Част 2-ра
… продължение:
След това разходката продължи към Света София.
Света София е била православен храм, след това е превърната в джамия, а сега е музей, след като 1400 години е служила и на християнската и на ислямската религия. Св. София е най-известна със запазените златни мозайки. Позволено е да се снимат, но без светкавица.
Преддверието пък е покрито с мрамор, рязан интересно – едно до друго са поставени парчета със симетрични шарки.
За това, че св. София е била първо църква, а след това е станала джамия, свидетелстват изобразените на мозайките светци. Това са единствените лица, които можете да видите в джамиите. За ислямската религия не е присъщо да се изобразяват лица, защото според религията никой не знае как точно изглежда Аллах – той е навсякъде, и има много лица. Това вярване лично на мен ми допада, защото джамиите са покрити с рисунки на цветя, птици, форми и орнаменти, в свежи и весели цветове, а не с изтормозени лица на светци.
Нещо, което е валидно за всички градежи в Истанбул, включително за джамиите и дворците им, е, че колоните, които държат сводовете и таваните са най-различни. Почти няма да видите две еднакви колони. Въпреки привидната разточителност на градежите, материалът е пестен и не е разхищаван – ако е имало готови колони, останали от предишен градеж или открити в срутена постройка, те са ползвани отново. Колоните са от мрамор и гранит.
На същия принцип е изградено и водохранилището Йеребатан – второто по големина в Истанбул, построено през Византийския период, което в момента е превърнато в музей. Впечатляващ подземен музей!
В мирно време, по специални акведукти, водата е била отвеждана в Йеребатан и е била съхранявана за време на войни и бедствия. Колоните са най-различни, но скучни, като единствената по-весела хората са превърнали в място за отправяне на съкровени желания.
Две от колоните пък имат интересен постамент – оригинална глава на едната от трите Горгони – Медуза. Главите са донесени (или поне така се предполага) от по-стара римска сграда. Медуза е онази Горгона със змиите вместо коса, дето те превръща в камък, ако я погледнеш.
Водохранилището е с капацитет 100 000 тона вода.
На едно от тепетата на Истанбул е разположена султанската резиденция Топкапъ сарай. Дворецът е построен в Османския период и е използван от османските султани в продължение на 400 години – до 1853 г. когато Султан Абдул Меджид решава да премести резиденцията си в новопостроения сарай Долмабахче.
Топкапъ е грандиозен дворец. Не може да се разкаже с думи. Само обслужващият персонал на двореца е наброявал 4 000 души. В съкровищницата има изложба на вещите на султаните – порцелан, украшения, подаръци, златни и сребърни прибори, оръжия и 56 каратов диамант. Снимането е забранено.
Сградите са оградени от четири крепости, които формират първи, втори, трети и четвърти двор. В Първи двор е можело да влизат всички, но само Султанът и висше стоящи везири е можело да преминават от там на кон. От втори двор навътре вече не е било разрешено да се язди кон.
В двора на двореца не е било позволено да се вдига шум. Еничарите, които са получавали заплатата си един път на тримесечие са имали право да изкажат своето задоволство/ недоволство от заплатата си, но без да крещят и вдигат шум. Имало е специални съдове, пълни (ако добре си спомням) с бонбони. Ако еничарят е доволен от заплатата си, минава и си взима бонбон. Ако не е доволен – минава и бута съда и разсипва бонбоните.
Добре е било еничарите да са доволни, защото недоволна армия е опасна за властта 
Разходихме се из двореца, помахахме на Босфора и тръгнахме обратно към хотела, за да се приготвим за вечеря. Хапнахме рибка в ресторант на Босфора, погледахме корабчетата, прибрахме се и заспахме мигновено.
На следващата сутрин нямаше време за излежаване. Автобусът ни чакаше от закуска и потеглихме на разходка. Аз си живеех с мисълта, че само ще се возим и не подозирах, че ни чакат още 8-9 часа на крак 
На втория ден разходката започна от желязната църква Свети Стефан. Църквата е българска и в нея се служи литургия на български език. Дори можеш да платиш свещите в български лева. За наш късмет същия ден беше 21 май – св. Константин и Елена – и в църквата имаше литургия. За първи път видях литургията да се чете от жена.
Самата църква е по-интересна от вън, заради железния си корпус. Противно на очакванията ми, църквата е красива, въпреки 500те тона желязо, от които е направена.
Св. Стефан е само едно от доказателствата за толерантността и търпимостта на турците. Странно е като установиш подобно нещо със собствените си очи и душа, особено след уроците по история в българското училище. Това е тема, която няма да подхващам, но при краткия си престой в Истанбул осъзнах колко тясно е свързана нашата история, религия, фолклор и даже бит с този на Турция. Логично е, но докато не го усетиш, не го разбираш.
Св. Стефан се намира в район, в който живеят главно преселници (прийоданци, както се казва в някои български села) и района е пълен с църкви, синагоги и религиозни символи на всякакви религии. И всички те са на 200-300-400 години! В една странична уличка зад св. Стефан се намира църквата на вселенската патриаршия, в която е имало печатница и място за леене на свещи (както и да се казва то).
Следваща спирка: площад Таксим – сърцето на съвременен Истанбул – хотели, скъпи магазини, банки… Другият Истанбул ми харесва повече…
До площад Таксим се придвижихме с автобуса и продължихме пеша. Разходихме се по бул. Истиклал, хапнахме сладолед, разгледахме италианска катедрала, снимахме трамвай „Носталгия”, завихме по Софиалъ сокак (улица София, на която е живял първия български консул в Истанбул и в негова чест улицата носи това име), разходихме се из малките улички, пихме сок от ананас и от нар, видяхме „зъбчатата железница” (първото метро на Истанбул) и накрая слезнахме на Галата, за да вземем автобуса към Азиатската част.
Прекосихме Босфора и се разходихме за около час в Азиатската част. Използвахме времето да ходим по улиците, да гледаме хората и да хапнем истински дюнер в едно местно заведенийце. Дори не мога да кажа „заведение”, защото вътре имаше точно 3 маси – колкото да не ядеш на крак.
Храната, която ядат хората там е много по-хубава от нашата. И не говоря само за баклавички и локуми, а за храната като цяло. Не коментирам и рибата, защото ако на море не можеш да ядеш хубава риба…
Коментирам останалата храна… На улиците от едни колички/будки се продава всичко – гевреци, банички, кестени, царевица, диня, ягоди, други плодове, сокове (фреш). И всичко е много по-ароматно и прясно от храната във всеки софийски магазин или пазар. В София съм се опитвала да ям ананас… Дори не знаех, че от суров ананас става сок! Ммм, става и то какъв. Още усещам вкуса му в устата си. А мирисът на прясно отрязана диня можеш да доловиш от метри! Повечето от изброените неща струват левче (1 TL), кестените са малко по-скъпи, а цената на сока зависи от плода. 300 мл сок от ананас струват 5 лв.
Водата е нещо свещено в Истанбул! Където и да седнеш, веднага ти носят вода. Дори пред Синята джамия (баш в най-туристическата част), шише вода от 500 мл. струва 50 ст. Хем я продават на ръка!
При завръщането ни в европейската част на Истанбул спряхме пред Долмабахче…
…следва продължение.
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България