Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

От години живея в компанията на тефтери, excel-ски таблици, Google keep списъци, OneDrive споделени файлове, в които животът ми е описан, прошнурован и подчертан. Времето ми е разграфено, срещите ми са подредени, личния ми социален живот е планиран поне с месец напред, като календарът ми е достъпен от всички устройства, които ползвам, за да мога бързо да имам достъп до информацията: кога съм заета и кога свободна. Всичко, което притежавам е подредено, сгънато, сложено в кутии, а кутиите сложени в шкафове, на рафтове, в дрешника… тогава защо понякога животът ми е хаос и нямам време за нищо?

Искам някой да ми да де готова рецепта, но понеже надали има такава, както и надали има човек, който може да разбере по-добре от мен самата моите лични нужди от ре-организация, пре-подредба и подобряване на иначе оптималните ми планове – пиша тук този пост с ясното съзнание, че си говоря сама със стената.

Имам например един списък за почистване и подреждане на дома, в който щателно са изброени всички места, които е нужно да бъдат почистени – на дневна, на седмична и на месечна база – така, с надеждата, че всеки ден ще правя п о нещо, вместо да убивам по половин ден през уикенда в тягостно домакинстване, вместо да съм навън, на въздух, с детето ми или с приятели.

Ето, да видите какъв списък имам:

Първите дни & седмици се разхождах с него от стая в стая, за да не пропусна нещо. После свикнах и почнах да се движа като робот: слагам си слушалките, пускам си музика и ставам машина (тотално откачена работа).

Сега обаче ми предстои натоварен уикенд: 2 бр. компании трябва да посрещна на гости вкъщи и не знам кое по-напред да подхвана и в допълнение, за да ми бъде още по-забавно подхванах разтоварване от дрехи/предмети, които не съм ползвала повече от 2 години. Трябва да пазарувам, готвя, подреждам и чистя преди гостите, както вероятно и след тях, защото една голяма част от тях ще пристигнат с деца. Здравей, аз съм Шива! ще бъде положението, явно, пак.

Имам си една папка, в която си складирам снимки на интериори, които да ми послужат за вдъхновение за всички подобрения на пространствата вкъщи, които ми предстоят и с любопитство забелязвам, че с времето съм махнала всички твърде шарени снимки или тези на стаи препълнени с мебели и вещи. Дали това е решението? Опростяване на живота, освобождаване от всички ненужно? Дали наистина е философия на живот или тенденция, която ни залива от списанията и сайтовете за интериорен дизайн? Ето тук няколко от тези пространства, които са ми отправна точка в процеса на „разтоварване“:

И сега, докато седя и чакам за среща, която закъснява, запълвам свободните минути пишейки този текст и тайно се надявам това да ми помогне да преподредя хаоса, който имам усещането, че ме заобикаля и си задавам  куп въпроси, като например: как са се справяли майките и бабите ни? Дали факта, че нямам нормирано работно време смачква всеки опит за организация? Дали все пак да не се пречупя и да приема, че не съм супер-уоман и да послушам съветите на (доста вече на брой) приятелки, които имат домашни помощнички, които идват на седмина, месечна или според както са се уговорили база, за да им помагат и по този начин те да имат повече свободно време?

Да, знам – някои от вас ще скочат, че има много по-важни неща и теми, но за мен липсата на свободно време и сън се превръща в сериозен проблем, а работохоликът и перфекционистът в мен се опитват да намерят решение на този проблем.

Ако някой има готови рецепти и смислени съвети – моля, споделете!

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

и ето
миналото се натрупва,
попиваш живота си,
натежаваш.

гледаш спомените си
през дните и вечерите,
които стават по-дълги.

навлизаш в последния сезон,
завиваш се, загръщаш се,
свит в тишината на годините си.

стоиш пред себе си и не помниш
името си.

  Вангел Имреоровв „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започнасъс Санджак и Черна гораи премина към Косово. Днес сме в Албания – при ходжата на село Тропоя.

Приятно четене:

Албания – На гости на ходжата

част трета на

Фори из Балканите

Наоблякохме се набързо и подкарахме по чисто новия път надолу

към Тропоя и Байрам Цури!

