Лиценз: Всички права запазени

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.
Преговор на едно ежедневие в
подробности за двадесет и пет години:
старото жълто куче, което все спи на булевард С., номер 167;
как пада ивицата светлина върху леглото сутрин;
дъвченето на меланхолии по терасата
до загуба на вкус – наслада за тийнейджъри;
прескачането на сърдечен удар при първия
отблясък на море; пътят до работа; камбаните
на Невски, когато съм забравила, че е неделя;
онази лепкава софийска жега, изтляваща дълго
след последния трамвай; залезите, които
винаги са твърде рано. А там

във десет и половина нощем
небето все още крачи по слънцето. Когато пристигна,
фламандското лято ще се е умълчало до ябълки, вятър и книги.
Може би ще се изгубя няколко пъти, докато науча
пътя до вкъщи. Льовен, приблизителен наум.

Сега е време да отмисля
собственото тяло от пейзажа тук.
Ще внимавам само с имената на любимите.







   
Теодора Лаловав „Кръстопът”и в DICTUM.

Лиценз: Всички права запазени

Когато бях малка, пра-баба
ми правеше парцалени кукли,
а пра-дядо хартиени лодки.
18 години по късно откривам,
че хартиените хора са временен лукс,
точно до следващия
проливен дъжд. Тогава всички
стават оригамени лодкари,
корабокруширащи в краката на тълпата.
Жалко е да четеш „обич” върху шахта.
18 години по късно,
бабините кукли
още ме обичат.






  
Росица Траяновав „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Котор

Точно както в България почти всеки град е „столица” на нещо, така и по западното крайбрежие на Балканите почти няма град, който да не е „Перлата на Адриатика”. Котор е една от тези „перли”, наред с Дубровник, Будва, Макарска и т.н. Намира се в дъното на най-южния фиорд на планетата – тесен и дълбок залив, който се проврира като смок навътре в сушата, измежду километри отвесни планински зъбери, навели чела от двете му страни, подобно на сърдити великани, за които е трудно човек да избере подходящо описание с думи. Самата страна се нарича Черна гора. В превод „гора” значи планина, но точно както Черно море не е съвсем черно на цвят, така и тук наименованието на планината има по-скоро символично значение. Страшните зъбери, зловещите пропасти и зашеметяващите отвеси категорично са концентрирани в западната част на Балканския полуостров. За сравнение, старопланинските джендеми и рилската „пустош” изглеждат като разходка до „Алеко” през уикенда. И зад всички тези ужасяващи кошмари на вертиго-гения, през девет планини в десета, се намира едно хубаво море.

Разстоянието от София до Котор е някакви си 600 километра плюс малко отгоре, но си ги представете по следния начин: завой след завой, след завой, след завой, след завой, и така общо 16 часа клатене по близо 10 000 завоя. Не съм ги броил точно, може и да са много повече… Носете си хапчета за повръщане.

Възможните маршрути са няколко: през две граници (България – Сърбия и Сърбия – Черна гора), през три граници (България – Македония, Македония – Косово и Косово – Черна гора, съответно България  – Сърбия, Сърбия – Косово, Косово – Черна Гора) или през четири граници (България – Македония, Македония – Албания, Албания – Косово и Косово – Черна гора).

Недостатъците на всички останали маршрути, освен първия, са много: червени паспорти, допълнителни застраховки, винетки, пътни такси и прочие. През Сърбия си пътувате директно с личната карта, дори няма да ви поискат зелена карта за автомобила на границата, винетка няма, а магистралната такса е едно евро и половина. Останалите маршрути са каръшки. Ако разполагате с достатъчно време и сте решили да нощувате във всяка отделна държава си струва, но нашата „база” беше в Котор и се водихме от принципа „Колкото по-малко бариери, толкова по-добре”. За справка, на сръбската граница чакахме 4 часа в задръстване, представете си, ако имаше още три-четири „бариери” по пътя…

Дори преминаването през Сърбия, обаче, не е еднозначно. Можете да се залутате из селата около Копаоник, много са живописни, но ще си изтъркате задниците в седалките от лашкане по петокласни планински пътища, ще се „обесите” на коланите и ще си изповръщате червата от друсане по завои с много-много-много дупки, а можете да минете и по първокласните пътища, които заобикалят планините, удължавайки пътя за сметка на комфорта. Тъй като пробвахме двата варианта на отиване и на връщане, ако трябва да повторя това пътуване, бих заложил и двата си тестиса на маршрута: София – Ниш – Крушевац – Кралево – Нови пазар – Подгорица – Котор.

Самият Котор е една миниатюра на Дубровник. Говоря за стария град: тесни улички с висящо на сянка пране, мраморни площади, изтъркани до блясък от сандалите на световния туристически поток, бели фасади, зелени капаци, кипариси и палми; хостел до хостел, миризма на прясно запален хашиш и пържени яйца, брадясли младежи и девойки с небръснати крака – посланици на „развитите държави” – насядали в кафенета, наблъскани из клаустрофобичните пресечки до антикварни магазини, ресторантчета, пълни с пияни туристи бистра, сергии с китайски сувенири, стари камбанарии, котки, опасани в бръшлян задни дворчета, тихи безистени, църкви, каменни стъпала и могъщи крепостни стени…

Гигантските круизни кораби навлизат със сирена в тесния залив, „паркират” точно на 29 метра от входа на стария град и ежедневно изсипват световния туристически поток на три порции. Правят го сутрин, обед и вечер. Бях настанен в апартхотел точно на отсрещната страна на залива и можех да наблюдавам всичко това с чаша отлежало вино в едната ръка и със стар военен бинокъл в другата.

