През последните няколко години, първоначално заради удобството и най-вече – липсата на други възможности, а впоследствие – в името на крехкото равновесие в едно изпяло песента си приятелство, споделях квартира с друг човек. С времето квартирата се смени със сегашната, с намерение моето “споделям” да се превърне в “с нея споделяме”, но отношенията в домакинството само станаха по-зле. Битовизми, при това нелепи, странно обвинителни и напук на реалността – сякаш за всичко вината беше наша. А нашата вина беше в това, че ни писна да събираме чужди черни дълги косми от… навсякъде, да се чувстваме виновни в спор, в който другия само блъска вратите, да мием чуждото в банята и на финала – да сме онези, които дори докато не са си вкъщи, някак успяват да увеличат сметката за тока драстично.
Сега, с цената на скандали, с които не смятам, че някой може да се гордее, похабени в нерви вечери и тотална нетърпимост, останахме само двамата. Странно, но това се превърна в стимул иначе почти празният апартамент да бъде превърнат максимално бързо в… дом. Дом – от онези, в които може да седнеш в хола с гости, в който може да преспи майка ти, където винаги знаеш, че ще намериш онова, което си оставил, където си го оставил, или поне кой може да го е пипнал, ако случайно не е там, място, където си личи, че котката има играчки по това, че играчките са там, където котката ги е разпиляла. Къща, в която аз правя едно, тя прави друго, но двамата заедно правим всичко необходимо. Дом, в който да се прибираме вкъщи.
Лиценз: Всички права запазени