в целия бивш соцлагер би трябвало да ни замисли по-дълбоко. Запада да го оставим – все пак тия идеи се родиха нататък. Роди ги народ, дълбоко свързан с хуманизма, пое ги друг велик народ, също много дълбоко свързан с хуманизма, който се опита да ги доведе докрай. Първият се отърва много леко, вторият изпи горчилката им почти до самото дъно. Имах щастливата възможност преди време да бъда за по десет дни и в Италия, и в Германия – тези люлки на европейската цивилизация, но люлки и на антихуманизма. Вече писах, че неонацизмът в Италия в последните години се радва на необичайна подкрепа, за Германия е ясно. И най-странното е, че тия идеи в днешно време имат своите сериозни поддържници дори и в една Русия, в която наистина няма семейство, което да не е пострадало от фашизма. Държава, която даде 27 милиона жертви, по последни официални данни, през Втората световна война, от които 18 милиона граждански лица.
Защо, защо Европа се връща към тия идеи?!?
Аз лично не мога да си го обясня. Но като наблюдавам процесите и в България, и в Словакия, и в Чехия, и в Унгария, и в Румъния, и в Русия не мога да не си дам сметка, че това не може да не бъде сериозна брънка от един цялостен процес, от едно цялостно “активно мероприятие” на бившите кадесари, ако си позволя техния жаргон. Някак събитията в тия страни стават твърде “по еднакъв начин”, с едни и същи средства, думи, пропаганда, дори някак с еднакво “изглеждащи” лица – за най-мръсните действия се използват най-бедните слоеве от работничеството (там, където го има, разбира се, например в една Италия; днес в България понеже няма дори и работничество, се използват млади хора от най-бедните крайни квартали, градската бездуховна селяния, на която биват подхвърлени жълти стотинки за всякакви антихуманни действия-простотии, най-мразещата ромите прослойка, която не може да понесе не друго, а вътрешната свобода на рома, за разлика от нея, натрупала дълбока омраза към “черната земя”, която волю-неволю прадядовците му е трябвало да обработват повече от хилядолетие – няма да забравя една народна песен, в която се проклина тъкмо “черната земя” – отклик на мъчителната борба на българския селянин с нея), фюрерчетата им до един са гладко бръснати, със стоманено-командни движения на нежните си ръчички, винаги водят след себе си глутници от ония – беднюгите… Те – наядените и ония – гладните. Старата песен – на нов глас. Едно време техните бащи ни опяваха и втълпяваха десетилетия наред за своята си партия, за своите си вождове и за своите си идеи, сега техните синчета използват префасонираните си идеи, за да владеят отново умовете на младите. Един от тях дори на мотор се качи, рокерска тужурка навлече, много приличаща на тужурките на тайните служби от Октомврийската, подстриган високо, бръснат гладичко, с тънки рамки на очилата. На футболен мач ще видиш същите бръснати глави да вдигат неофашистки знамена, същите знамена си позволяват да внасят в национални TV медии в преки предавания и никой от тия медии дори и не се сеща, че това, най-малкото, е противоконституционно. Няма прокуратура, няма полиция, няма органи на реда… Държавата влиза … в Европейския съюз…
(„Andral“ 39-40, 2005 г.)
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България