Ако смятате, че като сте отишли на море през девет планини в десета, ще можете да отидете и на плаж, жестоко се заблуждавате. Или поне няма да намерите място, което да отговаря дори на един процент от представата ви за „плаж” в родината. Котор ще ви предложи едни сенчести палмови градинки с нарочно излети бетонни плочи, върху които има пейки и бутилки от предишната пиянска вечер, точно до контейнерите за смет, до някой паркинг или на самото шосе, а оттам по каменни стълби ще можете да се натопите в утайката на дълбокия залив, където се събират всички канали на града и само на стотина метра от вас се разминават 13-етажни кораби.

Котор не е никаква „перла” извън стария си град. „Блясъкът” му се потъмнява от улици без тротоари (изключително тесни и с натоварен трафик, така че си в постоянна „схема” с преминаващите в двете посоки автомобили), изоставени хотели от Титово време (на пъпа на града), занемарени паркинги с използвани кондоми, използвани спринцовки и използвана тоалетна хартия (също на пъпа на града), порутени сгради, „изкормени” рибарски лодки, захвърлени на брега, обезлюдени къщи с буренясали вътрешни дворове, съмнителни пресечки, нахални комари, сърдити хора, рушащи се фасади, изгнили комини от стари соц-ком фабрики, казина с мутро-бароков имидж и други балкански мизерии.

Прави впечатление, че макар Черна гора да не е членка на ЕС, което поставя шенген и еврозоната в една, уж, по-отдалечена перспектива, за която ние тук все още се редим „на опашка”, то еврото отдавна вече е национална валута на страната. Явно са ни „прередили” по някакъв начин. На опашката. Естествено, като балканци, ние трябва да знаем, че опашките са само за балъците. Минималната заплата в Черна гора е между 300 и 500 евро на месец. Цените са с една идея по-високи от българските, но трябва да се има предвид и туристическата „брадва”. В сравнение със Сърбия, Монтенегро изглежда като добре уредена държава.

Дубровник

Докато не отидеш в Хърватска. Всичко се променя още от границата. Пътищата стават смолисто-черни, гладки, с ярко-жълта пееща маркировка и много, вадещи очите дори и през деня, светлоотразяващи знаци. Къщичките наоколо придобиват съвсем италиански вид, с добре поддържан райграс и с автоматични пръскачки в градините, с табели „остар пес” по оградите, следвани от приказно осветени тунели през планините, от места за почивка край пътищата (одморище), екипирани с цветни пързалки, пясъчници, поляни за пикник, барбекюта, супермаркети и пълна липса на фасове, плюс други боклуци по земята, следвани от хубави и разумно построени градове, в които няма начин да се изгубиш, защото всички табели са на четири езика. И всичко това на фона на Адриатическото крайбрежие.

Отделно, гражданите на ЕС получават „облекчаващ” SMS, който ги уведомява, че отново са си „у дома”, че всички разговори се таксуват по тарифите на „родния” им оператор, все едно няма никакъв роуминг, че един мегабайт трафик вече не струва 15 лева без ДДС, а колкото си се разбрал с Мтел, че изходящите повиквания не са вече 7 лева, а входящите 3 и т.н. Човек за малко наистина да се почувства като у дома! Само дето „у дома” не е толкова подредено. И те хваща яд по тази причина.

За първи път бях в Хърватска преди десет годинии от тогава съм влюбен в нея. Дубровник е само на два часа път от Котор, с чакането по границата. Истинско престъпление е да не го посетиш, след като вече си прехвърлил деветте планини и най-после си стигнал до морето зад десетата.

Е, има си и неудобства. Например, паркирането в Дубровник бих го поверил на най-големия си враг, ако имах такъв. Независимо дали ще спреш досами крепостната стена в Стария град или на два-три километра нагоре по баирите, винаги ше платиш между 5 и 6 евро на час. Местата за паркиране се намират изключително трудно, както през уикендите, така и през делиничните дни, всичките са платени и, въпреки това, заемането им гарантира поне половин час лутане из трафика по тесните улички нагоре-надолу (всичките еднопосочни) и оглеждане като бухал, докато най-накрая си готов да благодариш на Господ, че си намерил не много удобно място в гората на четири километра от Стария град, където също ще платиш една българска надница на час, за да си оставиш колата. Съветът ми е да се напъхате в първия подземен паркинг, който ви се изпречи на пътя и да се надявате, че имат свободни места. Бъхтенето по баирите на връщане, с пот на челото, в жегата, след изтощителната обиколка из винаги слънчевия Дубровник, така или иначе, е неизбежно. Просто си носете вода. Носете си и куни, защото почти никъде не приемат евро. Особено в местата за плащане на паркинга. Курсът в чейндж бюрото на Стария град едва ли е най-справедливият, който можете да намерите и, докато обменяте валута, за да си платите паркинга с полу-електронната им система, има голяма вероятност вече да товарят возилото ви на паяка, за което ще платите още една минимална българска месечна заплата (като глоба). Знам, че подобни сравнения са тъпи, но паркирането в София продължава да струва межу 50 цента и едно евро на час, а Дубровник не е дори столица…