Гледката продължаваше да си е същата – планини колкото ти душа сака!

Долу в ниското се виждаше езерото Тропоя, а някъде след, около, зад него, или един Господ знае къде точно се намираше и нашата крайна точка за деня –

селцето Тропоя

Тук бяхме резервирали стая в къща за гости. Идеята беше, ако няма какво да правим или не ни се стои да отскочим до Байрам Цури (областният център), който беше на петнайсетина километра или да се настаним и да се върнем до Косово! Джаковица беше на 30километра от Тропоя, а беше голям и жив град! Ще кажете тогава защо не сме си резервирали хотел в Байрам Цури или в Джаковица ли? Ами в Байрам Цури имаше всичко на всичко два хотела – и двата от съмнителни по-съмнителни, та най-съмнителни, а в Джаковица поради някои особености на местното законодателство и нрави, хотелите започваха от едно стотина лева на стая, което някак… не ни се връзваше…
Свихме по разклонението за селото.

Тропоя е разположено на уникално място

– в една долчинка, заобиколена отвсякъде от величествени големи планини! Изключително красиво място оставящо те без дъх!

Тропоя

Влизаме в Тропоя. Селото е наистина малко – някъде педя на педя. Тъкмо подминали табелата и стигаме до разклона за центъра, тъкмо сме завили на ляво, подминаваме джамията и излизаме на селския мегдан.

Къщата на нашите домакини,

е третата след мегдана, като същевременно се пада и последна къща на селото в подножието на почти отвесен баир! Улицата чисто и просто свършва пред тяхната къща. Тъй като няма нито някаква табела, нито каквито и да е признаци, че тук има каквото и да е с туристическа ориентираност,започвам да се съмнявам, дали нещо не сме объркали! Ама то какво да объркаш?

Селото наистина се състои от

едно площадче, училище, джамия, двайсетина къщи и две няколко етажни блокчета, такива каквито само в Албания съм виждал! Щото пред тях всяка средностатистическа панелка в Обеля 17изглежда като луксозен имот в някой тузарски резортс…

Все съм се питал в подобни катакомби дали живеят хора, но да, учудващо, но живеят! Има ги на доста места в Албания – грозни, криви, като строени в час по трудово, запуснати, къде с дограми, къде без по прозорците, купища боклуци под терасите и… абе ходили сте в Столипиново предполагам…

Спираме мотора и питаме една запътила се нанякъде лелка, дали наистина това е къщата, която търсим. Да, това е! Женицата обяснява и нещо друго, но уви… албанският не ми се е подобрил последните два дни…

Спираме пред къщата.

Поразхвърляме се с надеждата някой да ни забележи. Никакви признаци на живот! Приближаваме се и откривам миниатюрен звънец боднат над вратата. Натискам, но не чувам да звъни… Единственият шум е от рекичката, която тече досами къщата, буквално под прозорците и!

село Тропоя

Подмотваме се в очакване и оглеждаме къщурката. Готина стара къща от началото на миналия век със солидна каменна зидария. Басирам се, че стените са поне 50см дебели (после проверих – над 60са!). Къщурата изглежда много автентично, в същото време си личи, че е правен сериозен цялостен ремонт.

След цяла вечност от двора излиза почти на бегом, усмихнат брадат господин – очевидно домакинът. Пфууу… отдъхнахме си! Тъкмо правех вече сметки за алтернатива на нощувката – дали да питаме някой друг в селото да пренощуваме у тях, дали да се връщаме обратно в Косово или да продължаваме напред с надеждата да намерим някое читаво хотелче… Но…след като терзанията ни се оказват излишни, не ни остава нищо друго освен да се здрависаме сърдечно с домакина и да се пробваме да се разберем с нашия слаб английски и неговия още по-слаб такъв какво що…

В крайна сметка превключваме на полуръчен английски и разговорът потръгва. Отнякъде се появява и домакинята и синът им и вкупом се втурват да ни настаняват! Други гости няма и ще спим на горният етаж се оказа. Настаняват ни, като изпадаме в конфузната ситуация домакинът да ни раздава чехли, докато старателно ни разнася миризливите ботуши насам натам из къщата!

