Една история. Отне ми пет минути да я напиша. Можех и да не го правя, но исках да си припомня, че не е нужно винаги толкова много да бързаме. И да забравяме да поглеждаме и към света около нас.
* * *
Днес на обяд излязох на малка разходка, да си проветря главата от CSS/HTML. А и много ме болеше кракът (не знам, защо — може би нещо възпален мускул или сухожилие?) и си помислих, че една малка разходка може да бъде по-полезна от това да седя неподвижно 9 часа на едно място.
Бях решил да се поразходя в парка, без причина. (Обяда така и така ми беше готов, два чудесни големи сандвича, които ме чакаха в офиса.)
На влизане в парка, минах покрай една баба. Беше много възрастна. Продаваше цветя, седнала на пейка. Цветята може би бяха от градината й, а може би бяха събрани от самия парк; това няма значение сега…
Подминах я, но на връщане си мислех да видя, какви са точно цветята.
Поразходих се двайсетина минутки и на връщане пак минах покрай нея. Този път се поспрях, и си харесах едно малко букетче. Нищо особено, но беше красиво и миришеше хубаво. Оставих й 4 лв. Тя буквално се разтрепера, каза, колко много пари съм й бил оставил (?) и за малко да се разплаче. Искрено.
Вървях бързо, но някак не можех да забравя погледа й.
Минах през “Фантастико” да си напазарувам дребни неща и… Не знам, хрумна ми да й купя малко храна и да се върна да я оставя. Бързах, но не чак толкова.
След малко влязох в парка отново. Тя още беше там, продаваше цветя. Попадох й торбичката, казах, че съм й купил малко ядене.
В очите й се появиха сълзи. Не се преструваше. Не се и опитваше. Не просеше, просто продаваше цветя в парка.
Нещо ми подсказа, че може да не е виждала скоро нормална храна.
Тръгнах си, със свито сърце — тя се опитваше да ми подари още един букет, но й казах, да го предложи на някой друг. Аз си имах един вече и той си беше прекрасен.
Не бях направил кой знае колко, но не можех да направя повече…
Пред очите си виждах сълзите й — на благодарност. За торбичка с две кисели млека, три банана и бучка сирене. Странно, нали?
Имам си сега букетче, което мисля да подаря на molif-чето. Най-скъпия букет, който може би някога съм й подарявал… Платен със сълзите на баба (и една моя)…
Между другото, на връщане, кракът все още ме болеше, но за 15 минути бях съвсем забравил за него…
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported