е добре дошло за моя вкус. Такава бира може да се намери в 100beers.bg Цената ѝ разбира се няма как да е ниска, но сметките ми показват, че готвенето с такава бира не е по-евтино или по-скъпо от това да се сготви с прилично вино, което също така да се консумира заедно с ястието (а също и по време на неговото приготвяне, защо не?).

За 4-6 порции.

Продукти:

• 1 кг месо от глиган, нарязано на малки парчета
• 4 супени лъжици брашно
• 50 мл зехтин
• 150 г бекон, нарязан на дребни кубчета
• 3 глави лук, нарязани на ситно
• 3 бутилки Barbar Bok (990 мл)
• 2-3 карамфила
• 5 супени лъжици сладко от боровинки
• 2 супени лъжици мед
• 1 супена лъжица нарязана прясна мащерка
• сол и прясно смлян черен пипер на вкус

Парчетата месо се овалват в брашно като излишното се изтръсква.

В голяма тенджера с широко дъно се загрява зехтинът. Изсипва се беконът и се запържва за около минута. Добавя се лукът и се разбърква за 3-4 минути. Добавят се късчетата месо и се запържват от всички страни. Тогава към тях се изсипва бирата. Изчаква се да заври и с дървена лъжица или шпатула се остъргват всички полепнали части от дъното на тенджерата. Добавят се сладкото от боровинки, медът и подправките. Когато сместа заври, котлонът се намаля, тенджерата се похлупва с капак и ястието се оставя да къкри за 1 час и 30 минути до 2 часа докато месото стане готово и сосът се сгъсти. От време на време се разбърква и ако има нужда се долива малко вода.

Задушено червено зеле с ябълки и дюли

Това зеле приготвих за гарнитура към задушеното глиганско месо, но разбира се рецептата може да се ползва самостоятелно като топла салата или гарнитура за печено свинско месо.

За 4-6 порции.

Продукти:

• 2 супени лъжици зехтин
• 2 глави шалот или 1 глава червен лук, нарязани на полумесеци
• 1 малка глава червено зеле, около 1,200 кг, нарязано на тънки лентички
• 1 сладка ябълка, обелена и нарязана на кубчета
• 1 дюля, обелена и нарязана на кубчета
• 1-2 супени лъжици балсамов оцет
• 1 супена лъжица мед
• сол и прясно смлян черен пипер на вкус
• пресен магданоз за поръсване

В дълбок тиган с капак или в тенджера се загрява зехтинът. Добавя се лукът и се сотира за 2-3 минути. Добавят се зелето, ябълката, дюлята, балсамовият оцет и малко сол. Съдът се похлупва с капак и зелето се задушава за 10 минути като се разбърква на 2-3 пъти. Когато намали малко обема си и омекне се добавя медът. Разбърква се и се оставя да се готви още 5 минути под капак. Накрая се овкусява с още сол ако има нужда и прясно смлян черен пипер. Може да се сервира както топло, така и със стайна температура. При сервиране се поръсва с нарязан пресен магданоз.

Глиганско месо в тъмен белгийски ейл с мед и задушено червено зеле с ябълки и дюлие публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

Този уикенд Вики и Алекс отпразнуваха 4 години, откакто са доброволци при нас!
БЛАГОДАРИМ ВИ, ДАМИ!!!

Ето какво ни написаха по този повод:

Чували сме хората да казват, че не могат да дойдат в приюта, защото ще се разстроят като видят толкова много кучета в клетка…Ние пък идваме точно заради тези кучета, които нямат нужда от този тип съжаление, а имат нужда от мен, теб, нея, него, нас, вас…От това да ги погалим, да потичат редом до нас, да ги поглезим, срешем, да им говорим мило, да поиграем с тях, да се почувстват нечии, било то и за 15 минути, веднъж седмично…

Лиценз: Всички права запазени

Завършваме  албанското приключение на Роси, като част от голямото ѝ пътуване из Средиземноморието. Вече посетихме Гирокастро, после бяхме в Дурес,а днес яе тръгнем в позока Черна гора, за да минем през Шкодра. Приятно четене:

Албания

част трета

Шкодер (Шкодра)

продължение на голямото пътуване

От Янинското езеро и Метеора до Лаго Маджоре и Сакро Монте ди Орта

автор: Росица Йосифова

Напускаме Албания

Шести ден от пътуването. Сутринта станах рано и отидох на брега на морето да подишам свободно и да си вкарам мислите в ред. За разлика от предишните няколко дни, сутринта беше мрачна, а цветът на морето напомняше износен и лекьосан сив шлифер.