Много готини хора!

Толкова готини, че чак започвам да си мисля дали няма някаква уловка и дали ще осъмнем утре сутринта! Не е лошо да звъннем у нас да обясним къде точно замръкваме та ако не се върнем утре вечер да идват да ни търсят, разсъждавам наум, гледайки фундаментално избръснатият мустак на иначе брадатият ни домакин! Почвам да изтръпвам – най-лошата възможна комбинация е да замръкнеш в криминална Северна Албания при домакини от Ал Кайда…
Тъкмо съм седнал набързо да си напиша завещанието

Пиша си завещанието

и домакинът ни идва като настойчиво ме подканя да си местя мотора нанякъде си. Викам му, защо бе, човек, тук си е екстра, под прозореца, на никого не пречи!Абсурд,вика домакинът! Брех мама му стара! Ама пречи ли на някого?Домакинът прави недвусмислен жест, че трябва да го разкарам оттам… Сещам се, когато преди години в Грузия по същия начин исках да си оставя мотора да нощува на „главния“ път в едно планинско село, човекът ми викаше, ами на нас не ни пречи, но ако искаш да го намериш в дерето, че като минат кравите… А и моторът е червен… А и бикове минават… Та и тоя мотор е червен. Викам си може и тук да е пътят на кравите… Ще го местя, какво да се прави!

Кажи сега къде искаш да го паркирам?Човекът ми показва с ръка зад ъгъла. Гледам невярващо… Пътят, който ми се предлага е бетонова плоча с размерите метър на 60см примерно, цопната над рекичката-канал със завой под прав ъгъл и последващо стръмно спускане! Викам, ти нещо се шегуваш, човече! Та това е мотор тежащ сигурно 250кила, не е колело!Не се шегувал… Абе,викам, ако толкова пречи тук, ще го паркирам ей там на площада! Не, не можело!

Поради липсата на избор тръгвам полечка, с ясната идея, че първо може и да нямам място да свия мотора, така че да взема завоя и да мина по плочата, второ, че ако загубя равновесие баш отгоре, ще цопна в канала и моторът ще ме затисне и трето – ако въобще успея да мина успешно, шансът да го върна утре сутрин по същият път нагоре е почти нулев и щем не щем ще си ходим на стоп! Докарах мотора до плочата и лека полека започнах да го сгъвам.

Поли стоеше отпред и гледаше предната гума как върви по ръба на плочата, а домакинът ни стоеше зад нас гледаше задната! Тегаво си беше, а и аз не се имам за кой знае какъв шофьор, а и подобни упражнения по принцип се правят с лек ендуро мотор, а не с тежък шосеен. По едно време домакинът видял явно моята нерешителност, реши да помогне! Дур бакалъм,вика човекът! Викам, айде, сега ще скокне и с една маневра, с лекота ще прекара мотора по импровизираното мостче! Не! Не познах! Хванал задницата на мотора, нашият тръгнал да вдига и мести задната гума, че да промени ъгъла на завоя!

Хехехе… бая сила си трябва за подобна операция!

Да казвам ли, че не му се получи? Е, не му се получи! За сметка на това на мен ми се получи преминаването и бях оттатък рекичката! Е сега вече бях убеден, че връщане назад нямаше! Или търсехме алтернативен маршрут утре или просто си тръгвахме без мотора!

Цялата тая олелия се оказа, че е с цел да вкарам мотора в двора на къщата!

Е, хубаво, щом трябва да е в двора, ще е в двора! С още доста маневри го вкарах в тясното дворче, обърнах го да е готов за изкарване утре и се качихме в покоите си…
След има няма десет минути, домакинът ни пак идва. Викам сега какво се сети?Ела, вика, пак да местиш мотора! Абе ти луд ли си, бе?!Сега къде да го местя!Слизам отново в двора и човекът с жестове ми показва, че трябва да го скрием на такова място, че да не се вижда! Викам айде тоя нещо го удари параноята… И къде искаш да го местя?Показва ми обора с кравата! При кравата?!? Не, не, не….Забрави! Няма как да се случи!Накрая сключихме консенсус като моторът беше преместен ДО обора на кравата! Е, животинчето можеше да му опасе огледалата да речем, щото си имаше прозорче точно на равнището на мотора, ама айде сега да не бъдем максималисти и да искаме всичко да е идеално, нали?
Отново се качих горе като тържествено се зарекох, че повече маневри няма да правя! Или поне тази вечер нямаше да правя!

Часът беше към пет и половина следобед и ние имахме цялото време на света да си измислим някакво забавление за вечерта. Домакините ни предложиха вечеря, та ходенето до Байрам Цури негласно го отхвърлихме като вариант, щото да си признаем не ни беше чак пък толкоз дотрябвало да го разглеждаме, а по-скоро идеята беше да хапнем и пием по бира някъде там!

Викам, ами какво друго да правим, освен да вземем да се разходим из селото, та да отморим и поразгледаме. А и да си купим по бира от местния магазин, разбира се…

Видял ни, че тръгваме, домакинът живо се заинтересува накъде сме поели. Викам да пообиколим, да се разходим! Аааа, не! Аз ще трябва да дойда с вас! В шест и половина ви чакам на двора,отсече нетърпейки възражения човекът и хлътна нейде на първия етаж…

Спогледахме се и взеха тръпки да ме побиват… Скоро бях попадал на снимка на албански овчар преметнал калашник през рамо. Викам си, те щом овчарите им ходят тежко въоръжени, какво остава за другите хора! И ей така между другото отбелязвам, че в съседната къща за трети път спира различна кола с косовска регистрация, излиза някакъв човек, оставя някакъв пакет и изчезва…

Споменах ли, че взеха тръпки да ме побиват?…

Гледаме да сме точни. В 18.30сме на двора в очакване.

Усещането е странно! Отдавна не съм бил на разходка под конвой

Може би от казармата… Но…вероятно всичко това човекът го прави за нашата безопасност. Вероятно се налага… То всъщност, ако се върна с няколко часа назад и си спомня думите на момчето с боровинките, всъщност в Косово не е чак толкова зле! Всичко лошо, което може да ни се случи реално може да ни сполети точно в Албания, щото там е голямото страшно!

Споделям тази констатация с любезният ни гид, донякъде с надеждата това да го провокира да говори по теми, които обикновено се премълчават пред гостите.

В интерес на истината доста се замисля преди да ни отговори, но донякъде има коз да се измъкне със слабият си английски и опит да налучка точната дума! Ами, всъщност, казва той, това беше преди. Сега в Албания е спокойно! Страшно е в Косово!Тук, ин дис ериа всичко е цветя, рози и маргаритки! Е, да, има тук таме изолирани места в Албания, които са проблемни (е, сега и ние гледаме новини и сме чували за Лазарет и епичните войни на властите с местните наркобарони да речем, та човекът няма как да отрече поне масово афишираните проблемни места). Но… тук е спокойно! Тук всичко е ок!Само дето не разбрах защо беше тогава старателното укриване на мотора от чужди погледи, след като тук престъпност и проблеми няма! Хайде, вика, домакинът да се снимаме с мулето, усещам, че търси начин да смени темата. Снимаме се! Снимката е от типа „а може би съм в Афганистан“

А маже би съм в Афганистан? ;)

Аз упорито продължавам да тормозя човечеца с въпроси за бита и нравите на местното население, за гадните блокове – коптори, за разрушената фабрика, за живота тук по времето на Енвер Ходжа и сега.

А знаеш ли, че със Сали Бериша сме братовчеди,

казва човекът? Тук, признавам си, ме хваща неподготвен и дълго се чудя какво да отговоря! Пусто като не помня Сали Бериша дали беше президент или министър-председател, дали е бивш или настоящ, дали е представител на наследниците на Ходжа или на опозицията, дали е жив или вече е на едно по-добро място… Затова смънквам нещо неутрално, а междувременно Поли разведрява геополитическия разговор, като пита това какво е?

Легнал албански полицай

Викам, мен ми прилича на легнал полицай, а думите ни се потвърждават от гида ни, който ни обяснява, че се слагат подобни съоръжения с цел да забавят колите, защото местните„дривинг фаст фаст“!А, спокойно, човек, те не са само вашите местни да карат фаст фаст, ти да видиш у нас какви ги има…
Продължаваме с обиколката на миниатюрното селце, което определено спокойно може да мине както за албанско село, така и за мароканско бедуинско поселище или за пакистанска паланка

Прави впечатление лъскавата

сграда на училището

Училище е, нали, питаме ние! Да, ама е само основно,казва с болка човекът.И колко жители има селото викаш? Триста? Е, айде да не ти казвам у нас селата с триста жители откога нямат никакво училище, както и поща и читалище и много други неща…
Та, значи имате доста деца,обръщам отново разговора в нежеланата от събеседника ни посока, демек имате деца, тоест имате поминък! Та, с какво, викаш, се изхранвате тука? Земеделие,отговаря кротко човекът? И какво точно сеете,продължавам да нахалствам аз, сякаш очаквам да ми каже в прав текст, че сеят марихуана и пренасят оръжие и дрога през границата…
Какво работиш,пита ме човека?Ами… абе айде да говорим за нещо друго,предлагам аз.

Защото аз съм ходжата на селото,

стъписва ни домакинът ни!Хехехе, приятно ми е, а аз съм учил за свещеник, нищо че се занимавам със съвсем други неща! Демек сме колеги,викам… И като захванахме едни разговори за исляма и настоящия Рамазан… Имаш ли нещо против да си купим по бира от магазина, питам? Естествено, че не, ще ви заведа в магазина.
Влязохме в магазина, селям, селям, това, онова, викам искам бира, местна бира, поглеждайки няколкото вида косовска бира. Ами – „Тирана“, ама няма студена… Ясноооо…тук

местната бира

или не се пиеше, или просто за местна се броеше косовската, щото то май тези хора живееха по-скоро в Косово отколкото в Албания! А и Тирана беше далеч през девет планини в десета…. Дето се вика – Аллах високо, Тирана далече…

Викам – да те черпим биричка, забождам твърде нетактичния въпрос на нашия домакин! Човекът се ококори стреснато! Нищо не каза, но беше ясно! Да предлагам алкохол на ходжа и то по време на Рамазана…
За да разведрим конфузната ситуация, викам дай да се поразходим още малко и да се прибираме.
Тръгвам аз ей натам

село Тропоя, Албания

Домакинът ни първоначално се съгласява, но след като се разминаваме с някаква джипка с местни, рязко си сменя позицията и твърдо заявява – време да се прибираме! Натам няма нищо интересно!

Прибираме се.

Разполагаме се в хола на разкошния миндер

отворихме си бирата, с която поляхме чудесната и обилна вечеря, която ни поднесе домакинята

Имаме и домашна ракия,вика дедо ти ходжа!Ееее, колега, то че поповете са пияници си е живата истина, ама аз съм изключение! Твърд алкохол не пия!
Уточняваме часът за закуската сутринта и домакинът поне сто и един пъти повтори преди да си легнем да затворим всички прозорци, да заключим вратата на терасата, както и входната врата на етажа! „Ин дис ериа проблеми няма! Някъде другаде и в някакви други времена може би“, сещам се за думите на любезния ни домакин…Проблемите винаги са някъде другаде, но не и тук и сега… Успокояващо звучи за туристите предполагам!

Заключваме старателно всичко, слагаме парите и документите под възглавницата и заспиваме сладък албански сън. Утре ще е тежък ден! Много Албания, някакъв незнаен пункт, малко Косово, доста Македония, та да стигнем у нас. Доста премеждия и път ни чакаха! Премеждия и то какви! Само да знаехме…

Очаквайте продължението

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Още пътеписи от близки места:

1. Фори из Балканите (2): Косово
2. Фори из Балканите (1): През Санджак за Черна гора
3. Дерми в Албания (На стоп из Балканите (2))
4. От Черна гора през Албания към Струга (Из Балканите (2))
5. Балканкан* (3): Из чукарите на Албания
6. Балканкан* (2): От Охрид към Албания
7. На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово
8. Албания (3): Шкодер (Шкодра)
9. Лещен и Ковачевица – на гости на тишината (2)
10. Към предците от Албания: Тирана, Дуръс (Драч), Елбасан, Корча и Виткучи
11. Албания (2): Дурес (Драч)
12. Албания (1): Гирокастро

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Какво скучно заглавие, а толкова щастливо!