Дубровник привлича с перфектната си реставрация и със зашеметяващата си история. За гледките да не говорим. Дори сте абсолютно бос(а) по трите въпроса, пак ви насърчавам да го посетите, заради мащабите, архитектурата, и оживлението. Можете просто са седнете на една от мраморните пейки и да наблюдавате тълпата. Пред очите ви, докато си гризете фунийката на сметановия сладолед, ще премине целият свят. Ако сте фотограф, няма да устоите на изкушението да опънете статива и да правите портрети. Цял ден. Просто не забравяйте за колата.

На връщане се отбихме през Дубровнишката ривиера на плаж. Очаквах нещо престижно, оказа се просто комплекс от изоставени хотели, гигатнтски хотели от Титово време, с формата на обърната пирамида, изпочупени, разядени от стихиите, като в пост-апокалиптичен сюжет. С някакво извинение за плаж помежду им: тесен каменист бряг и много чисто море с още по-каменисто дъно. През краката ми мина змийче, което преследваше пасаж от сребристи рибки. Имаше и морски таралежи.

Будва

е „перлата” на Черногорското крайбрежие – курорт, който много прилича на Златни пясъци. Обаче трябва да махнете златните пясъци. И да добавите връх Мусала за фон. Все пак сте отишли на море през девет планини в десета! Плажовете са отвратителни: каменисти, неудобни, тесни, претъпкани, с твърде много фасове по брега и твърде много гниещи водорасли във водата, която беше топла, мръсна и непрозрачна до степен, в която имаш чувството, че плуваш в някаква китайска супа и съвсем скоро ще те поднесат на чуждестранните гости. Иначе всичко друго си е като в Златни пясъци: руските лагерници, пияните англичани, кичът по сергиите, надуваемите замъци, всичко.

Извод и умопомрачения:

Като цяло разходката до Западните Балкани ми се отрази отрезвяващо. Не, че изтрезнявах често, докато не шофирах, просто разбрах, че имам привилегията да съм роден на много по-хубаво, по-разнообразно и по-малко взискателно място. Във всяко едно отношение. Обаче ви насърчавам да поемете „по стъпките на писателя”. Гледките са внушаващи. Този пътепис няма снимки. Реших да не ви развалям визуалния кеф от разходката, ако решите да го направите.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров 

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Петък (28.07), Кривото в мазето след 19:30.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Животът ме е научил на няколко важни неща: да слагам слънцезащитен крем всеки ден, независимо от сезона; да нося удобни обувки и да се доверявам на хора, които харесват доброто вино и храна и говорят прямо, ясно и са право в целта!

Ето така започна един от най-вълнуващите проекти, в които някога съм участвала и който преобърна света ми с яка ТРАНСФОРМАЦИЯ на обратно (мда, звучи като модерен роден рап, ама е много по-яко) и то буквално.

Всичко започна в един хладен априлски ден, когато се срещнах за обсъждане на проект за интериорните бои SPIRIT, като си мислех: колко му е да взема една кутия боя, да намажа една стена, да напиша едно ревю, да наснимам процеса… лесно звучи, особено когато си предубеден като мен, след 9 години блогване и очакваш готовата рецепта за сътрудничество: тест, проба, снимка, текст.

Обаче животът ми даде още един урок: никога не отивай на среща с предварителни очаквания, а с широко отворени очи, уши и като цяло – съзнание! Това би могло да бъде валидно както за работните, така и за личните срещи, предполагам. Ново златно правило, което да следвам, един вид.

И така казах ДА на едно неустоимо преживяване предложение и следващите месеци преживях вълнения, които не съм и предполагала, че съм изобщо способна да преживея -> SPIRIT трансформации!

1-во открих страхотни хора и завързах нови приятелства!

2-ро се оказах получател на подарък, който не съм вярвала, че ще получа: обновен работен кът, в който да мога да творя, пиша, шия и какво ли още не на воля!

3-то се озовах замесена в една много сериозна продукция и изпитах на живо, че „да си Моника Белучи не е никак лесно“, както каза операторът!

4-то стиснахме си ръцете с Александър, че най-сетне ще доведем до финал така дълго плануваните ремонтни дейности вкъщи!

5-то подредих почти всички притежания и в процеса продължих да дарявам, подарявам, изхвърлям вещи, от които няма нужда, но знам, че биха послужили на друг!

Нямам търпение да покажа какво се случва, процесът, плановете, скиците, проектите – и най-накрая и финалния резултат. И не, не за да се изфукам – а надявам се да ви вдъхна малко SPIRITвдъхновение и желание да подхванете подреждане, промяна или каквото и да е друго, ако има нещо, което отлагате дълго (като мен!)

Не забравяйте да следите Facebook страницата на  Spirit Fine Paintsза всички подробности около кампанията и да видите какво се случва и с още два проекта – тези на Софи и Христо. А пък в сайта на кампанията ще научитекак можете да спечелите и вие по някоя и друга награда

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Карахме зад:

• камиони, микробуси, тирове;
• каруци;
• репатрак;
• каравани с по няколко велосипеда на гърба (ходи ни се на море пак!);
• всякакви пушещи стари дизеляци, които се опитваха да ни задушат – или поне да съсипят въздушния филтър на колата ни;
• военен конвой, който в продължение на 50 км по магистралата пълзеше с 35 км/ч и не пропускаше никого напред, никого – поне разгледахме отблизо разните бронетранспортьори, хъмвита, тежки картечници, военни линейки и цистерни…

А когато най-накрая стигнахме София – още с влизането се наложи да се влачим зад един тролей цели три спирки. Ей, скъсахме си нервите! Пък сме спокойни хора, дето не карат с превишена скорост, спазват правилата, не бързат да изпреварят всякого и всичко, а агресивността ни клони към нулата.

Ама ако може да не ни се случва подобен път повече, моля!

Лиценз: Creative Commons Attribution 3.0 Unported

Лиценз: Всички права запазени

Цялото ръководство в pdf формат.

Само програмите в jpg формат:
Стр. 1, стр. 2и стр. 3.

Лиценз: Creative Commons Признание 2.5 България

Започваме още едно пътуване из Кавказ – този път с голфа на Иван. Както е обичайно по този маршрут – тръгваме Турция към Грузия. Приятно четене:

Турция и Южна Грузия

част на първа на

С Голф из Кавказ

Здравейте!

Бих искал да Ви разкажа за тазгодишното ми пътешествие с автомобил из Кавказкия регион. След години наред обикаляне с кола из Европа отдавна ме изкушаваше да тръгна малко по на изток. Мечтите за посещаване на Средна Азия, Монголия и Далечния изток на Русия си остават, но на година по лъжичка така да се каже Кавказ е не по-малко интересен, дори бих казал, че това бе най-интересното ми пътешествие до сега. Разбира се останаха много интересни места за посещаване и се надявам един ден отново да мога да потегля натам.

След това лирично отклонение нека дам малко сухи факти. За 16дена изминахме 7000км по следния маршрут:

По време на пътуването си посетихме следните държави/градове:

• Турция – Ерзурум, Карс, Ани, Трабзон
• Грузия – Ахалцихе, Тбилиси, Гори, Местиа, Батуми
• Армения – Гюмри, Ереван, Норатус, Севан
• Азербайджан – Шеки, Баку, Ганджа

Малко информация относно необходимите документи:

• Турция – изисква се единствено валидна застраховка „Зелена карта„.
• Грузия – Зеленатакарта важи на територията на Грузия, не се изисква виза или някакви други застраховки. Не се плащат такси на границата.
• Армения – при влизане с кола в страната се заплаща сумата от около 100 леваза различни митнически документи (тип „временен внос“), такси и застраховка.
• Азербайджан – необходима ни беше туристическа виза, която от януари 2017-а се издава по електронен път. За нея може да се кандидатства онлайн, издава се в срок до 3работни дни и струва 24долара. На границата се заплащат около 50-60 лева за застраховкаи други митнически такси.

И последно ще си позволя да дам кратък очерк на геополитическата обстановка в региона, за тези, които не са запознати.

Грузия

на територията на Грузия се намират две сепаратистки републики – Абхазия и Южна Осетия. Конфликтът там започва с разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Причините са основно етнически, като тогава на територията на тези две автономни области се водят войни. След кратката руско-грузинска война през 2008-а година Грузия окончателно губи контрола над тези две републики. Към момента Абхазия и Южна Осетия са признати единствено от Русия, Приднестровието и Нагорни Карабах (които от своя страна също са непризнати републики), Никарагуа и Венецуела.

Армения

страната е в конфликт с Турция откакто получава своята независимост от Съветския съюз. Причината е основно Арменския геноцид, извършен от страна на Османската империя по време на Първата световна война. От 1991-ва до 1994-та година Армения води война с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах – тогава автономна област в състава на Азербайджан. Към момента границите на Армения с Турция и с Азербайджан са затворени,като специално на азерската напрежението е голяма и периодично се стига до леки сблъсъци и жертви от двете страни.

Азербайджан

„de jure“ територията на Нагорни Карабах е международно призната като част от Азербайджан, но „de facto“ Азербайджан няма контрол върху тази територия от 1994-та година насам.

И така…след всички тези писания нека започна своя разказ.

Нека представя екипажа. Отляво е моя милост, отдясно моят добър приятел и съквартирант Георги. Тръгнахме от София на 26-ти април следобед и след има-няма 3часа вече бяхме на

турската граница при Капитан Андреево

Малко след границата спряхме на нещо като пункт, където си мислихме, че биха продавали

HGS стикери,

чрез които да плащаме магистрални такси и съответно да можем да ползваме магистралната мрежа на Турция. Оказа се, че това е някакъв пункт за проверка на теглото на ТИР-овете и единият от двамата души там ме прати да пресека магистралата и да отида до пощенския клон от другата страна. Въпросният човек говореше български. Все още се чудя как така пропуснах да го питам откъде го говори… явно съм приел, че е нормално от другата страна на турската граница да говорят български Не мисля, че беше изселник от България, тъй като говореше по-скоро зле…не ми звучеше като да го е учил в училище. Както и да е, заприказвахме се.

– Накъде пътува?
– Към Кавказ – Грузия, Армения, Азербайджан.
– Ааа, защо Ермения? Там няма нищо. Там жени ‘убави!

В пощата бяха свършили стикерите, така че търчах през магистралата за едното нищо. Както се казва на местна почва „язък!“ Българоговорящият чичо продължаваше с въпросите.

– Какво работи?
– Лекар съм. В „Бърза помощ“ работих. Линейка…иу-иу-иу.
– Ааа, машалла. А аркадаш какво работи?
– И аркадаша е лекар – казах му аз.
– И двама лекар…алл-аах! – възклина той. Много се впечатли

Здрависахме се и се сбогувахме. По-късно намерихме така търсения стикер на една бензиностанция.

Надявахме се да успеем да преминем през Истанбул същата вечер, тъй като бяхме сигурни, че на другия ден сутринта щяхме да изгубим много повече време, борейки се със сутрешни задръствания. В около 22часа вечерта

Истанбул ни посрещна с интензивен трафик

Лично на мен Истанбул не ми е сред любимите градове, но да се шофира през него вечерно време беше доста впечатляващо. Наистина се чувствахме в мегаполис от световна величина.

Пренощувахме в колата на 50км след града, а на следващата сутрин станахме рано, тъй като ни предстоеше много сериозен преход през почти цялата държава.

Пътуването през Турция

беше доста живописно. По пътя си минахме през голяма част от Анадолското плато и някои от множеството планини в страната (основно Понтийските, ако правилно се оправям с географията).

Тук е момента

да похваля турците за страхотната им пътна мрежа

В цялата страна има изградена невероятна система от скоростни пътища, позволяващи бързо и комфортно пътуване. Дори и в далечните източни части на страната пътищата бяха с 2 х 2ленти и аварийни платна. В цяла Турция сме пътували по обикновени двулентови пътища за не повече от 60 – 70км.

След дълго шофиране успяхме привечер да достигнем първата си спирка –

град Ерзурум

в далечния Източен Анадол. Настанихме се в един евтин хотели бързо се гътнахме по леглата. Рецепционистът и брат му бяха приятни хора, доста добронамерени и гостоприемни, както може да се очаква в тази част на света. За съжаление комуникацията ни беше доста затруднена, така че не успяхме да проведем кой знае какви разговори.

На следващата сутрин се отправихме за разходка из

централната част на Ерзурум

Една от забележителностите на града бяха т.нар.

Три гробници

За тях явно не се знае много, поне на табелите там информацията беше оскъдна. Предполага се, че най-голямата от тях принадлежи на емир на селджукските турци, който превзема града през 12-ти век.

Да си призная не съм голям почитател на турските градове. Хаотични са ми, но това не е толкова големия проблем… даже си носи някакъв чар. Не ми харесва това, че са много презастроени и то без да се спазва някакво кой знае какво градоустройство. Зелените площи и парковете хич не са им любими също. Освен това от моите наблюдения турците не са народ, който особено много цени културно-историческото си наследство.

Въпросните три гробници се намираха в една стара махала, съвсем близо до центъра на града. Всичко около гробниците беше или съборено, или в процес на разрушаване. Очевидно беше, че и тук ще се строят нови кооперации, както навсякъде другаде в града… както навсякъде другаде в Турция.

Тази джамия стоеше самотна, чакайки участта си.

Изобщо и начинът, по който се представяха на туристите различните забележителности, не ме убеди, че те са някакъв повод за гордост, или че въобще са ценени от турците.Сякаш се запазват единствено отделни големи забележителности с огромно значение за града и за държавата, които няма как да бъдат пренебрегнати. Една такава забележителност е

Cifte Minareli Medrese

– медресето с две минарета.

Построено е през 13-ти век от селджукските турци. Това е най-голямата забележителност на Ерзурум и е изобразена на герба на града. Медресето бе затворено и не успяхме да влезем.

Посетихме

другото известно медресе в града – Якути

. Построено е през 14-ти век от монголските нашественици. След като векове наред сградата е изпълнявала своята функция на духовно училище, днес тук се разполага музей, посветен на турския бит и култура.

Сцена от живота в духовното училище.

Голямата вътрешна зала:

Медресе „Якутие“ отвън:

Един последен поглед към централния площад на Ерзурум, след което бе време да се връщаме към колата и да потегляме.

Градът е известен с това, че тук Кемал Ататюрк официално подава своето заявление за напускане на Османската армия и получава гражданство на Република Турция.

Карта на Турция с обозначено местоположението на Ерзурум

Точно срещу колата ни се намираше едно магазинче за тенджери. Собственикът метеше отпред и много ми се прииска да го помоля за една снимка. Отидох към него и леко му се поклоних, с което исках да го поздравя. Той веднага ми подаде ръка и започна да се представя. Естествено аз нищо не разбирах, а познанията ми по турски се ограничаваха до тогава да му кажа:

– Булгаристан…турист – казах аз, удряйки се в гърдите.
– Машала! – възкликна той.

С мимики и жестове го помолих да застане пред магазина си, за да му направя една снимка за спомен.

Здрависахме се отново и се сбогувахме. Един от многото приятни хора, които ни предстоеше да срещнем.

След Ерзурум се отправихме в посока град Карс

и вече се приближихме до границата с Грузия, която искахме да минем тази вечер. По пътищата правеше впечатление, колко по-различни са тези региони на Турция. От една страна оставаше едно усещане за по-изразена консервативност и религиозност, но от друга стандартът на живот ни се струваше в пъти по-нисък… нищо общо с Истанбул или Западна Турция.

Минавахме през много бедни и запуснати градчета,

а не мисля, че би било пресилено да кажа, че много от селата отстрани на пътя бяха направо мизерни. Мисля си, че може би по тези места вече живееха и доста кюрди, но няма как да кажа със сигурност.

Гледките по пътя продължаваха да са прекрасни. Спряхме за малко, за да разгледаме този симпатичен мост.

Най-култовата пътна табела на това пътуване. Намирахме се на около 300км от граница с Иран. Този път обаче завихме наляво към Карс. Този път…

Най-култовата пътна табела на това пътуване.

Първоначално обаче подминахме Карс, тъй като се бяхме запътили към едно много любопитно и необичайно място. Става въпрос за града-призрак Ани.

Ани

е бил средновековна столица на Армения в периода края на 10-ти, началото на 11-ти век. Бил е процъфтяващ град, наричан „Градът на 1001църкви“. Освен това се е намирал на пътя на коприната и съответно е бил много развит търговски център. Останките му говорят достатъчно за значението на този град в миналото. Градът бива превзет и разграбен от монголците през 13-ти век, а през 1319-та година става жертва на разрушително земетресение. След това значението му постепенно намалява и градът се обезлюдява окончателно през 17-ти век.

Потънал в забрава, споменът за Ани започва да се възражда през 19-ти век, когато започват първите разкопки в района.

След Първата световна война, когато след светкавична военна офанзива Турция си възвръща контрола над тези територии останките на града са спасени от пълно заличаване благодарение на факта, че главнокомандващият на турската армия в района отказал да се подчини на заповедта да унищожи всичко.

Към момента не се извършват археологически работи на терена и според арменската страна Турция целенасочено оставя мястото да се руши. Личното ми мнение е, че не прави чест на турците фактът, че никъде сред обяснителните табели не се споменава думата „Армения“ или „арменец“. Говори се единствено за „древен град“, „център по пътя на коприната“, „дом на множество етноси и религии“.

Изключвайки историята и политиката Ани е феноменално място, където човек може да почувства духа на едни отдавна отминали времена, както и да се наслади на невероятния простор.

Останките на една от църквите:

Поглед към голямата катедрала и джамията:

Още веднъж голямата катедрала. Невероятно въздействаща и величествена отвътре. Като се замисли човек, че е строена преди цели 10века.

„Очите на Бог“ в арменски вариант. Голямата катедрала.

Надписи на езика на народа, който по табелите тук не съществува.

Градът се намира на брега на река Ахуриан, която тук образува красив каньон. Реката днес разделя Турция и Армения. На следващата снимка се виждат останките на древен мост, който някога е свързвал двете страни.

Вляво на снимката е Армения, а вдясно – Турция.

Тази страховита табела явно беше загубила вече своята актуалност, така че спокойно продължихме към една малка крепост на хълма, откъдето имаше страхотен панорамен изглед.

По пътя си към тази църква непрекъснато стъпвахме върху камъни, които са изграждали къщите в града. Цялото поле бе посипано с тях.

Заредени с много положителни емоции напуснахме Ани и поехме обратно по пътя към Карс. На тръгване дадох няколко сандвича на едно момче, което продаваше някакви покривки отпред. Той ги взе с искрена благодарност, а в очите му се четеше невероятна тъга и примирения. Неестествено излъчване за 10-годишно момче… определено. Правеше впечатление, че

пътят между Ани и Карс също беше скоростен

с 2 х 2ленти. Някак не се връзваше такъв път заради Ани и няколкото села преди това. Георги предположи, че най-вероятно идеята е танковете да могат бързо да се придвижат, ако има нужда, и аз съм склонен да се съглася с мнението му.

Изобщо в тези части на Турция на 2– 3пъти се разминахме с военни конвои. Изглеждаха много респектиращо и двамата с Георги едновременно сме си били помислили, че не бихме се майтапили с тях.

Карс

е най-големият град в тази част на Турция и до преди Първата световна война населението в региона е било предимно арменско. Впрочем в Ерзурум също е имало многобройно арменско население. Исторически землището на арменците се е простирало на територията на шест провинции, обединявани под името „Арменско плато“ или „Арменски възвишения“. По-късно това географско определение се измества от „Източен Анадол“. Сещате се защо…

По време на руско-турската война 1877-78градът е превзет от Руската империя. През Първата световна война османците си го връщат, но са принудени да го напуснат, заради неблагоприятната си позиция във войната към този момент. Тогава градът и областта се администрират от Първата арменска република, но след кратка светкавична война между Турция и Армения през 1921-ва година арменската страна е победена катастрофално. Сключва се договора от Карс, съгласно който град Карс и областта, както и планината Арарат стават част от Турция, а СССР получава областта Аджария (днес част от Грузия), заедно с черноморския град Батуми.

Качихме се на крепостта.

От там имаше много красива панорама над града:

В долния ляв ъгъл на снимката виждате основната забележителност на Карс – арменската катедрала, известна още като „Църквата на стоте апостоли“. Построена е през 11-ти век, а днес функционира като джамия.

На крепостта се запознахме с един турски военен от Анкара, който като млад е служил в града. Беше малко досаден, но пък беше човека с най-добър английски, който бяхме срещали до момента в Турция. Поприказвахме и накрая той ни препоръча да посетим „грузинската катедрала“. Явно така ги учат в училище, но отново – изобщо не им прави чест на турците така да изопачават историята.

Слязохме от крепостта и се отправихме към центъра за по кафе:

Седнахме в едно типично турско кафене на улицата.

Не устоях да не си открадна един уличен портрет в това кафене.

Време беше да се отправим към Грузия.

GPS-ът ни преведе по малко странен път и излязохме от Карс по някакви второстепенни селски пътища. Това беше страхотно, защото за кратко имахме възможност да станем част от идилията на турския селски живот. Тъкмо беше време да се прибират кравите:

– Мараба!
– Мараба! – отвърнах аз.

Слънцето вече залязваше…

Непосредствено преди границата с Грузия ни се наложи да направим планински преход и имахме възможност да се насладим на феноменален залез.

Вече по тъмно стигнахме границата…

Границата между Турция и Грузия

беше много неуредена от турска страна. Минахме първия портал без никаква проверка, а граничарят само ни махаше да караме напред. Пунктът беше в процес на ремонт явно, но никой не ни казваше къде трябва да ходим и какво трябва да правим. Така стигнахме до втората бариера, след което вече следваше грузинската страна. Чак там ни посочиха една сграда, където да отидем за паспортен контрол. Наредихме се на опашката, провериха ни паспортите, след което ни насочиха към митническите гишета, за да отпишат колата. Там беше пълен хаос с всевъзможни турски, грузински и ирански шофьори, които се блъскаха като говеда пред служителите. Отне ни малко време да се ориентираме в цялата ситуация, но свършихме работата.

От грузинска страна

ме помолиха да сляза, тъй като към момента бях пасажер в колата и трябвало да вляза пеша в сградата за паспортен контрол. Провериха ме и излязох да чакам Георги с колата. Когато той дойде митничарите ми казаха да вадя саковете и раниците от багажника и да ги вкарвам вътре, за да минат през рентген. Нарамих се като магаре и хайде навътре с всичките салтанати.

Излизайки бях доста учуден като видях, че Георги е застанал пред капака на колата с гръб към някакъв митничар, който беше сложил бели ръкавици. Помислих си „Леле, нашия човек го обезчестиха. Май извадих голям късмет“. Реших, както е казал Тодор Живков, да се „сниша да мине бурята“ и да не задавам много въпроси. А каква била ситуацията всъщност. Митничарят сложил белите ръкавици и направил на Георги жест да излезе и посочил капака на колата. Вие какво бихте си помислили?

Оказало се, че искали от него да отвори капака на колата, за да проверят номера на шасито и митничарят бил доста учуден, и леко възмутен, когато Георги заел еротична поза пред него. Малко тъпо, ама кой проверява номера под капака с бели ръкавици, бе, човек?

Грузия

Няколко километра след границата си намерихме една поляна в тъмницата, където разпънахме палатката. Използвахме привилегията да имаме зареден лаптоп, за да изгледаме един епизод на сериала „Марко Поло“. Доста тематично

Времето беше много приятно и до 23часа местно време спокойно си седяхме отвън. През нощта обаче температурата падна много. Може би беше около нулата и като цяло видяхме зор със спането тази нощ.

Нашият лагер на следващата сутрин.

Бяхме само на десетина километра от

град Ахалцихе,

който беше следващата ни спирка. Най-интересното място тук е

крепостта Рабати

Преди това се разходихме из центъра в търсене на нещо за закуска. Бяхме много щастливи, че хората тук вече говореха на руски и беше възможно да се провежда нормална комуникация, без да се правим на маймуни.

Ахалцихе е стар грузински град, най-известен с това, че близо 2века е бил столица на грузинското царство Мешкети (или на грузински Самцхе-Саабатаго, но това ми е много сложно – най-голямото грузинско държавно образувание, съществувало от 13-ти до края на 16-ти век.

Крепост на това място е построена за първи път през 9-ти век. Както навсякъде в региона и тук историята се повтаря – и тук е минала Златната орда на Тамерлан, но градът е удържал на атаките им. Към края на 16-ти век цялото царство Мешкети попада под турска власт (това съответства грубо на територията на днешна Югозападна Грузия), а Руската империя навлиза по тези земи чак в началото на 19-ти век.

Крепостта е основно реставрирана през 2011-2012година и е гордостта на тогавашното грузинско правителство. По мое мнение реставрацията е успешна и това определено е едно от местата, които задължително трябва да се посетятв тази част на Грузия.

Предвид историята на града и на крепостта не е изненада, че тук сред реставрираните обекти има джамия, турска баня, както и православна църква. Също така тук има интересен музей, разказващ за историята на региона.

Поглед към покрайнините на Ахалцихе от крепостта.

Поглед към вътрешността на замъка.

И още една панорама.

Време беше да се връщаме към колата и да продължаваме нататък. Една стара табела из малките улички надолу.

Снимка за спомен от центъра на Ахалцихе.

Предвид геополитическата обстановка по тези географски ширини, за която казах няколко думи в началото на разказа, Грузия се явяваше ключова страна в нашето пътуване, защото само през нея можехме да стигнем до Армения и до Азербайджан след това. Поради това общо 3пъти влизахме и излизахме от Грузия. На този етап от пътуването искахме да се концентрираме върху Армения, затова от Ахалцихе се отправихме на юг, а границата бе само на около 70км. Имахме обаче още една междинна спирка в Грузия –

пещерният град Вардзия

Главният път към Армения не беше особено добър, имаше си дупки тук-там, но като цяло биваше. Разклонявайки се към Вардзия се придвижвахме по чисто нов асфалт, а гледките също бяха живописни. Казахме си, че ще снимаме на връщане, дай първо да отидем до пещерите.

В подножието на Вардзия:

Крава си пасе необезпокоявано:

Данните сочат, че тези пещери са обитавани от дълбока древност – още от Бронзовата епоха. Мястото бива основно разработено през 12-ти век, тъй като основният замисъл е бил това да бъде манастир-крепост, който да охранява южната граница на Грузия.

Вардзия се свързва най-вече с личността на царица Тамара

– най-великата грузинска царица, чието управление се определя като „Златен век“ на страната.

На тази снимка могат да се видят издялани в пода на пещерата дупки. Тази отпред и вдясно е служила като резервоар, където се е стичала и се е събирала дъждовна вода. Тази вляво е била използвана като огнище, където се е разпалвал огън.

Поглед към красивата местност:

Вардзия е била проектирана с множество ходове и тунели между пещерите, а и също така отвън не е било видно, че това всъщност е крепостно-защитно съоръжение.

Във вътрешността на една от пещерите:

Вардзия е място, където се провежда ключова битка между грузинската войска, предвождана от царица Тамара и селджукските турци в началото на 13-ти век, в която грузинците побеждават и успяват да отблъснат нашествениците. Около 100години по-късно пещерният град претърпява сериозни щети след тежко земетресение, при което се откъсва масивна част от скалата и така се оголват подлежащите пещери и ходове, с което крепостта загубва своите отбранителни качества.

Из тунелите:

Освен защитната си роля Вардзия е имала голямо значение за културно-религиозния живот на Грузия в миналото. До ден днешен тук продължава да функционира скален манастир.

Стенописи в църквата на манастира:

Манастирските камбани:

Съществуват различни легенди за името „Вардзия“. Тази, която на мен най ми допада е тази:
Като дете царица Тамара обичала да си играе из пещерния град, който тогава още се строял. Един ден била там с чичо си и се изгубила, след което започнала да крещи из тунелите „Ак вар, дзия!“ – „Тук съм, чичо!“

Както се бяхме разбрали на връщане спряхме колата и отидохме да се насладим на красивата природата тук:

Грузинците си умират да слагат кръстове навсякъде – било то по хълмове, или из центровете на градовете и селата.

Води се, че кравата е свещено животно в Индия, но мисля, че Грузия определено може да ги конкурира.

Кравите тук са навсякъде

по пътищата и се разхождат най-спокойно, без да ги наглежда който и да е. В началото е интересно и забавно, но после става малко дразнещо. Даже си е опасно на моменти. Например един път видяхме още отдалече една крава в нашата лента и заходихме да я изпреварим отляво. В последния момент тя реши също да тръгне наляво и просто завъртя глава и го направи. Добре, че поне са бавни…

Връщайки се към главния път видяхме красивата и величествена

крепост Хертвиси:

Вече беше станало време за обяд и се впуснахме да търсим нещо в близкото

градче Ахалкалаки

Подготвяйки се за пътеписа разбрах, че всъщност този град е с арменско мнозинство, което важи и за цялата област. Това обаче не се забеляза на място, тъй като всички надписи бяха на грузински, а още не бяхме и привикнали със звученето на двата езика.

Правеше впечатление, че

градчето е изключително бедно и запуснато

Оказа се и голяма трудност да намерим някакъв ресторант. Намерихме си една дупка в крайна сметка и хапнахме по някоя гозба с грузинска бира „Натахтари“:

Манджата се казва „Остри“ и си е чист гювеч мен ако питате

След Ахалкалаки качеството на пътя спадна драматично. Последните 30км до границата пропътувахме бавно.

Изключително бедна част на Грузия. Навсякъде беше страшна разруха.

Очаквайте продължението

Автор: Иван Стоянов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени