Снимка: www.unsplash.com
Преде няколко седмици четох този пост на Сорегаши, който по някакъв начин съвпада с неща, които си мисля от известно време насам.
Все по-често се замислям преди да постна нещо във Facebook или Twitter. За статиите е ясно: ако са по работа в LinkedIn, другото в Twitter или Twitter и Facebook. Поствам неща, които намирам за полезни, неща които налагат или обясняват гледна точка или мнение, в които вярвам и смятам за важни и разбира се неща, които намирам за забавни. Със статусите е друго.
Все повече се замислям дали конкретен текст е подходящ – дали няма да създаде грешна представа, дали няма след това да се наложи да се обяснявам, дали няма да споделя нещо твърде лично. Пазя се да споделям твърде лични неща– крия ги, кодирам ги или просто ги премълчава. Социалните ми канали отдавна са твърде публични.
Хората виждат 140 символа, ред, три думи, снимка и решават, че знаят как се чувстваш и какво се случва в живота ти. Решават, че трябва да коментират, да съветват или да критикуват. И това е абсолютно обяснимо – животите ни малко или много са на показ и е нормално околните да имат тяхната си история за нас. И щом нещо е на стената ти във Facebook и е публично, се предполага, че си ок всеки да се изкаже. Не винаги съм.
Всъщност голяма част от всекидневното споделяне е на обществени теми, глупаво битово мрънкане или просто неща, които ми правят впечатление, радват ме или ме забавляват. Общестените теми са важни за мен. Важно ми е да ви споделя статия защо трябва да гласуваме, линк за бумът на расизъм и ксенофобия или за животно, което си търси дом. Което също казва определени неща за мен, но далеч на казва най-личното и интимното. Наистина важните неща се случват на лични. Може да изчетете фийда ми назад до 2012 и пак няма да знаете колкото знаят двама-три души, с които си пиша на лични.
В крайна сметка нещата, които споделям са станали само фрагменти, които показват щастливите, красивите и обществено важните страни на живота. Понякога фийдът ми е място за почти официални съобщения – смених си работата, организирам ивент, търся техник. Фрагметни под формата на снимките от пътуване, щастливи лица, малки красиви или положителни емоции уловени и просто метнати на стената. Много често са изблици на натрупан rant, като ми падне пердето, или дребно мрънкане, което крие скука или друга фрустрация.
Като резултат, често животът ми изглежда доста по-фантастичен и прекрасен от реалноста, защото споделям добре подбрани положителни емоции. Връзките ми изглеждат по-красиви и романтични, а аз – доста по-кисела и лоша, защото когато избухна, избухвам с пълна сила. Никое не е абсолютн вярно.
Фрагментите показват много и не са лъжа сами по себе си, но често не навързват цялостната картина.
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported