Докато очаквам да ми дойде отново вдъхновението, Дара ще продължава да се вихри тук, за да ми напомня, че очаква да бъде донаписана. Това момиче дори мен ме изненадва от време на време, но пък удоволствието, което ми носи разказването на историята й е несравнимо. Благодаря на всички ви за окуражителните коментари от предния пост, надявам се да продължи да ви харесва 
. А ето тук ще се събират всички глави на едно място, за по-лесно четене.
————————————————————————————————————————-
Глава 2
- Божидара, майка ти се обажда! Будна ли си? – Понякога гласът на майка ми боли като неочакван удар с чук в бъбреците. Особено в 7:15 сутринта и особено, когато ме нарича с пълното ми име.
- Не, мамо, в момента разговаряш с извънземните, които ме похитиха през нощта.
- Това смешно ли трябваше да бъде? Чувството ти за хумор е ужасно, но не знам какво се очудвам – бащата ти беше същият, рядко някой разбираше шегите му или се смееше на тях…
- Всичко наред ли е, мамо, трябва да се приготвям за работа?
- Да, да. Слушай, Дара, имам огромна молба към теб! Нали знаеш, че в кантората сега сме много заети, имам две дела и изобщо не мога да мръдна, а вече е време да продадем къщата на баба ти, пуснах обява и има няколко кандидата за нея.
- Чакай, чакай! Нали се разбрахме, че няма да я продаваме, как така си пуснала обява, какви кандидати?!?!
- Виж, миличка, тази твоя сантиментална привързаност е наистина абсурдна, къщата се руши, никой от нас никога няма да отиде да живее в нея и в онова село, където дори телефоните нямат обхват, а и си нямаш представа колко струва поддръжката на подобен имот.
- Селото си има име! И освен това, не забравяш ли нещо – къщата е моя! Как си могла да пуснеш обява за продажба, при условие, че знаеш, че баба ми я остави и ме помоли да се грижа за нея?! Знаеш колко е важно това място за мен!
- Божидара, вече си голям човек, на 27 години си все пак. А, да, честит рожден ден, превела съм ти подаръка по банковата сметка. И мисля, че е време да разбереш, че не можеш все да живееш с миналото и спомените си. Трябва да се стегнеш, да си намериш истинска работа и да се ожениш, а не да живееш ден за ден. Прекарала си няколко лета там, в онова окаяно село, с баба ти и баща ти и…
- Сребролистово! Селото се казва Сребролистово. И баща ми си има име, и тази къща е моя и ще правя с нея каквото си искам. Никога няма да я продам.
- Миличка, разбери, че къщата се разпада, пълна е с вехтории и след няколко години от нея ще останат само руини и бурени. За какво ти е да я пазиш, никога няма да отидеш да живееш там, мястото ти е в София, където да работиш нещо смислено, ако беше учила право, като мен, сега вече щях да съм те взела в кантората и да си си стъпила на краката.
- Виж, мамо, трябва да тръгвам за работа и този разговор е безсмислен, казах ти – имотът е мой и няма да го продавам.
- Божидара, не мога да разбера защо упорстваш, никой никога няма да живее отново там и най-доброто, което можем да направим е да я продадем, да вземеш кредит и да си купиш жилище в София. Аз ще ти помогна да…
- Къщата е моя! Няма да я продавам! И аз ще отида да живея там.
- Божидара, държиш се ужасно, не….
Затворих телефона. После го изключих и го метнах във ваната, за всеки случай. Стиснах устни, за да спра да треперя: Благодаря ти, мамо, чудесен рожден ден, просто чудесен. Как е възможно да обяви къщата за продан, след като решихме, че аз ще я запазя, след като баба ме помоли да се грижа за дома й! Не, че майка ми е ужасна, по принцип. И двете си познаваме прекрасно недостатъците, упорити сме като магарета, а аз за капак съм и много лесно избухлива. Но не мога да отрека таланта й за точно 36 секунди (засичала съм ги!) да успее да ме изстреля в неподозирани висини от гняв. Не мога да отрека и това, че никога, ама никога няма да ми прости, че не взех страна при раздялата им с татко. Или по-точно, че не взех няйната страна.
Звънецът на входната врата ме накара да се върна обратно на терасата, стиснала здраво чашата за кафе. Господи, как е възможно да е едва 7:30?!? Приближих се тихомълком и надникнах през шпионката. Ха!
- Кой е?
- Доставки по домовете!
- Не съм поръчвала нищо.
- Не знам госпожо, аз просто доставям, има поръчка за вас.
Отворих вратата със замах и се хвърлих на врата на любимото ми, прекрасно, малко братче, скрито зад огромен букет от пурпурни и бели божури.
- Внимавай, пощуряла жено, ще смачкаш цветята! Станал съм преди изгрев слънце да ги набера от хорските градини, рискувал съм живота си, а една бабка изля цяла кофа с вода върху мен!
- Момчиле, ти си луд, някоя година ще те арестуват за тия божури.
- Какво са няколко години затвор в името на обичта ми към теб, прекрасна сестро? Колкото повече остаряваш, толкова по-красива ставаш, не мога да ти го отрека.
- Мил както винаги. Мил и галантен.
- Разбира се, а сега ще ме пуснеш ли да вляза, сигурен съм, че вече си изпила половин кана кафе и има поне още толкова за мен.
Момчил се намърда в дома ми сякаш винаги е бил там, отпусна се до кухненската маса и си запали една от цигарите ми, веднага след като си сложи четири бучки захар в кафето. Момчил притежава тактичност колкото и един слонски задник, но душата му владее магията да превръща всяко място в дом.
- Кафетото ти не е лошо, ама тези цигари не струват, не знам как ги пушиш, като клечки за зъби са.
- Не трябва ли да си на работа? Или в някое кафене? Или с някое гадже? Какво си тръгнал по хорските дворове по тъмно.
- Всичко може да почака, когато любимата сред най-любимите ми сестри има рожден ден.
- Ти имаш само една сестра, така че не важи.
- Но и повече да имах, щеше пак да си ми най-любимата.
Предадох се. Момчил има още един талант – да омекотява ръбовете ми, да отпуска стиснатите ми устни, да ме кара да забравям.
- Всъщност ти звънях преди малко, но телефонът ти е изключен.
- Да. Майка ми се обади.
- По дяволите, мислех че ще стигна преди нея.
- Какво?
- Снощи ми съобщи плановете си, искаше да участвам в идеята й за продажбата на къщата, но аз й казах, че това си е твоя работа.
- Точно така, дявол да го вземе! Къщата е моя и ще правя с нея каквото си искам.
- Успокой се де, не аз искам да я продаваш, разбира се, че си е твоя.
- Извинявай, наистина, просто не знаеш, и тя не знае, колко е мое онова място.
И двамата замълчахме. Момчил е пет години по-малък от мен и не е прекарал нито ден в къщата, защото всяка ваканция мама го изпращаше на музикално зелено училище, където да се упражнява денонощно с цигулката. Моето малко братче свири така, сякаш рисува незабравими шедьоври. И понеже е виждал дома на татко и баба много рядко, когато са идвали да ме вземат с мама, за него къщата и Сребролистово не означават почти нищо. Не знае за тайната поляна, за реката и големите риби на дъното й, не е заспивал върху облите камъни на хълма и никога не е тичал за жарък хляб до угасналата вече пекарна. Затова и знам, че няма как да ме разбере напълно, но пък Момчил безпогрешно улавя кога е нужно да помълчим заедно.
В мига, в който си помислих за летните огньове и опушеното сирене, за пепелта с причудливите форми, за кладенеца и за изпръхналите кочани царевица, нещо в стомахът ми се усука. Какво казах накрая на мама? Какво й казах за къщата? Че е моя, само моя. И че аз ще отида да живея там.
Наистина ли ще отида?
Лиценз: Всички права запазени