Дори и като малък рядко прибягвах до сърденето – и като теория, и като практика. Просто бях осъзнал, че и само с лека усмивка и желание за сътрудничество можех да постигна много повече, отколкото с инат и мръщене. Едно на ръка, че хората насреща ми го оценяваха – всичко, което така или иначе трябваше да се свърши, се свършваше, а недоволни нямаше. Типична win-win ситуация. И най-хубавото – отзивчивостта и вежливостта рядко имаха краткосрочен ефект. Напротив, в повечето случаи водеха до много по-богати резултати.
Е, имаше и много деца, които не растяха в среда като моята. Бяха свикнали да постигат целите си с противопоставяне, разчитайки на отявлено безформената и пагубна липса на друг тип внимание – поощрителното например. А и целите им бяха едни цели…
Днес с тези деца вече не сме в детската градина, не ходим и на училище. В много направления обаче изобщо не сме се променили. Запазили сме всички онези практики, които са ни носили успех преди, и продължаваме да ги прилагаме, просто защото сме свикнали. И така едни се усмихват и помагат с каквото могат, а други се мръщят и отказват да дадат нещо от себе си. Без дори да става въпрос за безкористност – все пак всички ходим на работа и срещу труда си получаваме нещо. Разликата е в начина, по който отмятаме задачите.
Когато сме големи, средата също има значение, защото моделира поведението ни. И ако няма нещо друго освен личната ни положителна нагласа, което да ни кара да бъдем добри и отзивчиви, най-лесно е да не бъдем, както и става почти винаги.
Та, бъдете отзивчиви и създавайте благоприятна среда за развитието на отзивчивостта.
Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България