Имам привилегията и щастието да съм от децата, възпитавани с книги и то не какви да е, а със стари книги – стари и като издания, стари и като автори. Ханс Кристиан Андерсен, Луис Карол, Ерих Кестнер, Сесилия Джеминсон, Франсис Бърнет, А.Л.Милн, Карен Михаелис бяха моите по-добри и по-интересни приятели.

Когато бях малка, рафтовете на книжарниците не се огъваха от разнообразни, ярки и красиви издания, съобразени с вкусовете и желанията на децата. Бяха доста скучни и праволинейни. Но поне на нас в България ни бе спестено мнението, че приказките са нещо вредно. Че на децата са необходими не фантазии и измишльотини, а „най-истински, реални факти“ – като че ли фактите могат да бъдат нереални. Беше ни спестена дискусията, водена в Съветския Съюз за приказките, които видите ли „подриват вярата на децата в тържеството на колектива“, „действат травмиращо на подрастващите“, тъй като развиват суеверие и страх, „дават неправилна представа за света на животните и насекомите“. И това не си го измислям. Който не ми вярва, нека отвори „От двух до пяти“ на Корней Чуховски, глава трета „Борьба за сказку“ и ще се сблъска с невероятни примери за педагогическо тъпоумие.

У нас някои дървени глави се ограничаваха само с изхвърлянето на боклука на царете и цариците. За принцесите да не споменаваме. Това съм го изпитала лично на гърба си. Бях някъде на 5-6 години, когато с дечица играехме в градинката на Св. Седмочисленици  „Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска…“, може би я помните. Тогава към нас се запъти един много сериозен чичко в кафяв костюм и каскет (боже, все още пред мен изниква фигурата му и се надвесва над нас) и ни каза да спрем и повече никога да не играем тази вредна игра, защото царете са лоши и вече ги няма. Няма що! Спасиха ни от „чуждото класово влияние“ или „класово-чуждото влияние“, така и не запомних.

Как да обясниш на такива хора, че именно приказките и фантазиите възпитават в децата способността да се вълнуваш от чуждата болка, да се радваш на чуждата радост, да изживяваш чуждата съдба като своя.

Както при всички деца тогава и моето възпитание започна с приказките – най-обикновените прости приказки, които бяха по-скоро притчи, отколкото разкази. За жабата, която избила маслото в млякото, за сина, който искал да се отблагодари на баща си, не разбирайки че ние се отблагодаряваме чрез грижите за своите деца… Не я ли знаете? Някой ден ще ви я разкажа. Прабаба и баба ми ги разказваха и се надяваха да ги разбера. О, как разбирах и как си вземах поука!

После дойдоха Мара Пепеляшка, Котаракът в чизми, Снежанка и седемте джуджета. А после се научих да чета. И се започна…

Мама, която по това време пак следваше, не можеше да ми смогне и тъй като не искаше да се възпитам с „Павлик Морозов“ и „Овчарчето Калитко“, обикаляше антикварите. А на мен ми се наложи бързо да усвоя и стария правопис, ако исках да чета сама.

Първата беше „Мечо Пух“ или както пишеше на корицата „Мечето Пух“. Колко съм се борила, колко сричала, но си я изчетох сам-самичка.

Сега едва ли бих могла да си спомня последователността им, но бързо, бързо посегнах и към „Андерсеновите приказки“ в превод на Светослав Минков, „Алиса в страната на чудесата“, „Магьосникът от Оз“. Това не бяха богато илюстрирани книги. Бяха с нестандартни размери, добре подшити страници, а илюстрациите – черно-бели, но се разбираше за какво става дума. Имаше и изключения – например това издание на „Алиса“ от 1933 г. с рисунки от Мейбъл Атуел

или „Биби, малкото северно момиче“ от 1927 г. с цветни илюстрации от Едвиг Колин.