Страхувах се да не заплющи нечовешкият дъжд, заради който на два пъти през последните месеци изпадах в дълбок потрес. Първо, оказахме се в «окото на бурята» по време на голямото белградско наводнение на 15май, когато на косъм и магия успях да премина от околовръстното шосе на Белград на магистралата, а само на два метра от нашата кола видях да плуват под вода тирове. На18юни пък влязохме в софийското торнадо на връщане от Трявна и за първи път чух Емо да казва, че подобно нещо през живота си не е виждал.

Та се притеснявах аз на брега на морето, притеснявах се и си мислех как природните стихии и курортното размазване на плажа в последните дни започват подмолно да подкопават дисциплината в групата, да моделират настроенията и да променят откривателския замисъл на пътуването, за което така съвестно се бях подготвила. Осъзнавах също така, че «престолонаследникът», както се шегуваме с брат ми – моят племенник, който пътуваше с нас заедно с приятелката си, е на такава невинна и романтична възраст, на която заветните точки на пътуването – Венеция и Верона, означават буквално Венеция и Верона. Всъщност на тази възраст е почти подозрително, ако се интересуваш от въпросите «откъде» и «как» са дошли богатствата на романтичната и бляскава Венеция, защо са имали колонии и търговски депа по адриатическите земи и прочие въпроси за причини и следствия. Дебелият културно-исторически пътеводител, дето бях спретнала за това пътуване, рискуваше да си остане на дъното на раницата ми непрочетен.

Но нека преди да напуснем Дурес (Драч) да кажа все пак няколко думи за миналото на

адриатическия бряг,

по който предстоеше да пътуваме. Защото само на някакви си 20-30километра навътре в сушатата са протичали малко по-различни събития.

От северна Албания (от река Дрин) до полуостров Истрия в Хърватия се е простирала

древната Илирия,

която след идването на римляните се наричала провинция Илириум със столица днешен Сплит. После тази провинция се разцепила на Панония и Далмация и тази стара Далмация обхващала южните (предимно крайморски) земи, включени в днешните Албания, Черна гора, Хърватия , Босна и Херцеговина и части от Сърбия. По времето на Юстиниян провинцията била присъединена към Византия. Тези факти, както и завладяването на южна Далмация и на Албания от Венецианската република в периода 1420 – 1797година, са широко известни за пътешествениците – предлагат ги туристическите сайтове, брошурите, уикитравъл. Следи от илири, гърци, римляни и славяни могат да бъдат открити в повечето от южните адриатически градове – това казват в един глас всички, пишещи за масовия турист. Ни думичка обаче чуждият масов турист няма да чуе или да научи за присъствието на българите по тези земи. Всъщност той и от нашите пътеписи няма да научи повече – просто никога няма да ги прочете. А в политиката на местния (адриатически) маркетинг българските следи очевидно не влизат.

Денят така или иначе започна с дъжд. Гъсти капки смола от иначе красивия бор пред хотела, под който си бяхме паркирали колата, бяха оплескали предното стъкло и не помръдваха нито от дъжда, нито от течността за чистачките. Спряхме да ги почистят на една бензиностанция. За една бройка да кажа на момчето да пръсне от препарата и върху лепкавото петно на панталона ми, с което незнайно как успях да се сдобия, но реших, че ще е прекалено и си замълчах. После, поради очевидни мерки за сигурност, Емо реши, че е настъпил моментът да си купим две нови гуми. Пазари се нещо със собственика на една гумаджийница и получи две швейцарски гуми втора употреба в отлично състояние срещу добри пари. Заради мрачното време пътят изглеждаше по-труден, отколкото всъщост бе. В калните локви около новостроящо се кръстовище по трасето колата нещо поиздрънча, но подминахме, без да спираме.

Идеята беше малко преди Шкодра да направим отбивка към

селцето Shiroke

Представено беше в гидовете като фотогенично и симпатично място, откъдето да се изкефиш на Шкодренското езеро. Пътят, по който отбихме, не беше добър. Минахме през ромския (очевидно мюсюлмански или мюсюлманизиран) квартал на града, после запъплихме между дупките по шосето.

отбивката към Широка

В Широка беше пусто. Нямаше други посетители. Няколко ресторанта – на вид много уютни – предлагаха хапване. Лежерно, без натрапване.

Шкодренското езеро при село Широка

Нашите младежи решиха да не слизат от колата заради дъжда. Вече им се искаше да сме в Италия или поне някъде по на север от дъждовна Албания. На мен пък ми се искаше да увековеча това езеро – най-голямото на Балканите, и тръгнах да търся подходящо място за снимане.

