Наскоро гледах по телевизията един български производител на домати, който каза, че ще изхвърля готова продукция, понеже стоката му залежавала. Щяло да се наложи да освобождава работници. Държавата му била виновна, защото не го защитавала от нашествието на по-евтините гръцки домати. Този производител очевидно не може да се постави на мястото на потребителя.
Предполагам, че същият този производител никак не се притеснява, когато в магазина купува китайски стоки, които му струват по-евтино от българските. Не се оплаква и не кани телевизията да снима. Когато е в ролята на потребител, той не влиза в положението на производителя.
За него важното е държавата да вземе от Пешо, за да даде на Гошо. Това нарича солидарност. Но само ако той самият е Гошо, а не Пешо. А никой не пита Пешо дали иска да е солидарен с Гошо.
Какво би станало ако държавата по някакъв начин ограничи вноса на домати? В страната ще има по-малко домати, което ще ги направи и по-скъпи, особено като се има предвид, че родното производство едва ли е достатъчно за да покрие нуждите и на ядачите на салата и на индустриалните производители на лютеница и доматено пюре.
Не, нямам нищо против да ям по-скъпи домати ако реша, че по този начин подкрепям някаква смислена кауза, но в случая не ми идва отвътре да подкрепя каузата на бизнесмен, който изобщо не се интересува от нуждите и желанията на клиентите си, а само от това как да им продаде по-скъпо продукцията си. Той дори не се опитва да ме изкуши да си купя по-скъпи домати, а просто разчита на държавата да ме принуди да го правя.
И не мога да разбера защо се приема за даденост, че земеделските производители имат правото непрестанно да искат, да се оплакват и да заплашват.
Filed under: art of living, бизнес, икономика, политика Tagged: бизнес, икономика, политика
Лиценз: Creative Commons Public Domain