Всъщност „Биби“ беше следващата вълна книги. В училище вече изучавахме „Митко Палаузов“, а аз се спасявах с „Тайната градина“, „Малкият лорд Фаунтлерой“ и „Малкото момиче от тавана“ на Франсис Бърнет, с „Историята на малката леди Джейн“ на Сесилия Джеминсон, с „Малката Фадета“ на Жорж Санд, с „Принцът и просякът на Марк Твен и със „Сребърните кънки“ на Мери Мейпс Додж. Обикалях Йоркшийр, разхождах се из Лондон, карах кънки по заледените канали на Холандия, катерех Алпите с Хайди… Когато стигнахме до „Млада гвардия“ аз вече пътувах с Гъливер, извършвах подвизи с Роалд Амундсен и се скитах из джунглите на Киплинг.

Беше прекрасно!

Отдавна вече не ми пречеха носовките, еровете и ятовата гласна. Те бяха част от едно огромно приключение.

Така неусетно стихнах до „Домби и син“, „Малката Дорит“ и „Големите надежди“ на Дикенс, повестите на Гогол, разказите на Оскар Уайлд. Сигурно в началото са били адаптирани издания, не помня. Понякога и мама ми превеждаше на глас, там където не можеше да намери книгата на български.

Не бих могла, а и няма смисъл да споменавам всичко прочетено. Някъде там са „1001 нощ“ и Братя Грим, „Без дом“ и „Том Сойер“, „Двойната Лотхен“ и „Емил малкият детектив“… Прескочих Майн Рид – „Ловците на скалпове“ и „Оцеола“ не бяха моите книги, а Жул Верн не ме увлече. Минах направо на Рей Бредбъри, но това вече беше по-късно.

Всъщност бях самотно дете. Живеех на „Раковски“, в двора ни едва се побираха кофите за боклук, в училище нямах приятелчета, при „баба на село“ бях „софиянчето“ и не ме включваха в игрите си. Бях някакси различна. Не разбирах защо. И до днес не ми е съвсем ясно. Може би заради книгите.

Ако е така – не съжалявам. В такъв случай съм имала прекрасно детство. В страната на чудесата.

Сега вадя от шкафовете и рафтовете на библиотеката вече разпадащите се книги, изтупвам ги от прахта и отново внимателно ги прибирам. При тях слагам и „Павлик Морозов“. Не защото съм го чела, а защото и той е част от моето детство – не от приятните, но част.

За Бога, братя, не изхвърляте – особено детството си.

Забележка: Всички корици на книги и илюстрации към тях са от лично мои детски книги – купувани, четени и пазени с любов.

Тази година се навършват 150 години от първото издание на „Алиса в страната на чудесата“. Колко ли деца са я прочели?

Лиценз: Всички права запазени

В офиса ти си добро момиче с възвишени идеали, вълнуваш се от социални теми, храниш се здравословно. Докато смениш предимно женския екип, с предимно мъжки. Ето някои от промените, които се случват след 6-12 м. Някои се проявяват още в първите 2 седмици – иначе без тях няма да оцелееш (т.5). 1. Пиеш бира на … Нататък 12 странични ефекта от работата в предимно мъжки екип

Материалът 12 странични ефекта от работата в предимно мъжки екипе публикуван за пръв път на Гърненцето.

Лиценз: Всички права запазени

Село Долно Камарци. Пиян козар избива комплексите си, пребивайки бременна коза на улицата. Козата по-скоро плаче, отколкото блее. Хората наоколо са възмутени, но безучастни – „Ми, негова си е”, шепнат под сурдинка…

Типична родна действителност, нали?
Е, ще ви изненадаме. Не всички са безучастни! Една жена рискува и застава между пияницата и беззащитното животинче! Един полицай, повикан на място от нея, не си измива ръцете с оправдания, а взима мерки и прибира козата от „собственика”.

Ето как в нашата кучешка „Ферма”, дойде козичката Жени – кръстихме я на нейната спасителка, на смелата жена, която не си затвори очите пред страданието.

Същата нощ, заради жестокия побой и малко по-рано от нужното, но в съвсем друга реалност и обградени от много обич, се родиха Мила и Мими.

Жени е изключително добродушна и грижовна. Не роптае, когато се налагат промивки на раните й, няма нищо против да гушкаме и целуваме бебетата й непрекъснато, напротив – приема всичко това с благодарност, сякаш разбира, че това е нормалното начало на техния нов, добър живот при нас.

Присъединяването на Жени и близначките към нашето разнородно семейство (конете Пени и Силенцио, козата Цонка, овенът Марчо и двете прасенца Лилемур и Наоми) ни дава надежда, че ние, българите, сме готови за промяна.

Готови сме да спрем да затваряме очи пред жестокостта към живи същества, независимо от вида им, готови сме да поемем отговорност за действителността около нас и да я променяме, когато се налага.

Жени промени и друго – към мечтата ни да създадем първия в България приют за малтретирани коне се добавиха още няколко думички: Малтретирани коне и селскостопански животни.

Ако и вие искате да променим не само света на кучетата, но и на животни като Жени, можете да подкрепите инициативата ни, като изпратите смс на кратък номер 17 777 (за абонати на Виваком, Мтел и Теленор) с текст DMS KONE.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Живот след животнаКейт Аткинсъне един доста сериозен роман. Разказва за смъртта. И за войната, за безумието на войната, за съхраняването на човека във войната, под отломките, сред смъртта.

Романът е интересно заплетен. Урсула живее и умира много пъти. По различен начин. През различните версии на нейния живот разкриваме една уютна Европа от началото на миналия век, една объркана Европа на 20-те и 30-те, една опустушена Европа на 40-те, една възстановяваща се Европа след това.

Не, това не е женски роман, както може да ви подведе корицата на българското издание (умишлено не я слагам тук). Не, това не е забавен роман, както могат да ви подведат цитираните чужди селебритита, неизвестни никому тук. Не е и окултен, нищо, че Урсула живее много пъти живота си на страниците на книгата.

Това е болезнен роман за живота, семейството, отстояването на свободата. Живот след живот е дълбок размисъл за хода на историята и мястото на отделната личност в него.

В началото, до към първата четвърт си мислех, че тази книга не е за мен. Но после ме срази. Остави ме безмълвна. Да, темата за Втората световна война ме вълнува дълбоко. Да, всичко което се случва днес в света е сякаш още не сме си взели важните уроци от онова време.

Има една нежна нишка с лисиците в родния дом на Урсула. Много омайна. Има и много важни теми обиграни от различен ъгъл през различните й животи – майка-дъщеря, братя и сестри, баща и дъщеря, мъже, съпрузи, любовници, брак, секс.

Радвам се и благодаря на Колибри, че изчетох и мога да пиша този пост днес – 11-ти февруари  – деня, в който Урсула се ражда, много много пъти в Живот след живот.

Комплименти за Колибри за избора на това заглавие!

“Колко бързо цивилизацията може да се разпадне на своите по-груби основни части. Германците, най-ерудираните и най-възпитаните хора на света, а ето … Аушвиц, Треблинка, Берген-Белзен.”

“Жената пред нея беше изумително елегантна с разкошно самурено палто до земята, сребристосиво, но и тя стоеше там, чакаше търпеливо с кофите в хапещия студ.”

Пригответе се за труден път и я прочетете.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Когато тихата сърна на изгрева влезе в съня ти
и азбуката на живота кипне в кръвта ти буква по буква,
но още си оплетен като с корабни въжета в чаршафите,
сякаш снощи си татуирал в душата си „Старецът и морето”

и не можеш да мръднеш и с пръст, да отвориш клепачи,
за да видиш върху черния клон на липата красивите сойки
как разпръскват внезапно снега с тежестта на телата си
и боядисват отсрещната къща в сладостта на материята,

и изобщо, когато почувстваш как синьо потъваш в реката,
през която минаваш на пръсти и сутрин, и вечер,
знам, че в този момент някой бавно рисува с дъха си
път специално за теб и насам с любовта си те връща.

Тази тиха, направо безшумна сърна е невидима.
Тук засаждам за нея висока трева. И я скривам.








  Людмила Миндовав „Кръстопът”.
  Людмила Миндова в DICTUM.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени