![Павлина Делчева]()
===
Е, стигнахме до Орлов мост.
![Орлов мост през 70-те години]()
…
Но преди да продължа по „Цариградското шосе“, което преди години се наричаше булевард „Ленин“, ми се иска да свием наляво в посока „Докторската градина“. На „Сан Стефано“ малко след площадчето беше и още е „Вкусното кебапче“. Зная, че съществувало от 50-те години в предния двор на една от кооперациите. Било е по-скоро квартална кръчма, където съмахленците са сядали и където са пращали с тенджера децата за нервозни кюфетета или кебапчета. Всъщност, в много от спомените на моите връстници, а и на батковците се среща това „пращаха ме с една тенджера в „Ашингер“… във „Вкусното кебапче“… в „Баядерка“… в „Локомотив“… Явно след като през 50-те и 60-те години обикновените градини-бирарии, където можеш да заведеш семейството си в неделя, рязко са намалели, а в останалите трудно се намирали места, то останал вариантът – тенджерата с вкусна скара от кръчмата и бира от магазина. И защо не – по онова време все още правеха кюфтетата от истинско месо и те ухаеха апетитно.
Постепенно „Вкусното кебапче“ придоби вид на ресторант, но от по-ниска категория – без задължителния лукс, но все още с добра скара. Много от работещите в телевизията, а и хората от махалата продължаваха да ходят там. В началото на 90-те можеше да видиш Асен Агов, Иван Гарелов, Васа Ганчева, Алис Крайчева, Хачо Бояджиев, Бойко Станкушев.
Ходя понякога и аз с приятели – и до ден днешен. Менюто е стандартно нервозни и обикновени кюфтета, кебапчета с гарнитурата, която днес наричам „социалистическа“ – лютеница с лук, ситно нарязано зеле и пържени картофи.
Другото любимо заведение беше „Чешкия клуб“ или за по-кратко „Чехите“. Има го и до днес.
![Чехите]()
Наскоро за пръв път след многогодишно прекъсване реших да видя какво е останало от него. Влязох и сякаш времето беше спряло – същите маси, същия бюфет, същите картини. И, о, Богове, на една маса – същите хора, които бях виждала там преди 30 години. Беше четвъртък и на втората маса вдясно седяха Любен Зидаров, Георги Чапкънов-Чапа, Григори Григоров и още няколко художника, чиито имена съм забравила. Преди много години предводител на масата на бе Стефан Кънчев – бай Теньо. Той е автор на запазения знак на Чехословашкия клуб, нарисувал го е някъде в началото на 70-те години и им го е подарил. А чешката възпитаница Катя Наимович-Гецова бе изработила витражите. На масата на художниците сядаха и Михалис Гарудис, и Кольо Гецов, и Асен Старейшински, и Пани Панайотов. Академията и СБХ-то бяха наблизо и колко му е да прескочиш за една хубава бира с нервозни кюфтета.
Имаше и отделна маса за университетските преподаватели – на нея се открояваше подчертано демонизираното лице на проф. Иван Славов, с дълги черни бакенбарди и остри повдигнати вежди. Изследователят на кича умееше да говори и да разсмива с невероятни истории и вицове: „Знаете ли какво е социализъм? – Най-трудният път към капитализма.“ Или „А кой е преходният период между социализма и комунизма? – Алкохолизмът!“ Е, живяхме ги тези периоди, кой по-лесно, кой по-трудно.
На съседната маса сядаха журналистите от телевизията – Иван Гарелов, Митко Езекиев, Георги Стойчев. Идваха цели редакции, набутвахме се по десет-дванайсет човека на маса за шест и макар че чакахме дълго поръчките си – струваше си. Телешко варено, свинско печено със зеле и кнедли, гулаш с кнедли, брамборак (дебели солени палачинки) или шпанйелски птачек – това последното трудно произносимо нещо се превежда „испанска птичка“ и представлява телешко филе, навито на руло и вътре с яйце, бекон, кисела краставичка и горчица. И разбира се – бира, бира, бира. За някои се полагаше и бехеровка – не зная колко градуса беше, но я рекламираха, че била наложена с 36 билки. Пиеше се за облекчаване на храносмилането – не зная дали е вярно, не посмях да опитам.
