Лиценз: Всички права запазени

Свети Никола от залива на подковатае новият роман на Екатерина Костова. С изчитането му у мен нахлуха тъга и размисъл. Романът е за късния соц и за прехода, онзи нескончаем преход, в който още живеем и в който откриваме още и още не дотам приятни страни.

Цялото интервю с Екатерина е в Kafene.bg

Как се „роди“ „Свети Никола от залива на подковата“?

Както се случва с всяко раждане, след износване Мислех за историята не 9 месеца, а години. Бях я започнала след няколко прекрасни лета в Черноморец преди още да посрещнем новия век. След това престанах да ходя в градчето. До 2014-та, когато се върнах на същото място. Юли, мъжът до мен, настояваше да го направя, защото виждаше, че се вълнувам от недоразказаната история. Хората, част от чиито истории са включени в сюжета, се бяха променили, разбира се. Черноморец беше различен. Аз – също. Странно е как животът „разказва“ нашите лични съдби, вплитайки ги в историите на местата, които обитаваме. Трябваше да довърша това, на което бях сложила начало толкова отдавна.

Никола, главният герой, е обикновен човек. Виждаме живота му, разказан, в цялото му лъкатушене нагоре-надолу в книгата. Успява да се понесе и по течението и да търси как да бъде човек, от истинските. Докато четох книгата дойде и тази рисунка, затова споделям и нея. Никола е като теб и мен, един от нас. Тъгата и тежестта на живота са вечен негов спътник.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.

сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –
стои по дължината на твоя ден,
по краищата на мислите ти,
пред очите ти,

между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.

тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.

  Вангел Имреоровв „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Има едни хора, които често остават някак невидими в целия маркетинг процес, не са толкова шумни, но са много важни също, за да върви цялата ни комуникация добре. Е, Мартин Милиеве от тях.

Един важен разговор за процесите отвъд най-видимото от маркетинговите комуникации с човек с наистина голяма експертиза и дълъг опит в тези дълбоки води.

Какво правиш през деня, работно?

Ровя из социалните медии – блогове, форуми, Twitter, Instagram, и проверявам кой какво и защо пише за даден бранд, продукт или компания. После обобщавам информацията и наблюденията си за да могат разни други хора да пишат ПР стратегии.

С какво е по-различен Интернет днес от този преди 3 и преди 10 години?

Днес – както бяха писали в Guardian (https://www.theguardian.com/technology/2016/dec/04/google-democracy-truth-internet-search-facebook) наскоро, вече взимаме интернет за даденост. Лично за мен интернет и on demand технологиите и услугите, като Zip Car, са един от основните източници на оптимизъм в съвременния свят.

Не виждам чак такава огромна разлика с интернет от преди 3 години.
10 години – скорост, размер (смарт телефоните), брой потребители и начин на употреба.

Какво казваш на хората, които считат, че Twitter за маркетингови комуникации в България не си заслужава?

Twitter наистина не е платформа подходяща за всеки бранд. Преди да зачеркнат Twitter, първо да проверят какво се случва там, дали някой говори за техния бранд и какво, дали има поле за смислена комуникация, а не просто качване на промо материали и линкове.

Какво е основното, което липсва като знание на маркетинг специалистите, за да действат адекватно онлайн?

Основният проблем, отнасящ се и за офлайн маркетинга (ако въобще през 2016 може да делим маркетинга на офлайн и онлайн), е липсата на навик на ползване на данни и анализи. Често се работи на сляпо или с маркетинг данни със сбъркан дизайн на проучването. Липсват и знания какви са предимствата и недостатъците на различните видове анализи, кога и как да се използват тези анализи.

Кампании, които са наистина “wow!” за теб?

Когато бях студент, имах късмет да изучвам история на изкуството един семестър. Дефиницията за изкуство, на която се спряхме, беше „Да вълнува, да носи послание и да устоява на времето“. Донякъде разбирането ми за wow кампания попада в тази рамка:

Ясно послание и целева аудитория, качествено изпълнение и елемент на “That was really cool”. Преведено на прост език – да си кажа „ей, това е точно за мен“ или „абе ясно, че не продават на мен, но ако им бях целева аудитория, бих купил“.

Кампании, които не увехват, които и години по-късно продължават да ме вълнуват.

Благодарности на Ники Ванчев за този клип:

Малко хора познават 2Pac в тази му роля:

И за финал:

Добре комуникираните CSR кампании също ме впечатляват, особено когато няма ясна пряка връзка между каузата и бранда (тип производител на храна дарява храна). Бих дал за пример IKEA с осиновяването на кучето (http://www.businessinsider.com/ikea-pet-adoption-2014-7)или „апартаментите“ на сирийците (http://www.adweek.com/adfreak/ikea-built-room-one-its-stores-look-damaged-home-syria-174472) . В България – Lidl и зелената линия е готин пример, Виваком и „Жълти стотинки“.

Не на последно място – малки брандове с адекватно съдържание и поведение в социалните медии. Винаги ми става приятно, когато Бял Щърк ми тоастнат чекирането със страхотния им IPA в Untappd (https://untappd.com/b/white-stork-beer-co-india-pale-ale/1520928).

На къде върви Интернет?

Върви към поредният разлом в историята на човечеството.
Както през 1644 Джон Милтон и британският парламент са се чудили как да се справят с дезинформацията и свободното ѝ циркулиране сред масите, така и човечеството и технологичните гиганти като Google и Facebook ще трябрат да преболедуват сегашното състояние на инфорамцията и съдържанието в интернет.
Ще продъжлаваме да търсим баланс между ползите, рисковете и навлизането в личното пространство на технологиите и данните (http://www.newyorker.com/tech/elements/augmented-urban-reality?mbid=social_twitter, https://www.theguardian.com/technology/2016/nov/22/google-bar-shop-busy-real-time-live-data-black-friday?CMP=twt_gu). Накрая Julian Simon пак ще се окаже прав.

(снимката е от гостуването на Марто в НБУ при моите студенти маркетинг, декември 2016).

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Фермата е препълнена – новите правила за транспортиране на животни в ЕС ни оставиха без лиценз и ще ни отнеме известно време да успеем да го изборим. Това носи много проблеми – знаете, че всеки месец се стараем да задомим в чужбина поне 60-70 муцуни (понякога успяваме и за 90-100), съответно толкова и приемаме – процесът е свързан с десетки хора приемни стопани, срокове, лечения, уговорки, социализация, обезпаразитявания, ваксини (това само у нас, за международната логистика даже няма да споменаваме)…

Няма пътувания и не се освобождават места, а следващите готови за прием кутрета са на вратата… С две думи – неприятна ситуация. Не, че не ни се е случвало и преди, но това не я прави по-лека. Ще рече, че започваме най-трудните месеци с животни над капацитета ни, не съвсем способни да обгрижим толкова много гърла.

Както сме ви казвали и преди – осиновяванията в България (за момента съставляващи 1/5 от общия брой задомени от нас животни) са най-голямата ни радост. Защото все повече хора избират да осиновят своя приятел, защото думата „приют“ не трябва да значи „концлагер“, защото вярваме, че нашата работа наистина промени и променя родната действителност, куче по куче.

Обаче сега – в момент, в който нямаме възможност да пращаме шушулки към партньорите ни и изглежда сякаш сме затънали до шията в неизпълнени обещания, осиновяванията в България ни стават още по-мили (не знаехме, че е възможно, ама – на). Прекрасни същества намериха своите прекрасни хора напоследък, за нас е радост да ви ги представим:

Лиско (вече Франки)

Не може да сте го забравили – той е кученцето, които дойде на косъм от смъртта – увит целия в тел, изяден жив от наистина стотици ларви на мухи. Деси и Дими прекараха часове в това да го освободят от тях, а д-р Маринчева и д-р Илиева направиха всичко по силите си да го изправят бързо на крака. И успяха!

Днес Лиско вече не е подритваното улично куче на квартала, а обичан апартаментски приятел на чудесната Демира Тенева. Юнак като него може да оцени промяната и вярваме, че ще бъде най-старателният и умен другар.

Бъки (вече Джъмпър)

Бъки е бил с нас толкова време, че може да ви разкаже почти цялата история на организацията. Как се борехме в общински приют Богров с пренаселването и пълната липса на средства; как трябваше да се махнем оттам за 3 месеца с него + още 500 кучета и купихте Фермата за тях; как 2 години работехме с временни клетки от оградни пана тук, в двора, докато успеем да ремонтираме сградата; как Фермата се превърна от изоставен краварник в едно живо и даряващо живот място; как идваха и си отиваха вече почти 5000 задомени животни. Всичко това Бъки го е видял с очите си. През решетките на клетка.

Бъки е за нас. За неговите любими приятели – доброволците, е Джъмпър – защото поскачаше като заек, за да надникне в съседната клетка и да осведоми другите точно какво мисли за тях. Защото хвърчеше със всичките си четири лапи, когато видеше някой да идва към клетката с повод в ръка. Ентусиаст. Да го питаш как не се предаде да очаква доброто толкова години…

Прав е бил, късметлията. Защото вече посреща утрото с размахана опашка в топъл дом, за да се гушне в ръцете на хора, които го обичат. Бъки-Джъмпър беше осиновен от Олга и Злати, хора, които го познават от редовните съботно-неделни разходки. Които са го вадили и връщали в клетката с такава тъга, че вече са в апартамент, където може да има куче. И това куче може да е само едно – Бъки. Бъдете щастливи, Олга и Злати, благодарим ви, огромна обич от всички нас!

На добър час, момче! Да слушаш, да си умен, да живееш вечно.

Антигона (вече Беки)

Две ситни бебчета, изхвърлени на улицата нежелани (вероятно дечицата на някоя некастрирана любовчийка от породата Джак-Ръсел) намериха подслон във Фермата с надеждата отново да бъдат домашни някога.

Прекрасната Антигона успя да го постигне като грабна сърцето на Цветомира Гоберова. Ще расте в обич и охолие, пу, да са живи и здрави и двете, да продължат да са все така весели и усмихнати в един пекрасен живот заедно!

Шушон (вече Арчи)

Още един много любим на всички ни приятел с кодовото име Шушон (понеже, защото е най-милият на света) намери своето щастие!

Дребосъчето е вече в дома на Кристина и Христо, където се радва на голяма обич и внимание. Той е първото съвсем свое куче на Кристина – вярваме, че изборът е абсолютно правилен и предстоят прекрасни години дружба за двама им.

Пийнът (вече Чарли)

Най-ситното ни дребосъче за месеца също се прибра у дома – такъв им е късметът на джудженцата, не за друго, а хората по-лесно си представят малки белички отколкото големи белища в дома си, та маляците не им се налага да чакат дълго. Особено, когато са такива сладури като Пийнът!

Неговата осиновителка, Стела Койчева идва два пъти от Търново, за да го осинови – харесаха се страшно много още от пръв поглед и тя дори успя да се притесни ужасно, че ще дадем Пийнът на някого другиго. Не, разбира се – той си знаеше, че е неин и не би го допуснал. Вече се казва Чарли и не трепери по 24 часа на ден, стоплен в ръцете на Стела. На добър час!

Фрея (сега и завинаги)

Колко сериозно се отнесе Джефри Менделс към осиновяването на Фрея… С приятелката му и тяхното куче Один бяха при нас няколко пъти, докато успеем с ваксините и обезпаразитявания на малката.

Тя е бебоче от прекрасното кучило на Мама Слънце – цяла банда веселяци с големи главици и много добро настроение. Джефри я избра сред всички бебочета във Фермата, да бъде другарче на техния Один – дребен веселушко с много обич за даване, но без самочувствието да се среща с чужди хора. Двамата ще бъдат страхотна комбина, а Фрея (богинята на пролетта) ще отвори за Один съвсем нови врати на радостта от общуването с хора.

Няма нищо по-хубаво за кучетата от това да не бъдат сами у дома, а да си имат братче или сестриче, с което да делят радостите на живота. Честито на Фрея, Один, и на Джефри също!

Приют, пълен с добри сърца

Нашата пълна и преливаща Ферма има нужда от помощ.
222 добри сърца, без изгледи да пътуват нанякъде скоро, с голям апетит и твърде много сополи, ви молят да си вземете нашия календар, ако можете…

Всяка година, календарът, направен про боно от прекрасните Студио Wingsни спасява живота – със средствата от него покриваме множеството си натрупани задължения, преминаваме през трудната зима. Сега обаче не може да става въпрос за мислене за разплата и идни месеци, а за незабавното оцеляване и адекватна грижа за героите в приюта.

Изберете календара ни за 2017 с 13 разкошни малки фермерчета – кутрета, които са тук и днес, с надеждата да изпълним най-съкровената им мечта – за стопани и собствен дом. Ако не можете – кажете на приятели, попитайте дали офисът ви не би си пожелал такъв подарък… Наистина е красив и много мил, цената му е само 10лв, а ще спаси живот…

Продава се онлайн и на три места в София. Всички подробности ще намерите ТУК.
Благодарим, че ви има, от името на всички наши шушулки и на тези, на които още не сме успели да помогнем.­

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

През по-голямата част от войната Стефан Нойкове началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Filed under: Военни, Исторически, Мемоари

Лиценз: Всички права запазени

живея на улица орхидея
тръгвам за работа сутрин
птиците пеят
прибирам се след работа вечер
пътят отсечен
първият утрешен вестник ми казва

снощи мъж беше застрелян
на улица орхидея

ми казва животите свършват
там където живееш

  Кристина Радославовав „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

без думи
без въздух

това, което остава пада.
това, което пада остава.

замислям се
за всичко, което ми е било отнето
за дните и часовете,
и светлината премахната от тях,
за сълзите и пътя им,
за болезненото белене на мисли
от сутрин до вечер
и за оставащото време,
в което едва се събирам.

за теб

  Вангел Имреоровв „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България