Една недовършена сграда, стърчаща насред водата, отговаряше най-добре на скапващото ми се настроение, та затова снимах предимно нея. Не обичам недовършените къщи. Почти винаги говорят за някаква трагедия, за нещо форсмажорно.

Постоях близо да водата минутка-две. Мина ми през ума, че ако човек се зарови в историята на подобни недостроени и изоставени сгради, като нищо ще изкара един социално ангажиран с елементи на драма роман. Прогоних творческите мисли и побързах да се прибера в колата.

– До следващия път – казах на езерото и запретнах шофьорски ръкави.

Следващият път, ако е здраве и живот, ще направим по-голямо проучване на шкодренския район. Планинарите подхващат оттук маршрути към албанските Алпи. А съвсем близо до отбивката, където завихме на запад, на около два километра от града, се намира крепостта Розафа, за която се носят легенди. Била построена първоначално от илирите, после се превърнала в супер значим пункт за венецианците, а най-накрая я достроили и турците.

един албански бункер за довиждане

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

 
Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Още пътеписи от близки места:

1. Албания (2): Дурес (Драч)
2. Албания (1): Гирокастро
3. Воскополие – призрачният град на цинцарите в Албания
4. Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания
5. Албания през пролетта(5) – От Вльора към Тирана
6. Албания през пролетта(част 2) – Нови приятели в Тирана
7. Балканкан* (3): От Охрид към Албания
8. Лек пилигримски поход от Охрид до Албания
9. Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (1): Албания
10. Албания – културен шок?!?
11. Към предците от Албания: Тирана, Дуръс (Драч), Елбасан, Корча и Виткучи
12. Пътят за Бутринт (Албания)

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Янчо Чолаков – „Целият свят в ръцете“

Сборникът „Целият свят в ръцете“ включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята“ ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция“, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът“ и „Авантюристът се завръща“. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон“ е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар“ от Едгар Алан По.

„Любовта и други самонавивки“ е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

„Вездесъщият“ е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

„Броенето до десет“ – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

„5+2=Чудо“ и „Изцеления“ са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга“ съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Коричната цена на сборника е 15 лв., а Приятелската – ако си го поръчате от нас– 10 лв.

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

  Макар и неудачно оформен (със странна корица и графика в оформлението, която не дава възможност да се разчете заложената от автора специфика на някои части, които имат подчертан характер на поезия в проза) чудесният роман на Корин Хукс „Роклята ми не е измачкана” (великолепно преведен от Тодорка Минева) вече може да бъде открит в книжарниците.
  Корин Хукс (р. 1946) е съвременна белгийска писателка, завършила е археология и история на изкуството в Брюкселския свободен университет. Авторка е на множество студии за народните занаяти и традиции. Пише стихове и проза. Публикувала е четири романа: „Голямото меню“ (2001), „Роклята ми не е измачкана“ (2008), “Определено те убивам” (2010) и „Възхищението на жените“ (2012).
  „Роклята ми не е измачкана“ е разтърсващ разказ за унижението в три действия: един баща, една майка и един годеник държат героинята затворена във всекидневния ад на насилието и неодобрението. Изключително пестеливо, с премерена горчивина, но неотклонно аналитично романът рисува портретите на бащата, от когото детето, а по-късно младата жена получава единствено презрение, майката, чийто поглед изразява вечно неодобрение, и любовника, който с мълчаливото съучастие на родителите утвърждава мъжкото си самочувствие, малтретирайки физически жената до себе си.
  Романът е получил наградата „Ема Мартен” за 2008, Наградата на младата белгийска критика през същата година и наградата „Гоше-Филипо” през 2010 г.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Продължаваме с Рибния манастир в Истанбул – в началото Цветан ни разказа историята на Живоносния източник в манастира, а днес ще разгледаме самия манастир. Приятно четене:

Манастир Балъклъ (Рибният манастир)

в Истанбул

Султан Мурад IIизползва извора Живоносен източник като команден пункт по време на обсадата на Костантинопол през 1422г. Византийците отговаряйки на въпросите на агресивните турски ,,туристи“ накъде е града сочели към Цариград: Стан полис! („Към града“ или „Истанбул!“)

 Монументалната ,,Панорама 1453г.“ или завземането на Константинопол е недалеч от Живоносния източник.Вход – 10лири.

Най-известната легенда за това свято място гласи, че на 30май 1453г. в деня на падането на Константинопол край извора седял един старец, който пържел риба.

Към него дотичал послушник, който съобщил, че града е превзет. Старецът не повярвал. Той казал,че поскоро рибките които пържи ще оживят отколкото Константинопол да бъде завладян от турците.

В този момент тигана се обърнал и рибите попаднали в извора и оживели.

Необикновенните златни рибки и досега живеят в водоема и от там идва турското име на манастира ,,Баликли“ – Рибно място. Много от тях имат на страните си кафяви петна като, че ли са ги запържили.

Въстановяването на манастира започнало през ХVIIIвек, когато от митрополит Никодим била изровена иконата ,,Живоносен източник“. Но за това място претенции изявили и арменците, които се сбили с гърците и отишли да се жалват на султан Махмуд II.

Спорът, кой прав, кой крив бил решен след като султана назначил двубой между два петела. Нашият петел показал по-добри бойни умения и излязъл победител над арменският. Лудогорец, както каза един нашенец с двойно гражданство. Така гърците получили аязмото, което заградили с висок дувар, а турците събирали парсата (входна такса). Днес за Рибния манастир не се плаща вход.

До него арменците издигнали черква ,,Balikli Ermeni Mezarligi” с висок жълт връх, който се забелязва отдалече и служи за ориентир сред околните гробища.

Обесването на Григорий V

По време на Гръцкото въстание за независимост 1821г. патриарха Григорий Vе обесен от разярените яничари на портата на Вселенската патриаршия, а параклисът е разрушен и извора е засипан.

Чак през 1833г. на патриарх Констанций било разрешено да въстанови храма, който бил осветен на 2февруари 1835г.Тогава бил издигнат и съществуващия до днес параклис.

За последен път манастирът е пострадал през Истанбулския погром в 1955г. когато е убит игумена, а саркофазите на починалите Вселенски патриарси били отворни и осквернени. Манастиркият комплекс е заобиколен от арменско и гръцко гробище и до тях са съответно арменската и гръцка болници. Но болшинството цариградски арменци и гърци вече са емигрирали след погрома. Затова въстановеният манастир днес се обгрижва от румънски монахини.

 Зад високата ограда цари тишина. Дворът е настлан със стари надгробни плочи.

 Днес крачейки по хладната мраморна настилка можем да открием и български надгробни плочи, като тази на Тодор от Дебърско.

Срещат се и редки надгробни плочи с надписи на караманли или на турски с гръцки букви – на турците християни (гагаузи).

Днешната църква, в построяването на която дейно участие са взели и цариградските българи е ориентирана изток –запад и има правоъгълна форма. В северозападния ѝ ъгъл се издига метална камбанария.

Тишината се нарушава от тропота на група гръцки поклоници, която бързо се насочва към параклиса зад чинара. Влизат през дясната му врата, над която има кръст. След малко ги виждаме как излизат радостни от другата лява врата с бутили пълни със светена вода. Изчакваме ги и пристъпваме плахо към входа на аязмото.

Спускаме надолу по стълбата, която води към

аязмото

Атмосферата и архитектурата в днешният параклис ни пренасят в подземието на древния храм, който е описан от Никифор Калист: ,,Базиликата е украсена със стенописи и увенчана с блестящ купол от чисто злато. Светлината, идваща отвън се концентрира върху източника в приземието, към който водят две стълби с по 25стъпала разделени с мраморни перила и увенчани с мраморна аркада. От чашата с чучури изтича вода в мраморен квадратен водоем.“

Иконата ,,Живоносен източник“е над водоема.

Измихме си лицето и си наляхме светена вода и усамотени се помолихме.

Приседнахме в трикорабната църква. Тук има някаква удивителна аура, която не открих в нашите храмове. Тиха неземна благодат изпълни душите ни без капка притворство. Може би защото се намирахме на православен остров в ислямското море и тя идваше от чудния извор бликащ в храма.

Застанали пред богато извезаната олтарната завеса можем да се запитаме дали да вярваме в чудеса или не. Но самото съществуване на Живоносният източник, който е надживял Цариград и непрестанното поклоничество към него повече от 1500 години свидетелствуват за това. Нека поне веднъж всеки да посети Живоносния източник отколкото хиляди пъти да чуе за него. Пожелавам не само именниците Живко, Живка и Зоя а и всички православни братя да да се поклонят на това свято място в Истанбул, в квартал Зейтинбурну срещу Силиври капия.

На тръгване ето и адреса и телефона на манастира:

 и Господ да Ви помага да не се изгубите сред Истанбулските сокаци и молове!

текст: инж. Цветан Димитров, 16август или Чудото с Лев I, 2009-2014

снимки: Цветан Димитров

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

Още пътеписи от близки места:

1. Живоносният извор в Истанбул (Рибният манастир)
2. Армения (3): Манастир Гегхард – поглед отвън
3. Истанбул за българи и патриоти
4. Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)
5. Манастир Трескавец в пламъци
6. Най-старият манастир в Европа (с.Златна ливада, Чирпанско)
7. Истанбул – фотопътепис
8. Света гора – Атон (3): Манастир Пантократор
9. Истанбул по Нова година (3): Разходка край Галата
10. Истанбул: разпилени парченца
11. Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица”
12. Света гора Атон (4): Манастир Св.Георги Зограф

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Започвайки отново да пиша в блога, не мога да пропусна
една от любимите ми категории.

Мъфини със сливи и хрупкав топинг

9-12броя

300 г брашно

2 ч.л. бакпулвер

щипка сол

ванилия или канела

1 яйце

100 г кафява нерафинирана захар

80 мл олио

250 мл гъст айрян

220 г сливи от типа Блек Даймънд

Сливите се нарязват на тънки резени. Брашното се пресява заедно с бакпулвера, солта, ванилията или канелата. Прибавя се захарта. Яйцето се разбива с вилица, добавят се млякото и олиото. На два етапа към мокрите съставки се добавят сухите, като се разбърква бързо, само докато се смесят. Добавят се резените сливи. Тестото се разпределя в предварително подготвени форми за мъфини. Опционално се поръсва с топинг или нарязани орехи. Пече се в загрята на 180 градуса фурна около 25-30 минути. 

топинг:

20 г меко масло

40 г светлокафява захар

30 г овесени ядки

20 г пълнозърнесто брашно

20 г бяло брашно

настъргана кора от четвърт лимон

Всички съставки се смесват до получаване на едри трохи. Слага се в хладилник. 

  

Лиценз: Всички права запазени

Всеки път, когато получа beauty  подарък за ревю в блога съм раздвоена: една част от мен подскача и вика ЙЕЙ, друга част от мен започва да се чуди как да го представи по вълнуващ или поне полезен начин.

Сега например: как да опиша сешоар по вълнуващ начин, м? няма и да се опитвам – само ще кажа, че Braun правят много добри сешоари! И стария ми сешоар е Braunи съм толкова доволна от него, че въпреки идеалната работа на новия – нямам намерение да го изхвърлям.

За Braun Satin Hair 7 – мога набързо да кажа следното:

Ако един сешоар можа да бъде класифициран като хубав/красив или сходно – този покрива изискванията

Малко по-тежък е от стария ми Braun

Работи на степени и режими – аз имам голяма ръка и нямам проблем да го управлявам, предполагам са дете би било по-сложно. Казвайки това може би трябва да уточня, че Ади Б. си прибра „стария Braun“ в едно от шкафчетата си.

Има дуфузер (или както се казва) и такава човка (или там както се казва, предната част – вижда се от снимките, май?) и насочва добре струята – т.е. ако можете сам да се изправяте с четка е идеален. Аз пробвах на косата на Ади Б. – много добре ни се получи.

На максимален режим – топлина и сила – успява да изсуши косата ми напълно за 3-4 минути

Друго не знам какво да ви кажа. Въпроси?

Лиценз: Всички права запазени

Дорогие товарищи, мили druzi, приятели вдъхновяващи (:

Благодарим неизказано много (Какво, не ни вярвате ли? Вижте дали ще успеем да го изкажем до края на тази вест ) на всички, които подкрепиха наши издания или Посестрими в инициативата „Книгата, която ме вдъхновява“. С дружни усилия събрахме в крайния топ 30:

• „Аурелион: Вечният баланс“
• „Последният еднорог“
• „Непоискано добро“
• „Слънце недосегаемо“
• „Бленуващите кристали“
• „За спасяването на света“
• „Да пробудиш драконче“
• „Приказка за Стоедин“
• „Падналите богове“

Да!

Следва… финалът! До края на 26 октомври (неделя) ще подреждаме именно 30-те книги:

http://jobtiger.tv/book/vote/

Гласувайте със страстния си ум, мъдрото си сърце, съвест, дух, душа, психе, psyche – let Психея be with you, пък каквото ще да става! Не гледайте цифрите, а разказвайте за книгите.

А на 1 ноември… ще видим какво се е случило. (О… ох… олеле… вдишай… издишай… вдишай… издишай…)

Защо Кал се вълнува (ама вълнува) толкова, той ще ви каже тук. (Това му е от по-личните и – как се казваха, „животоформиращи“? – споделения. Преди малко, докато се свличаше върху стола си, прошепна, че няма да преживее още много такива… Освен това съдържа нещо, крайно необичайно за Кал: молба. Към вас, читателите.)

Какви други книги вдъхновяват Кал, става раздумка тук.

​А тук се споделя и Николай Теллалов.

Неизказано ваши и вдъхновени,
От Човешката библиотека: Хрис и Кал)

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България