Засягайки въпроса за онзи дял от киното, чиято може би единствена цел е да забавлява своите зрители, то тази частица на филмовата индустрия прави всичко по силите си (чрез огромните си разходи) да представи ленти, които няма да „натоварят” с прекален размисъл или „пресилена” задълбоченост, а просто ще се отдадат на онзи порив на чисто забавление. И това е повече от чудесно, защото какво би се случило с която и да е индустрия ако все пак не е налице и факторът „финансова печалба”? Разбира се, доста често в тази fun категория се наместват и едни малко по-различни по характер и съдържание филми, чиито основен проблем се явява в това, че губят очарованието си на развлечение и поставят зрителя в състояние, в което сякаш му бива говорено като на недотам разумно същество от вида хомо сапиенс.
Когато през 2007-ма година на бял свят се появи първата част от „Трансформърс” отзивите бяха повече от положителни. Срещнахме се с нещо ново, с един свят на роботи, който донесе след себе си немалка доза екшън и адреналин за всеки фен на този жанр кино. Но както понякога твърде често и настъпателно се случва, една тематика бива до такава степен експлоатирана, че всяко продължение в дадената посока крие опасността за провал. Именно това връхлетя и втората част за Аутоботите на режисьора Майкъл Бей; филм, на който огромната доза забързан и недобре поднесен екшън, както и куцо развитата сюжетна линия изиграха нищо повече или по-малко от лоша шега. Ето защо трудно можеше да се скрие учудването, което предизвика новината, че господин Бей ще се захване с още един, трети филм от мейнстрийм поредицата. И макар каквото и да било сравнение между лентите до някаква степен да не е релевантно с това, което зрителят вижда в новото продължение, то несъмнено си остава и неизменна част за всеки един, който би пожелал да изгради, дори само за себе си, някаква хронологична обвързаност на цялата концепция, носеща заглавието „Трансформърс”.
Новата лента от роботизирания епос носи звучното име Transformers: Dark of the Moon и макар несъмнено да е в пъти по-поносим и добре реализиран от предходника си, то някак все пак не успява да избегне всички клопки и капани, които този род кино може да крие в себе си. Филмът бива засмукан в една вихрушка от опити за разчупване на класическия sci-fi екшън, който несъмнено върлува като една от най-добре продаваните развлекателни категории в днешно време. Режисьорът Майкъл Бей, в компанията на сценариста Ерън Крюгер и продуцента Стивън Спилбърг, отново ни срещат с добре познатите ни Аутоботи, техните заклети врагове Десептиконите и груба обитатели на нашата планетата, в чиито ръце, разбира се, се оказва, че е поверена сигурността и запазването на живота на човечеството. Афинитетът на господин Бей към апокалиптичното е добро познато от неговата филмова история, а Dark to the Moon не прави никакво изключение в този случай. Земята отново е поставена под риск за поробване от страна на извънземната робо-раса на Десептиконите, а единственият шанс за всички нас, за пореден път се оказва сътрудничеството между хора и спасителите-на-деня – Аутоботите. До тук всичко е повече от наред. На лице имаме конфликт, две (или повече) противоречащи си страни, а единственото, което се очаква от нас е да проследим точката и момента на пречупване, когато всичко ще избухне в една поредна епична битка между доброто и злото. Неизбежен е тогава въпросът, къде точно третото продължение от поредицата за трансформърсите поема рязък погрешен завой? Краткият отговор на това питане се изразява може би в една единствена дума – реализиране.
Лентата на Майкъл Бей може да бъде своеобразно разделена сама по себе си на няколко различни един от друг жанрови фрагмента. В началото режисьорът и компания решават, по един почти дързък начин, да обвържат своята извънземно-роботно-човешка история със самата реална историческа действителност, онази която познава всеки един от нас. Очевидно елементът на въвличане на реални кадри от историята е станала почти запазена марка на Холивуд, кой знае дали от желание за по-голяма автентичност, или от чиста доза надежда за по-широка приемственост. Но истината е, че няма как зрителят да остане напълно безразличен, когато имена и събитие от реалния живот биват преплетени и коренно изменени от някакъв донякъде странен стремеж за експресивност и оригиналничене. Поредицата от такъв род ала-документални кадри бива прекъснат, за да може създателите на лентата да ни сблъскат отново с основното действащо лице, Сам Уитуики, поверен на актьора Шая Лебоф. Нещото, което неизбежно прави впечатление в почти всяка една от поредиците за Трансфоръмрс е това, че Майкъл Бей не държи на това да изгражда цялостни персонажи. В повечето случаи те са просто действащи лица, които попадат в определена ситуация и от тях се иска единствено да реагират, кога логически издържано, кога напълно противоречащо на каквато и да е доза разсъдък.
Героят на Шая Лебоф, макар привидно поставен в един изцяло нов етап от живота си, все още остава в светлината на своята първоначална поява в сюжета, а може би единствената разлика е във въвеждането в характера му на огромна доза самоувереност и чувство за вид превъзходство, което в един момент създава усещане за крайност. Красноречив факт за тази липса на персонажна изразителност в лентата е и вмъкването на куп, къде позабравени, къде съвсем нови, герои, чиято „значимост” за действието може да бъде донякъде определена като просто запълващи пространството в и без това прекалено дългото екранно време на лентата. Една от най-големите, за съжаление, неприятни изненади в Transformers: Dark of the Moon е въвеждането на новото женско секси присъствие, което неизбежно се превърна в задължително още след появата на Меган Фокс в първите две части от поредицата. Несъмнен факт е и това, че точно Фокс беше тази, която „поведе” след себе си не малък брой, предимно от мъжки пол, зрители в кино салоните. Ето защо новината за напускането / уволнението ѝ накара всеки един от нас да се запита, коя ли ще е „достойната” ѝ заместничка? Нейното име е Роузи Хънтингтън-Уайтли, а участието ѝ може отново да бъде описано само с една дума – катастрофално. Младата дама, подвизаваща се главно като модел, навлиза в дълбоките води на киното именно с ролята на Карли, новата „голяма любив” на смелия, познат вече всеки му, герой на съвремието – Сам Уитуики. Очевидно по нечии стандарти г-ца Уайтли е уж хубавото лице, което трябва да краси екрана. Несъмнено това е основната задача, която режисьорът поверява в ръцете на иначе скованата и статично играеща манекенка, чието основно филмово действие се изразяват в бегли опити за изграждане на химия между нея и Лебоф, онсовно в самото начало на филма, и в крясък, и още малко крясък в остатъка от лентата.
Сюжетното действие на Transformers: Dark of the Moon преминава от вид комедия с романтичен нюанс в непосредствения си старт, към примес с научно-фантастичния екшън, доставен от воюващите помежду си роботни раси и хора. Но онова, което Бей и Крюгер очевидно държат да постигнат е „свежеста” в своето произведение, като нито за миг не изоставят опитите си за комедиен диалог между героите. И макар всичко това да ни е поднесено под добро качество на съвременната 3D „реалност” на смесване на аудио и визуално, именно тук лентата започва да придобива онзи несериозен вид, който беше така болезнено познат във втория филм. В близо всеки един момент на сериозност и напрежение се прокрадва онзи порив за комичност, която в миг придава лек привкус на повърхностност. Но онова, което без грам съмнение прави тази част в пъти по-добра от предходника си е това, че видимо господин Бей си е взел бележка за всички гласно изказани недостатъци относно Revenge of the Fallen, изразени основно в екранното реализиране на битките. В случая с новото си продължение режисьорът е заложил на заснемане на подобен род сражение, чрез доста популярния в момента slow motion. Това, заедно със значително изчистения фон и фокусирането върху действащите на преден план фигури, позволява на наблюдаващия по-ясното и добро проследяване на случващото се пред очите му. Всичко това отправя екшън насочеността на огромна част от 157-те минути времетраене към едно своеобразно ниво на подобрение и приемственост от зрителя, без оглед на явните недостатъци на лентата.
Истината е, че Transformers: Dark of the Moon несъмнено е филм, който ще намери отзвук в очите на всеки един, който се вълнува и е почитател на поредицата. Защото независимо от всичко, всеки един от тях ще съумее да открие развлечението, което Аутоботите и компания му доставят.
А за всички останали, може би остава единствено надеждата за драстични положителни промени при евентуална нова среща със света на Трансформърс.
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Generic