Не обичам пролетните следобеди. Състоянието на града, атаката на слънцето, тълпите, витрините, зноят. Иска ми се да избягам от зноя и светлината. През високите врати на някои каменни и бетонни кооперации навън хлуе хладина. Вътре в кооперациите, естествено, е по-хладно и по-сумрачно, отколкото вън. Зимата е останала на едно студено и тъмно място вътре в тях.
Да вляза в някоя от онези кооперации, да се върна обратно към зимата. Да имам ключ в джоба си, да отворя позната врата и с радостта, че съм се спасил от слънцето и от досадното множество, да вляза в задната стая на хладен и сумрачен апартамент, разпознавайки миризмата му.
В крайната стая да има легло, нощно шкафче с разхвърляни върху него вестници, книги, любими списания, телевизор. Да се просна както съм с дрехите си върху леглото, да съм доволен, задето оставам насаме с мизерния си живот, с нещастието си, с жалкостта си. Най-голямото щастие е човек да остане насаме със собствената си мръсотия и нищета. Най-голямото щастие е да не виждаш никого.
Хубаво де, искаше ми се да съществува и такова едно момиче: грижовно и меко като майка и умно като делова жена. Да му се доверявам, понеже отлично знае какво е нужно да правя.
– Каква ти е болката? – да попита.
– Ти знаеш – да отговоря. – Тези пролетни следобеди…
– Душата ти се притеснява…
33
– Отвъд притеснението на душата е. Иска ми се да не съществувам. Да не се забелязва живея ли или не живея. И светът да го няма. Би било по-добре да го няма още в тази минута. Бих могъл да остана, нека остана с години в тази хладна стая. Бих могъл да пуша цигари. Бих могъл години наред да пуша цигари, без да върша нищо друго.
После спрях да чувам онзи вътрешен глас. Това беше най-лошият миг. Останах сам сред множеството на улицата.
Случва ли се с други, не зная, но понякога през пролетните следобеди светът като че ли отива накъм по-лошо. Всяко нещо се превръща в бетон, обезмисля се като бетон и аз се смайвам как, обливайки се в мръсна пот, хората могат да продължават обичайния си живот.
Зяпат витрините, пъплят, гледат ме през прозореца на автобуса. И автобусът бълва в лицето ми изгорели газове. И те са горещи. Принуден съм да тичам.
Влязох в някакъв пасаж. Хладината му, сумрачността му ме успокоиха. Хората тук са сякаш по-поносими, по-разбиращи. И отново изпитвам страх, само че да не сторя нещо погрешно. Зяпам, запътвайки се към киното, витрините.
В едновремешните сандвичи с кренвирши, тоест в кренвиршите слагаха кучешко месо. Така ли е сега, не знам.
Вестниците публикуваха новината за хора, спипани да правят газирани напитки в кофите, в които си мият краката.
Живеят тук, срещат се, обичат се, после се женят за тези момичета със зле боядисаните изрусени коси.
Размекналите се от влагата хартиени банкноти в джобовете ни.
Американският филм ми дойде доста добре: момиче и момче непрекъснато бягат, ще заминават в друга държава. Карат се непрестанно, като безумно влюбените, ала тези караници ги обвързват още по-силно. Седя на един от предните редове в киносалона. Лентата е толкова безупречна, че се виждат порите на момичето и това момиче, и филмът, и автомобилите в него изглеждат по-реални от всичко. След което те избиват много хора и аз съм там.
Орхан Памук
Лиценз: Всички права запазени