Между масите тичаха Топси, Гошо Червения, Пешко, запретнати с бели престилки под кръста и сръчно разнасящи таблите. Една от атракциите на заведението беше „чичото с фъстъците“. В кутия от 35 мм филмова лента той носеше току-що изпечени още топли фъстъци, сипваше ги във фунийка от вестник и бяха вкусни даже като ги попрегореше. Името му беше Осман, а в един момент го прекръстиха на Огнян. Какво ли е станало с него?
В някакъв период забраниха пушенето в салона, но навалицата не престана. Зиме се пушеше на стълбите или в съседните салони, които бяха за чехите. А през лятото – в градината навън, но там маси се намираха ужасно трудно, особено вечер.
Казват, че „Чехите“ са първообразът на ресторантьорската клубна култура. Не зная дали е вярно, но те съществуваха още преди създаването на клубовете към различните творчески съюзи. Хубавото бе, че тук се срещаха хора с различни професии, не само творчески. Хора мислещи, със свободен дух и ум.
През 80-те години Чешкият клуб започна да запада, част от клиентите се пренесоха в съседния Клуб на архитектите, и салона се напълни с „пластмасаджиите“. Сега отново се опитва да се изправи на крака, но въпреки инцидентните посещения, вече я няма онази атмосфера, няма ги онези хора, които умееха да разпалват разговорите и умовете. Жалко.
За „Архитектите“ споменах преди малко. Понякога прескачахме в барчето. Един път бях свидетел на любопитна сценка – на една от малките маси срещу бара седяха четирима известни приказливци. Когато някой от тях успяваше да вземе думата, правеше всичко възможно да не му я отнемат. Та в един момент Георги Стойчев искаше да си дръпне от цигарата, но всяка пауза даваше шанс на друг и затова той стана, вдигна разперена длан, викна „Аз говоря“ и бързо всмукна дима.
Не бях от постоянно посещаващите Клуба на архитектите – отивах с колеги, понякога на късен обед или на ранна вечеря, която неминуемо прерастваше в „гасят лампите“. И там ходеха и журналисти, и художници, и преподаватели от Университета. Имаше даже и архитекти. Но те не бяха известни с лицата си, а с делата си т.е. със сградите, които бяха построили. С някои от тях се гордеехме, с други не толкова – сградите имам предвид, защото архитектите бяха интересни хора, от които имаше какво да се научи. Познавах някои и се радвам, че животът ми ме е срещнал с тях.
На улица „Шипка“ се намираше и Руският културно-информационен център, който по онова време май се наричаше Дом на съветската наука и техника. Казвахме му „Съветското“, за да се различава от „Руския клуб“. Най-интересното нещо в него беше капсула на космически кораб „Союз“, но след като я разгледаш веднъж, ти ставаше скучно и можеше да слезеш по стълбите, да свиеш и да се изправиш пред ресторанта на Дома.
![Съветското на Шипка ресторант]()
Имаше голям салон, но и маси навън. Вътре не беше особено уютно. Както някой правилно беше забелязал – по-подходящо за банкет, отколкото за нормален обяд. Леко продълговатите маси бяха близко една до друга, а столовете – бели с високи тесни облегалки, бяха наредени по два от по-дългата страна, така че когато дойдеше по-голяма компания, масите лесно можеха да бъдат съединени, без да се налага голямо разместване.
Беше близо до телевизията и ходехме често, но предимно лятно време, за да седнем „на теферич“ или „на свежем воздухе“. Имаше чадъри, а масите и столовете бяха същите като в много други заведения – извити железни облегалки и крака, боядисани в бяло. Терасата бе обградена от кашпи, а между масите тичаха деца – веднъж даже едно викна щастливо: „Мамо, мамо, виж ме – гóла вóда съм“! На втория етаж имаше кафене с тераса, на която лятно време също изнасяха чадъри и столове. Но ние си предпочитахме ресторанта.
Тези, които обичаха руската кухня, можеха да открият в менюто интересни неща, ала изпълнението им беше далеч от това в „Руския клуб“. Все пак сервираха водка „Столичная”, немска бира „Радебергер”, шпроти (не се подвеждайте по странното звучене – това е цаца, но от консерва), черен дроб от риба трескà върху препечени филии с масло. Какъв разкош за онези години!
Ако продължим по „Кракра“ на изток и завием наляво ще стигнем до „новия“ Берлин. Толкова пъти съм ходила на кино в „Сердика“, толкова пъти съм минавала покрай сградата – как един път не станах мукает да вляза в това заведение.
![кино Сердика общ план]()
Ето ги чадърите над входа на киното, но аз не съм сядала под тях. Затова нека някой друг разкаже за него.
По надолу по булеварда в края на 50-те построиха комплекс „Владимир Заимов“.
![ресторант и бар Ракета]()
И както се полага на един истински градски жилищен комплекс там имаше градина, а в градината ресторант и до него бар. Е, имаше и куклен театър, и драматичен театър, и шадраванче с къпеща се жена, но те са тема на друг разказ. Ресторантът в жк Заимов носеше светлото име „Ракета“ (да не се бърка с малката сладкарничка „Ракета“ на „Граф Игнатиев“) и е бил завършен в началото на 60-те години.
Явно е бил доста престижен за времето си, защото когато Людмила Живкова се жени за първи път, там е бил банкетът. Не мога да се сдържа да не покажа снимка от това „паметно събитие“ – ето го Тодор Живков, който по това време е „само“ първи секретар на ЦК на БКП, а от следващата година ще е вече и министър председател.
![сватбата на Людмила и Любомир Стойчев 26.11.1961 пред ресторант Ракета]()
Тогава не знаех, но сега разбирам, че явно кварталът е бил „елитен“ и в него са имали апартаменти функционери от различен ранг, а техните потомци са посещавали ресторанта и барчето до него. Това е подтиквало амбициозни момичета да го посещават с надеждата да се „омесят“ с властта. Ходила съм в „Ракета“ един-два пъти в края на 70-те, но нито съм познавала отрочетата, нито кандидатките им. А може би тогава славата вече е била залязла, щом е имало места.
Интересното е, че и днес там има заведение със същото име, само че се нарича „Ракета ракия бар“. Не зная защо. Освен ракия той сервира и дизайн – своеобразно намигане към социализма. Телевизори „Опера“, хладилници „Москва“, томове на Ленин и Сталин, табели с апели към гражданите за прилично държание и съвестен труд. Модно е, но понякога е трудно да се различи до къде стига иронията и откъде започва носталгията. Ала не се лъжете – храната и цените не са социалистически, нито носталгични.
Но до тук със „завоя“. Ако е имало други кръчми в тази махала, аз просто не ги зная.
Пред нас е Цариградското шосе, но не и краят на кръчмите. Ето я „Ариана“, ето го „Царевец“, наляво по Иван Асен са „Раците“, а горе на високото – „Феята“ и „Ропотамо“. Имаме още да походим.
![булевард Ленин през 70-те]()
Следва продължение
В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, vedaslovenaknights.blogspot.com, 24chasa.bg, bgspomen и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.
…
P.S.От Страшимир Симеонов във Фейсбук, но го прехвърлям тук, защото уточнението му е важно и интересно: „в поменатия квартал имаше само още две кръчми – „Златна Панега“ на Златаров с главен сервитaор Заре дзундзурицата, където ходеха предимно офицери от Военната Академия и „Мелник“ на Оборище, почти до кръстовището с Априлов, където се събираха кварталните пияници и всеки ден между 14:00 и 16:00 можеше да чуеш как бай Крум, арматурист в пенсия, а инак бивш конвой от Tod за охрана на концлагеристи във Националсоциалистическа Германия, пее с цяло гърло „Лила е мома еврейка…“ и прекъсвайки между стиховете се провикваше: „Любих я еврейката! Германски офицер!„
![]()
![]()
Лиценз: Всички права запазени
Векове наред предците ни са жертвали живота си, за да може днес ние да имаме точно тези три неща – свобода, равенство и братство. Това е един различен поглед върху терора и защо той се превърна в част от живота ни. Светът реши, че пътят към тях е глобализацията. Глобализацията на всяка цена. Тази, която трябваше да свързва всички части на... 
Sometimes you can find things on an unusual places. Those starfishes usually do not leave on a tree, but this summer they are part of the beauty on my way to the beach.
