18 Юни 2011 събота
16:00 – начало на софия прайд със сборен пункт на моста на влюбените до ндк
ще си позволя да цитирам влизането забранено
едно есе на орхан памук:
Човекът, който замислено се разхожда из улиците, може да е някой, на когото му остава още малко време до срещата, може да е някой, който е слязъл от автобуса на спирката преди миг и не бърза за никъде или е любопитен странник, разхождащ се из съвсем непознат квартал… Докато се разхожда из улиците, докато върви, оглеждайки галантерийните магазини, витрините на аптеките, препълнените кафенета, провесените по стените вестници и списания, умисленият, но все пак любопитен странник случайно прочита табелата върху една врата: „Влизането забранено“. Надписът не го интересува, наясно е, че не се отнася за него. Защото това е врата, която, независимо от надписа, няма как да го заинтригува, няма как да привлече вниманието му. Той броди в себе си, в собствения си свят: и не възнамерява изобщо да влиза вътре. И все пак надписът му е напомнил, че в безцелната негова разходка се е появило ограничение. Ако в първия момент то не откликва в него, защото няма никакви намерения, свързани с тази врата, сега вратата, мъдро напомняйки за ограничението на личните му кроежи, се намесва във фантазния свят на странника. Може и да е нещо, което тутакси ще забрави, ала защо са го изписали там? Щом има врата, значи е място, в което се влиза. Надписът е поставен там да напомня, че едни имат право да влизат, а други нямат право да влизат. Тъй че думите „Влизането забранено!“ са неточни. Впрочем, според логиката надписът придобива следния смисъл: не всеки, пожелал да влезе, може да влезе! И тъй като смисълът е, че вътре могат да влизат отделни привилегировани, макар подобни привилегии да не съществуват, това възпира желаещите да влязат вътре. Същевременно онези, които нямат намерение да влязат и онези, които искат, но не могат да влязат, са тласкани към обща
участ. Следвайки интуитивно, само една крачка време тази логика, умисленият странник започва да се пита кои ли са другите, тласкащи го към споделянето на една обща обвързаност с недопусканите, но желаещи да влязат вътре.
Кои имат право да влизат вътре през тази врата? Кое е онова, което ги вкарва вътре през тази врата? Кое ги превръща в привилегировани? На умисления странник би могло да му хрумне защо пък да не влезе за миг, нищо, че е лишен от привилегии. Сигурно там, вътре, са незначителни особи, които не желаят личната им нищета да бъде забелязвана. Когато обаче странникът си спомни, че тъкмо с тая цел повечето хора оборудват домовете си с врата и с ключалка за вратата, излиза от унеса си и осъзнава, че вратата дарява скрити привилегии. Вместо да разрешат проблема като си вземат по една ключалка и по този начин да заприличат на всеки редови гражданин с ключалка на вратата и с ключ в джоба, привилегированите особи са изписали на вратата „Влизането забранено“. След като умисленият странник е успял в разстояние на две крачки да поразсъждава върху всичко това, нищо чудно върху това да са поразсъждавали и сложилите табелата върху вратата. Нищо чудно измежду тях да е имало и такива, които са казали „хайде вместо да слагаме табелата „Влизането забранено“, всеки от нас да си вземе по един ключ“, само че изреклите „хайде да я сложим“ вероятно са се оказали мнозинство.
Защо? Защото проблемът на толкова много хора не може да бъде разрешен с няколко ключа. А щом е така, лицата, които не се съобразяват с надписа „Влизането забранено“, които смятат, че той не се отнася до тях, не са никак малко; една голяма група лица, на която ключове не ще бъдат раздадени. Най-логичният извод е този: един ден намиращите се вътре са обсъдили помежду си кого от онази група да допуснат вътре и кого да не допуснат. Казали са си: „Прекалено много са външните лица, влизащи вътре. Някои не можем да ги допуснем вътре! Кои не ще допуснем?“ И кръстосали крак върху крак, те се захванали, посръбвайки си кафето, да разискват кого да допуснат и кого да не допуснат. Някои от намиращите се вътре сто на сто са били разтревожени от разискването. Току виж в края на разискването изхвърлили навън и тях. И стоящият пред вратата, понеже вече е бил свидетел на подобни напрегнати ситуации, веднага може да си представи как заковалите върху вратата табелата „Влизането забранено“ са се впуснали в разискване. Разискването обикновено започва с тревогата на желаещите да опазят своето богатство, вкусове и привилегии и тъй като тази тревога е нещо обезпокоително, би могла начаса да бъде изразена по друг начин: на онези, които ще запитат „Какво означава наши – нашето богатство, нашите вкусове, нашите привилегии?“, отвръщат „Какво означава това „ние?“. Тутакси настръхваш от този твърде семпъл въпрос. Мигом са открили колко е приятно да се правят, че не знаят кои са. Сред тях има и такива, които са обезпокоени, които не виждат нищо притеснително в това четирима-петима от тълпата отвън да влязат вътре. С тяхна помощ разискването се превръща в енигма, в „проблем на идентичността“. Което е доста приятно. Всички изпитват наслада от откриването на завоалиран и разумен начин да изредят ценностите, отличаващи ги от намиращите се отвън. Процес тъй привлекателен, че се чудят как не са сложили табелата на вратата „Влизането забранено“ по-рано. В определен момент „отвън“ се е превърнало в агресивна територия, насочена срещу ценностите, които ги определят. Самите те, тъй или иначе, вече не са онези отвън. Би могло дори да се каже, че са успели да просъществуват благодарение на другия свят извън вратата. Сума ти тъпаци, минали без да се замислят през вратата, не го забелязват. Някои се чувстват длъжни да благодарят на тъпаците.
Казват си: „Няма да е лошо да допуснем част от тях вътре. По този начин като видят, че ние сме успели да станем ние, може би и те, ставайки като нас, ще ни влеят мощ.“ А междувременно някои чак тогава успяват да схванат, че табелата е неизменният знак, информиращ тъпаците отвън за привилегированото положение на намиращите се вътре. На всичкото отгоре табелата изпълва онези отвън със съзнанието, че са отвън, точно както в момента странникът съвсем ясно проумява тази ситуация. Ето защо е излишно човек да желае да влезе вътре като някои други. Достатъчно е да види табелата върху вратата. Застоялият се повече отколкото е необходимо пред вратата странник вижда как в известен смисъл табелата разделя света на две. На лица, които могат да влязат вътре и на лица, които не могат да влязат вътре. Тъй като подобни повърхностни различия разделят света на две, мнозина вероятно не ще обърнат внимание на това, но едно малцинство се грижи за установяване на статуквото, като окачва върху вратата табела. По същото време излезлият от унеса си странник решава, че всички тия приказки за идентичността са всъщност срамно себеизтъкване и високомерие. Дълбоко в душата му се надига гняв. Що за хора са онези зад вратата, кои биха могли да са? За пръв път изпитва желание да влезе вътре. Няма обаче да участва в играта на самовлюбени хора. Защото за около две-три секунди е отчел доста от техните догадки относно това какво му минава през ума. В същия момент през ума му минава мисълта, че лесно би отворил вратата. Достатъчно е леко да я побутне, достатъчно е да я понатисне с помощта на още две-три рамене и сигурно ще успее да я отвори. Ако не беше така, щяха ли да слагат табелата? Значи достатъчна е помощта на двама-трима събратя, намиращи се отвън, за да се влезе вътре. Нима не бе проумял много по-рано, че споделя една и съща участ с тия лица поради самата табела? Ето как сега странникът пред вратата започва да вижда един разкриващ се пред него нов свят. Ако намери всички хора, споделящи участта му, би могъл заедно с тях да се заеме с изследване на идентичността си. И този аспект – кой е той и какво представлява той – ще придобие значение.
Той трябва да развие собствена надменност, която да противопостави на себичността на намиращите се вътре. Така личните характеристики, вкусове, богатства и връзки на странника започват, след като ги обмисли едно по едно, да се превръщат за него в неща, които ще притежава, в неща, с които ще се гордее, които ще го съхранят. Ощастливен от собствената си идентичност той дори леко вече се гневи на онези, които не притежават същите характеристики, на онези, които не са като него. Същевременно схваща, че окачилите табелата на вратата са предвидили тази ситуация. Но понеже това е тяхната игра, той, естествено, няма да се откаже от собствената си идентичност. Той също има съзидателен ход, който да изиграе. Но преди да открие какъв е този ход, той отново ще се замисли каква е целта му. Умислено разхождащият се допреди малко по улиците човек ще си каже: „Да вляза вътре ли е моята цел? Или целта ми е да измъкна наяве споделяната с останалите невлезли вътре идентичност?“ Не се възприема обаче като човек, който би се захванал с подобен тип хладнокръвни и аналитични разсъждения. Сега повече от всичко му се иска вече да е изхвърлил навън надигналият се в душата му гняв. Стори ли го, ще се успокои, ще забрави дори и табелата, ала тъй като не знае как да го стори, се изнервя. Болката от усещането, че е останал отвън, постепенно нараства, разпалва допълнително яростта му.
Май онова, което му причинява болка, е усещането, че с останалите отвън е от един и същ вид, от едно и също естество и с една и съща душевност. Има нещо унизително тук, и умът и душата му не желаят да го приемат. Човекът пред вратата, гледащ табелата, сега прекрасно съзнава, че е въвлечен в казус на горделивостта, каквато не бе усещал допреди малко, вървейки щастливо и умислено. Иде му да се присмее над собствената си чувствителност и честолюбивост. Все дотолкова му е останало чувство за хумор, за да го стори: нужно е обаче да демонстрира, че не намира за подходящи нито дребното и ненужно унижение, нито тази сама по себе си предизвикваща тревога забрана. Не забелязват ли хората, окачили тук табелата „Влизането забранено“, единствено за да съхранят своята сигурност, своите особености и своята вяра, че са различни, не забелязват ли унизителното безпокойство, което причиняват на другите? За момент мъжът, минаващ покрай вратата, е склонен да си помисли, че такова е намерението на хората, окачили табелата, че са окачили на вратата думите „Влизането забранено“, за да предизвикат безпокойство тъкмо у хора като него.
И са постигнали целите си: защото постепенно нарастващото безпокойство се е загнездило в душата му. Сетне логиката му внезапно овладява ситуацията. Да, може би в началото окачилите табелата върху вратата не са мислили за това безпокойство, искали са единствено да съхранят себе си, да се отграничат от тълпата навън… Трябва обаче и да са предполагали, че това ще разбие твърде много сърца, че ще породи безпокойство у твърде много хора… В такъв случай в поведението им се проявява безсърдечието и користолюбието на хора, които не се интересуват от безпокойството на останалите, от нещастието им дори. Все още под въздействието на табелата, мъжът си казва: „Не обичам хората, които мислят най-вече и единствено за себе си.“ Можем да си помислим, че той е повлиян не толкова от табелата, колкото от самия себе си, от скритото в душата му. Онова, което си мислим ние, би могъл да си мисли и той, би могъл дори да го мисли в момента… Само че мисълта да изтъкне като причина за душевното си безпокойство собствената си неспособност, както и онова, което не му достига, не е лесно да бъде приета. Изправилият се сега пред вратата човек си казва, че окачилите табелата са предвидили унизителния момент да стоиш там, обсебен от табелата „Влизането забранено“ и това още повече нагнетява гнева му. И все пак е достатъчно разумен да признае, че гневът му не е изцяло справедлив.
Лиценз: Всички права запазени