Какво и къде се открива днес?
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Продължаваме със серията постове за продуктивност, като днес ще фокусирам вниманието си върху социалните мрежи и менжирането им през Hootsuite. Дори ако забравим за ролята на софтуера в служебните ми задължения, то няма как да пропусна факта, че Hootsuite е особено удобен и за личните ми канали във Facebook и Twitter.
Ако сте Twitter наркомани като мен, уеб възможностите на платформата ще ви отеснеят много бързо. Така и не разбрах защо, но дори след като ограничи разработчиците преди няколко години, Twitter не донесе в уеба някой много нужни неща, като например лесно прескачане през листи или едновременно менажиране на няколко акаунта. Е, ако следвате до 100 човека, тогава обективно не ви трябват листи, но в момента, когато прекрачиш тази граница или искаш да четеш туитове тематично, списъците спасяват животи.
Отделно, като един човек с един тип интереси, често искам да споделя един и същ интересен линк в няколко социални мрежи – Hootsuite прави това особено лесно. Било то през уеб интерфейса, мобилното приложение или браузър екстеншъна. Последният спасява особено много време.
Разбира се, алтернативни решения съществуват, на първо място с купения от самите Twitter TweetDeck. С него още преди години обаче не успяхме да се спогодим, а като че ли откакто го купиха, приложението тотално е спряло развитието си.
А и Hootsuite има лого с бухалче, което за мен е сериозен позитив
Hootsuite има безплатна версия, която поддържа до 3 социални профила (поддържа Facebook профили и страници, Twitter, LinkedIn, Foursquare, Google+ страници), а срещу 10 долара на месец си осигурявате до 50 акаунта. Разбира се, Pro акаунтът има и други плюсове, но честно казано, никога досега не съм ползвала повечето от тях. Добре де, излъгах – използвам често Auto Schedule функцията, която позволява да “разхвърляте постовете си във времето с предварително зададени часове.
Ползвам Hootsuite от няколко години, а преди 2 даже започнах и да си плащам за него. Към него са свързани всичките ми Twitter акаунти (личния и тези на марките, които менажирам), Facebook профила ми и страницата на блога. Напълно спокойно бих свързала и LinkedIn – не толкова заради четенето на съдържание, колкото заради възможността да споделям директно линкове през браузър екстеншъна.
Четене: използвам Hootsuite Dashboard предимно и само за четене на Twitter. В основния таб съм включила основния Twitter-стрийм, Mentions за всичките ми поддържани акаунти, VIP листата с най-важните ми хора в Twitter и DM-ите на личния ми акаунт. Това ми дава възможност да съм в течение, ако някой пише към който и да е акаунт, а в същото време мога и да чета съдържанието, което ми е най-важно.
Вторият ми таб включва Search streams – тук стоят търсения за марките ми, така че да хвана споменавания и когато не е адресиран директно мой Twitter-акаунт, както и няколко забавни хаштага, напр. #prfail, #solomo и др. Когато ходя на събития, тук влиза и стрийм с хаштага на събитието.
Сложила съм си и един отделен таб, където виждам Scheduled съобщенията за всеки от акаунтите ми – така лесно мога да се ориентирам какво съдържание излиза, къде и кога.
Споделяне: при споделянето нещата вече стават особено интересни. Винаги мога да напиша туит директно от Dashboard, като просто трябва да избера акаунта, който да го пусне. Но големият плюс на Hootsuite идва с Hootlet-екстеншъна. Харесвам си материал, и просто цъкам на бутона. Hootlet взима Title от страницата, а аз мога да редактирам текста както преценя и да избера колкото акаунта искам, за да споделя през тях. Избирам и дали да споделя на момента, в конкретен час по-късно или с Auto Schedule.
Можете да автоматизирате споделянето и като добавите RSS фийд, чието съдържание да публикувате през определен акаунт – което е особено удобно за мен, като сериозен фен на RSS. Просто добавяте фийда и задавате канал, през който да споделяте съдържанието му. Hootsuite обхожда новата информация на определен интервал и споделя материалите автоматично.
Постът Продуктивен петък: Hootsuiteе публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България
И оня чернозем, и тая глина клисава,
добрата угар, сипея с одрана кожа,
нас всички лудата съдба ни стопанисва
тъй както иска - или както може!
Когато ме захвърли тя да буренясвам,
бе сякаш урочасала щурците черни
по цели нощи да скриптят, че аз съм
накрай света, земя във заточение.
Освен щурците, нямах нищо друго,
но през туптенето на тишината дива
дочувах как събития с горещи плугове
орат сред шумната вселенска нива.
Човешки крак не стъпи в пущинака ми,
прищявката на случая не ме докосна,
бях целина - с години глухо чаках
да дойде моята година, високосната.
Да ме засее с новини от птича поща
и докато посятото кълни и никне,
подземния растеж да поощрява нощем
с напътствия от древни георгики.
А зазвънтя ли с класове през юни,
да заскриптят на жътвен лад щурците
и заточеният накрай града мравуняк
да ме провиди като своя житница.
Иван Цаневв „Кръстопът”и в DICTUM.
Стихотворението е публикувано в книгата на Иван Цанев „33 стихотворения” (”Жанет 45″, май 2015 г.).
Лиценз: Всички права запазени
Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев, от 14.05.2015 г.)с Дора Минева, за нови четири книги, допълнили великолепната издателска колекция на “Сонм” („Немците”от Якуба Каталпа, в превод от чешки на Добромир Григоров; „Пяната на китаеца”от Владимир Бинар, в превод на Йорданка Трифонова; „Бабка”от Анги Мате, в превод на Светла Кьосева и „Веселата жална песен на идиота”от Мишел Лая, в превод на Рени Йотова):
Годината е 1987 и от Западна Германия в Прага пристига последният от пакетите, които семейство Малер редовно получава от края на четиридесетте години. Клара Рисман ги изпраща на сина си Конрад. Но у Малерови никога не се е говорело за баба Клара и затова след неочакваната смърт на Конрад остават редица отворени въпроси. Внучката на Клара е тази, която трябва да разбере семейното минало и да разкрие травмите, и тя решава да открие баба си.
В новия си роман Якуба Каталпа отвежда читателя в средата на немско семейство, засегнато от ужасите на Първата и Втората световна война, във военните Судети и следвоенна Прага. Обещаващият свят на главната героиня, в началото откровено безгрижен, но с течение на времето покриващ се с пукнатини, розовите очила са заменени от разочарование и пред читателя изниква въпросът – наистина ли е възможно след толкова години да откриеш истината? Изисканият език на авторката силно контрастира с грубостта, с която са изобразени житейските събития на отделните образи, и така позволява още по-обстойно да бъде изследвана темата за превратностите и изкореняването, които в различни варианти доминират в романа.
Якуба Каталпа (1979) е литературният псевдоним на писателката Тереза Яндова. Завършва чешки език и литература в Прага. Авторка е на новелата „Глината яде ли се?“ (2006) и романите „Горчивото море“ (2009) и „Немците“(2012). През 2013 г. „Немците“ получава престижната награда „Йозеф Шкворецки“ и наградата
„Чешка книга“.
Владимир Бинар (1941) e съвременен чешки писател, литературен теоретик и преводач. Макар че пише поезия и проза още от 60-те години на миналия век, в една „нормализирана“ Чехословакия след погрома на Чешката пролет през август 1968 г. той избира да публикува произведенията си единствено като самиздат. Първият му роман „Плейбек“, написан през 1981 г., излиза официално в издателство „Триада“ едва през 2001 г. За романа си „Гореща глава“ (2009) получава наградата на Чешката фондация за литература.
Триптихът „Пяната на китаеца“, който предлагаме на българския читател, съдържа три новели на Бинар. Действието в тях се развива последователно в Прага, Париж и Таити. Книгата поразява с мощта и размаха на авторовото въображение, което превръща нерядко прозата в поема в проза. Именно с „Пяната на китаеца“ Владимир Бинар става първият носител на новоучредената награда „Чешка книга“ през май 2012 г. и на наградата на името на големия чешки писател Ярослав Сейферт.
Анги Мате е родена през 1971 г. във Вайдахуняд (Румъния). Първоначално работи като учителка в Колошвар, интелектуалната столица на Трансилвания, където публикува в местния унгарски печат, както и в детски и литературни издания в Унгария. През 2009 г. с награда са отличени нейните приказки за деца, написани в стила на Андерсен. През 2010 г. получава литературната награда за дебютна проза „Броди” за първия си роман „Бабка” (2009).
 Героинята на романа „Бабка” е сиротно момиченце, което расте при баба си лишено от любов. В центъра на описанието обаче не е поставена травмата от детството, видяно през очите на възрастния. Разказът, лишен от мелодраматизъм, ни представя света през погледа на детето, описан с неговия език с много чистота и наивност. Именно езикът на романа и светът, който се открива чрез него, са впечатляващото в книгата. Този „детски език” руши правилата, заиграва се с глаголните форми, произвежда неологизми. Времето и мястото на събитието не са конкретизирани, знаем само, че сме в Румъния на Чаушеску и по точно в населената с унгарци Трансилвания.
Мишел Лая е сред малцината съвременни швейцарски писатели, за които се говори и пише в Париж. Роден e през 1963 г. в Монте (близо до Фрибур). Работи като учител по френски език. Живее между Лозана и Париж и е смятан за един от най-видните романисти на своето поколение. Автор е на „Парче земя“ (1993), „Кафенето на професора“ (1995), „Тук почиват“ (1998), „Наследниците“ (2001), „Сълзите на мама“ (2002, бълг. изд. 2005), „Веселата жална песен на идиота“ (2004). Вдъхновители на Лая са писатели като Блез Сандрар, Песоа, Клод Симон.
„Веселата жална песен на идиота“ разказва историята на един необичаен интернат. Домът приютява умствено изостанали младежи, които изпитват затруденения да се приспособят към заобикалящия ги свят. „Живеем в Дома, защото госпожа Вивианна бе така добра да ни приеме, а щом госпожа Вивианна се е съгласила да ни приеме, то е защото у нас има нещо удивително и прекрасно, нещо, което навярно трябва да бъде потърсено и изровено изпод пластовете тревоги, терзания, лоши постъпки, отчаяние, упорство, блуждаене, погрешни решения, достатъчно отклонения от правия път, неспособни обаче да скрият доброто тесто, от което сме замесени и което просто трябва да бъде дооформено.“
(запис за ArsMedia от 14.05.2015 г., част от който бе бъде излъчен и в “Страници” – предаване за литература на БНР – Радио Благоевград. Първа публикация – в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM– най-богатият български архив с разговори и гласове на автори, преводачи, издатели, наблюдатели на литературния процес… За тази публикация са използвани текстове на издателя. )
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Всички права запазени
След като описах седем урока от градината за бизнеса продължих да си размишлявам по темата и се оказва, че пропускам още неща. Ето ги във втора поредица тук:
1 / 8. Мяра.Грижи се за толкова, колкото ти стигат силите
2/ 9. Резерви.Използвай дъжда, за да събереш вода за запас, когато дойде суша ще ти потрябва
3/ 10. Изкуственото подсилване.Ако сложиш много тор можеш да прегориш насажденията. Ако пресилваш нещата – няма да се получат.
4/ 11. Тор.Ако ториш с изкуственяци няма да искаш да ядеш плодовете, дори да имат чудесен вид. И в бизнеса е така – не е чиста тази работа.
5/ 12. Разсад.За да е по-силен и дълъг сезона, докато е студено навън се прави разса вътре. За да стартираш добре – подготви се добре.
6/ 13. Семената.Не от всяко семе ще тръгне разсад и ще има плод. Силните семена дават силни плодове. Но често докато е само на семе не е ясно какво ще е. И в бизнеса е така – една идея може да е добра, но може и да не се получи нищо от нея, дори да изглежда добра. И в това няма нищо трагично, нормално е да е така.
7/ 14. Успехите. Най-хубавото е да събереш плодовете и зеленчуците. Няма по-вкусни от тях. Същото е и с бизнеса. И всеки успех трябва да се отпразнува с всички, допринесли за него!
Първите 7 правила за бизнеса от градинарството са тук.
С какво родителството помага на бизнеса?
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5)
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Прибрах се от тазгодишното издание на Пролетния панаир на книгата в НДК с три пълни торби с книги, всяка от които едва ли не крещеше: „Започни с мен, започни с мен!“. Уви, по-трудното решение от това да знаеш кога да СПРЕШ с покупките на книги, е решението с коя да започнеш. И докато навън гръмотевични бури и тежка облачност създаваха усещане за нещо апокалиптично, решението дойде само…
„Кутия за птици“на Джош Малерманопределено се превърна в книжно явление за четящите у нас тази пролет, благодарение на ентусиазма на Христо Блажев, провокирал необичайно голям интерес към заглавието във фейсбук групата „Какво четеш“. Следвайки горещите му препоръки, четящите бързо започнаха да пускат в групата и свои снимки с книгата, засилвайки любопитството на останалите. Но ако гледаме на книгата и като на комерсиален продукт, не само word of mouthдопринесе за пазарния й успех. Жестоката корица, дело на Живко Петров, без съмнение е друга съществена причина, накланяща везните към покупка за ценителите на естетически красивите книжни тела. Чест прави на Deja Book, че не са допуснали никакъв компромис именно с корицата – този така важен, а същевременно толкова често неглижиран от издателите елемент.
И все пак, и все пак… стига предисловия! Нека видим какво се крие зад хубавата корица и добрия маркетинг на „Кутия за птици“.
Любимата ми тема – светът такъв, какъвто го познаваме, е свършил злощастно. Необичайно явление, започнало като спорадични появи тук-там, бързо е опустошило градовете. Необяснимо „полудяване“ кара хората да се нахвърлят един върху друг озверели, но преди всичко да нараняват себе си по чудовищен начин. Адски самоубийства заливат Америка, а причината е в нещо… или в някой… Нещо, което жертвата е видяла в мига, преди да полудее. Същества, които човешката психика се оказва твърде крехка, за да възприеме. И просто се чупи в себеунищожителен порив.
В опит да спасят себе си, оцелелите се отказват доброволно от зрението си. Покриват очите си с превръзки, укриват се в къщи, залостени с дъски, с покрити с одеала прозорци. В една такава къща е и Малори – млада жена в началните месеци на своята бременност. Затворена с още шепа оцелели, тя ще се приучи да живее в тъмнина и изолация, в непрестанен страх да погледне навън, в ужас от бъдещето на собственото й дете. В къщата е и Том – човекът с най-силна воля да намери решение, да сплоти останалите и да ги води. Скоро идва и Олимпия, тя също е бременна и на двете жени предстои да изживеят съдбовни моменти до раждането на децата им.
Малерман насича повествованието с постоянно редуване на сегашен и минал момент. В настоящето са Малори и двете деца,и тримата с превръзки на очите, в лодка, която трябва да ги преведе по опасен път към някакво мъгливо спасение. В миналото е къщата и нейните обитатели. Драмата на доброволната изолация, която ще обтегне отношенията между хората в опъната струна, готова да иззвънти с непредвидими последствия. Колко дълго може да съществува затворена група от хора, изправена пред подобно изпитание, преди нещо да прекърши баланса? На какво е способен човек, който не може да погледне навън? Ще успее ли Малори да стигне до спасителния бряг и… няма ли да се наложи все пак да отвори очи? „В новия свят няма нищо по-страшно от мига между решението да отвориш очи и самото отваряне на очите“.
„Кутия за птици“е четиво, което взривява съзнанието с натегнатата атмосфера и апокалиптичните си картини. Доста клаустрофобично усещане, сякаш непрестанно ти се иска да разкопчаеш копчето на ризата си, сякаш нещо те задушава, нещо те наблюдава отнякъде. Четях по малко няколко вечери подред, а в един момент се улових, че бродя из вкъщи на загасено осветление и се опитвам да си представя какво представлява свят, в който да погледнеш навън означава смърт. Попаднах на отзиви от читатели, които определяха края като предвидим и твърде слаб за иначе дръзкото повествование. Не съм съгласен – лично за мен краят беше помитащ, логично избухване на цялото нагнетено напрежение, което не ти дава мира от самото начало на книгата.
Като за дебют, доста силна заявка на Джош Малерман, която определено ще се хареса на постапокалиптичните любители (като мен). „Кутия за птици“постига своята цел – да провокира разсъждения за това какво ще направиш ти, ако… се случи немислимото. Една смразяваща кръвта картина далеч отвъд зоната на комфорт, в която обичайно съществуваме.
Георги
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени