Лиценз: Всички права запазени

Водните бои – любим и верен приятел за всяко семейство!

Без значение дали денят е дъждовен или слънчев – време е за рисуване. И малки и големи с лекота рисуваме с водните бои и на хартия, и на всякакви различни повърхности. Забавата е голяма.

Оцветените камъчета – и в планината и на плажа са чуден начин за забава. Семейство, букет цветя или кактуси – лесно, с усмивка и замах на въображението.

Писах още за рисуване с печати от картоф, Космос в кутия, кукли от чорапи

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5)

***

когато затвориш очи,
кошмарите ми се събуждат,
пантера обикаля селото,
зли духове се целят с камъни.

всяка нощ ме гледаш така, сякаш съм убил диктатор,
сякаш съм издирван престъпник.
понякога отваряш очи
и ме виждаш като в отпуск от затвора
или пък като излязъл от гроба.
но моят кошмар е в свои води,
пантерата е мое зрение,
а злите духове са скрити в джоба ми.

навън вали и ти гледаш към мен.
не е ясно защо кошмарите ми се блъскат във вратата с цвилене,
пантерата дере очите ми и аз плача,
пъхвам ръка в джоба си, но злите духове ги няма.
изваждам металния студ на револвера
и стрелям в дъжда,
завесата на деня пада.
натискаш глава в ръцете си и сърцето ти бие учестено,
непознати изваждат вратата от касата и ме вземат с тях,
влачат ме по стълби, по мокър асфалт, по вестници.
някъде по средата на думите
команда – огън! – изгаря хартията.
навън вали и ти гледаш към мен.
както обикновено, аз излизам от гроба.

Превод (със съгласието на автора – по американското издание на книгата му „Да стоиш на земята“): Людмила Миндова.

  
Мухсин Имадив „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

“Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.”

“Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.”

“Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.”

“Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.”

“Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.”

“Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.”

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Крайно време е освен напитките да стават разхладителнии десертите да станат студени или ледени, а най-добре ще е да са по средата. Точно това ще ми даде едно снежно бяло семифредо. Полу-сладолед, полу-крем, това е идеалният замразен десерт приготвен в домашни условия без специални уреди. Сега се досещам за още един, в който шоколадът прави замръзналата смес кремообразна и кадифена, вместо на кристали, но ако искаш да пропуснеш шоколада (знам, звучи нелепо, кой ще иска да пропусне шоколадов десерт) тази импровизация върху класическия италиански десерт е нещото, което ти трябва.

Точно този сезон от годината е най-пъстрият и свеж момент, който не искам да пропусна за нищо на света. Череши в слънчево жълти цветове, месести, но с твърда ципа; в цвят на горска ягода и сочни; в преливащи се нюанси на тези два цвята, сякаш художник е рисувал с четката си върху тях; в тъмно червено, достойно за кралска одежда, носещо сочност и много сладост. Кадифена кожица на обагрените в ярко оранжево кайсии; пурпурни нюанси върху стегнатите нектарини и летни залези върху меките праскови. Дребнички, свежи и сочни ябълки и круши петровки; диамантено блестящи зрънца на касис; ароматен пъпеш и още по-ароматни свежи малини. Точно те, малините са главен герой в тази кремообразно-сметаново-кадифено-сладка симфония, на която ѝ трябва точно това – добра доза плодова свежест.

Добре, може би прекалих с описания и епитети, но нека не се лъжем – всеки има нужда от малка доза цветен текст, който, ако читателят прояви воля, може да послужи или по-скоро да използва като тласък за нещо ново, нещо различно, нещо неизживяно, нещо за което копнее. Аз съм сигурна, че една доза от тази сладост, ще бъде добро начало за всички негови нови приключения с вкусовите му рецептори, но кой знае… ако е художник може да нарисува велика творба, ако е писател, може да напише велика творба, ако е юрист, може да защити велика истина, ако е фотограф, може да заснеме велик кадър, ако е готвач, може да създаде велико ястие… Истината тук е че за всеки един персонаж, „велико“ се проявява в различни аспекти. Велико за мен, в този момент е точно този десерт. Защото точно сега имам нужда от него.

Първата ледена хапка бързо се стопява в устата и носи маслената плътност на маскарпонето и сметаната, но едновременно с това между тях се отличава киселинната жилка на малините, които допълват сместа с неoписуемия си аромат. Някъде из всички тези усещания се прокрадва и мускусният характер на ваниловите семенца. Велика творба, в която семплостта се откроява на повърхността само за теб, за да те предизвика ти самият да я създадеш. Какво ще последва от това? Не знам. Само ти може да ми кажеш.

Семифредо с маскарпоне и малини

Рецептата за семифредо е адаптирана с някои промени от sugaretal.com

Семифредо е великолепен замразен десерт, който бързо се отпуска на стайна температура и не е толкова леден, колкото би бил един домашен сладолед. За да стане по-ясно, нека разкажа малко повече за него. Основата на семифредо е сладолед или по-скоро смес за сладолед, към която се добавя разбита сметана. Самото семифредо замръзва толкова бързо и толкова еднакво като всеки един домашен сладолед, но когато се остави на стайна температура, тогава се откриват разликите със сладоледа. Семифредо на стайна температура, да кажем 30-40 минути след като е извадено от фризера се затопля до степен да стане кремообразно, но не и да се втечни и топи, както става при сладоледа.  Това се дължи на предварително разбитата на крем сметана. Разбира се, като всеки един замразен десерт, той би се отпуснал напълно за по-дълго време на стайна температура, затова е важно да се уцели точния момент на сервиране, в който десертът да е студен, почти леден, но все пак леко отпуснат.

В моето семифредо добавих и малко маскарпоне за повече плътност и прекрасна според мен комбинация с малините. Сметнах лавандуловите цветове за подходяща комбинация (най-малкото – сега са в сезона си), но тъй като лавандулата може да бъде доста натрапчива понякога, реших да не я добавям в самата смес, а само да гарнирам с нея за аромат. Повярвай ми, прясната лавандула има способността да се открои от разстояние, а тук, положена като украса върху десерта е не само визуално интригуващ ингредиент, но и допълва цялата композиция само с разнасящия ѝ се аромат.

Сместа за семифредо е достатъчна за форма с обем 1.600 литра или за 8 индивидуални форми с обем 200 мл всяка. Би могло да се използват и повече малки форми, като разбира се количеството във всяка ще се намали. Важно е преди да се разпредели сместа в голямата форма или в индивидуалните формички, те да се покрият със стреч фолио, като се внимава да не се образуват гънки. По този начин, семифредото става лесно за отделяне от формите преди сервиране.

Освен с пресни малини и лавандула, гарнирам семифредото с течен шоколадов ганаш, който е пожелателен.

За 8-14 порции.

За семифредото:

• 2 яйца
• 4 жълтъка
• 100 г фина кристална захар
• 1 ванилова шушулка
• 300 г маскарпоне
• 300 мл животинска сметана 35% или повече, много добре охладена
• 500 г пресни малини

За гарниране:

• 100 г натурален шоколад, нарязан на дребно
• 100 мл животинска сметана
• пресни малини
• пресни лавандулови цветове

В широка купа подходяща за водна баня се смесват яйцата, жълтъците, захарта и остърганите семенца от ваниловата шушулка. Купата се слага над тенджера с къкреща вода и съдържанието ѝ се разбърква енергично с телена бъркалка. Бъркането е без прекъсване и продължава около 8 минути докато сместа изсветлее леко и се сгъсти. Гъстотата на сместа трябва да бъде като на крем англез, смес за палачинки или когато се потопи лъжица в нея и по гърба ѝ се прокара пръст, трябва да остава отчетлива следа. Това е основата за сладолед.

Сгъстената основа се отстранява от водната баня и се охлажда до стайна температура.

В купа се разбива маскарпонето докато стане кремообразно. Към него се добавя яйчната основа. Разбиват се докато се смесят хубаво.

Отделно се разбива сметаната на пухкав, но стегнат крем. Трябва да се образуват меки връхчета, които да се задържат без да падат.

Сметаната се добавя на 2-3 пъти към яйчно-маскарпонената смес, като се разбъркват с шпатула. Накрая се добавят малините и също се разбъркват с шпатула, колкото да се разпределят равномерно в сместа.

Подготвя се един съд с вместимост 1.600 л или 8-10 индивидуални формички (рамекини или шолички за крем карамел), които се покриват със стреч фолио. Внимава се да не се образуват гънки. Сместа се разпределя във формата или формичките. Оставят се във фризера за една нощ.

Когато семифредото е стегнало се освобождава от формите. За по-лесно, дъното на формите се минава с намокрена в гореща вода кърпа. С помощта на среч фолиото семифредото се изважда. В този момент може да се приготви за сервиране или да се постави в кутия отново във фризера на съхранение за по-късен етап. Преди сервиране, семифредото се изважда 10-15 минути предварително на стайна температура за да се отпусне. Нека се има предвид, че колкото по-дълго е стояло във фризера, толкова повече време ще му бъде нужно за да се отпусне.

Шоколадовият ганаш за сервиране на семифредото се приготвя като сметаната се загрее до завиране и се изсипе върху нарязаният на ситно шоколад. Изчаква се 30 секунди и сместа се разбърква докато стане гладка. С шоколадовия ганаш се полива леденето семифредо. Гарнира се с пресни малини и пресни лавандулови цветове.

Семифредо с маскарпоне и малиние публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

  Продавачката на сувенири допушваше нервно последната си цигара, подпряна на вратата на малкото си магазинче. И тази седмица в курортното градче дъждът се изливаше като потоп. Нови почиващи изобщо не бяха пристигали, а онези, които вече се бяха излъгали да дойдат, сега само надничаха намръщени иззад прозорците на квартирите и хотелските си стаи.
  Всъщност можеше да си купи цигари веднага. Необходимо беше само да врътне ключа и да отскочи до павилиона отсреща. Но трябваше да издържи поне до довечера. Знаеше, че няма волята да ги откаже, но можеше поне да ги намали. И то не толкова по здравословни причини. Беше все още млада и не се оплакваше от нищо сериозно. Но финансово нещата не стояха никак добре. Защото независимо дали щеше продаде нещо или не, сметките трябваше да се плащат. Не можеше да отложи нито наема и сота, нито сметките за ток, вода, телефон… За данъците да не говорим.
  Богдана разреди посещенията си при фризьорката, отказа се от маникюр, за фитнес и йога вече не можеше и да си помисли. Дори не помнеше кога за последен път си е купувала нова дреха. Едва успяваше да изплати осигуровката за сина си, който след развода остана при бившия й съпруг. Тя не се ядосваше от този факт. Дори изпитваше вина, че няма възможност да предложи на детето почти нищо от това, което му осигуряваше Иван.
  Когато навремето реши да се захване с този бизнес, все пак разчиташе на подкрепа от семейния бюджет, когато се наложеше да покрива някои разходи, които й идваха в повече. Пък и времената тогава бяха по-други. Туристите бяха повече и много по-платежоспособни. Всъщност и сега би могла да помоли Иван за помощ. Знаеше, че въпреки всичко, което се случи между тях, никога не би отказал да и влезе в положение. Но не искаше да се унижава пред него, а още по-малко и пред детето.
  Тя дръпна за последно от цигарата и дори усети в устата си отвратителния вкус на горящия филтър. Изгаси фаса в пластмасовата чашка от кафето и с въздишка влезе в магазинчето. Всъщност сама си беше шеф и можеше да си тръгне по всяко време. Имаше ли смисъл да стои тук и да се усмихва на редките посетители, повечето от които само разглеждаха, разпитваха и излизаха с празни ръце.
  Преди си запълваше времето, като сърфираше из фейсбук, но от седмица насам хотелът отсреща кодира безжичната си мрежа. А да плаща за собствен интернет в сегашното й състояние беше направо немислим лукс.
  Жената седна зад щанда, подпря брадичката си с ръка и заоглежда рафтовете около себе си. Добре поне, че нейната стоката нямаше срок на годност. И за миг тя си представи, че облечените с народни носии кукли са тенекии със сирене, а битовите украшения от дърво и метал – кашкавал и кренвирши. Почти се засмя на глас от картината, която изникна в главата й. Е, да, но без сувенири се живее, а без храна…
  Тази сутрин за пореден път закуси с клисава баничка, от която стомахът и се беше превърнал в нещо като подута болезнена топка. Обяда прескочи, а довечера все щеше да намери нещо останало в хладилника. Ако не – в килера май имаше две-три рибни консерви. Ще си отвори една и ще си я хапне с вилицата направо от кутията, докато върти каналите на телевизора. И докато накрая заспи с дистанционното в ръка. Както всяка вечер. Сама…
  Дъждът беше спрял и по улицата вече се мяркаха хора. Гласовете на млада двойка, която се беше спряла пред витрината, я изкараха от унеса. Не можеше да види лицата им, заради рафтовете със стока. Дано да си купят нещо. От дни не беше завъртяла и стотинка оборот. Сега ще влязат и ще си вземат нещо за спомен от почивката. Нищо че е дъждовна.
  Богдана стана и колебливо пристъпи към средата на магазина. Можеше да им предложи толкова много неща. Имаше солници и ключодържатели с герба на курорта. Съвсем наскоро ги беше получила. Или пък онази кукла с народна носия и с кобилица менци на рамото. Тя много си я харесваше, но беше готова да се раздели с нея. Все пак това е стока, нали… И отстъпка щеше да им направи даже. Само да си купят нещо. Само да повлекат крак. То така става, мислеше си продавачката на сувенири. Като няма клиенти – няма, но като дойде един и води други след себе си.
  Тя нагласи най-милата си и приветлива усмивка, дори се погледна набързо в огледалото. Остана доволна от видяното и се приготви да се покаже на прага, за да ги покани. Тя витрината си е витрина, но в магазина има още толкова много неща…
  - Видя ли оная кукла вътре? – коментираше гласът на жената зад стъклото. - Ние с теб се скъсваме от работа за оня дето духа в магазина за хранителни стоки, а тая по цял ден си смучи цигарката, пие си кафенцето, и сигурно взима повече от нас двамата.

  Стефан Боневв „Кръстопът”.

Разказът е включен в книгата на Стефан Бонев „Странните неща” (”Летера”, 2015 г.).

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Ранатаи изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5)

След като вчера почти „изядох“ една книга на К.Г. Юнг, в която между другото той казва, „че само чрез своята слабост ние сме свързани с несъзнаваното… и с околоните.  Нашите добродетели ни правят независими…  Но със своята непълноценност ние сме свързани с човечеството“ и след различни случвания през последните седмици и въпросите, които изникнаха, тази сутрин получавам седмичния имейлна Мария Попова от brainpickingsи… той беше просто като подарък.

Някъде там в имейла й попадам на това стихотверение, което не открих никъде преведено на български онлайн, затова реших да ви го преведа както мога и от английски, макар че оригиналът му е на полски, т.е. това, че не съм преводач, поет, а и стихотворението е през един език май го отдалечава толкова много от оригинала, че може би е по-добре да не бях го правила, но реших, че си струва риска да обера няколко презрителни забележки от почитателите на Вислава Шимборска, но да ви предам чувството и смисъла, който то ми донесе, защото не помня вече кой беше казал за това как след като напишеш нещо, то заживява свой живот и може би говори много за живота в написаното, ако то „говори“ дори когато е преминало през не толкова умели ръце или уста, но все още „говори.“

Живот докато чакаш

Вислава Шимборска

Представление без репетиция.

Тяло такова каквото е.

Глава необмислила.

Не знам нищо за ролята, която играя.

Само знам, че е моя. Не мога да я заменя.

Трябва да позная на място

за какво е цялата тази пиеса.

Лошо подготвена за привилегията да живея,

едва смогвам на скоростта, която действието изисква.

Имрповизирам, макар че ненавиждам импровизациите.

На всяка стъпка се спъвам в собственото си невежество.

Не мога да скрия селяндурските си маниери.

Инстинктите ми са за щастливо театралничене.

Сценичната ми треска ме извинява, което ме унижава още повече.

Смекчаващите вината обстоятества са жестоки.

Думи и импуси, които не можеш да върнеш обратно,

звезди, които никога няма да преброиш,

ролята ми е като шлифер, който закопчавам докато тичам –

жалките резултати от цялата тази неочакваност.

Ако можех да порепетирам една сряда преди това

или да повторя поне един отминал четвъртък!

Но ето че идва петък със сценарий, който не съм виждала.

Честно ли е, питам

(гласът ми хриптящ,

не можах дори да се изкашлям зад кулисите).

Ще сгрешиш, ако мислиш, че това е един бърз тест

направен в скалъпени остоятелства. О, не.

Стоя на сцената и виждам колко силна е тя.

Реквизитите са изненадващо прецизни.

Механизмът, който върти сцената е отколешен.

Най-далечните галактики също са светнали.

О, не, няма и съмнение, че това е премиерата.

И каквото направя

ще остане завинаги като това, което съм направила.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Attribution 3.0 Unported

Лиценз: Всички права запазени

Много ми стана интересна историята на цялото инженерно съоръжение наречено ВЕЦ Група Рила - язовир "Калин"е язовирът с най-голямата надморска височина в България и на Балканите - кота на преливника 2394 м. Язовирът захранва с вода високопланинските ВЕЦ от група "Рила" - ВЕЦ "Калин", "Каменец", "Пастра"и "Рила".

Язовир "Калин"се достига през гр. Рила и с. Пастра, откъдето има път до ВЕЦ "Калин". Пътят започва стръмно нагоре; преминава покрай психиатрична клиника (да не дава Господ да попада човек там) и достига до ВЕЦ "Пастра". Настилката на пътя е бетонна; на места е доста изровена и окачването на вашия автомобил ще бъде поставено на сериозно изпитание. Пътят достига до няколко бетонни постройки, от които се вижда Отовишки връх, хижа "Иван Вазов", язовир "Карагьол"и връх Калин. При ясно време на изток се вижда цялата Рила, а на запад - долината на река Струма и много гранични планини.

ВЕЦ Група Рила е първата цялостна хидроенергийна каскада в България. Строителството е осъществявано през 1925 - 1948 г. от акционерно дружество Гранитоид (собственик, проектант и изпълнител).
  

Лиценз: Всички права запазени

Аз съм ясла за деца неродени
обещания
емигрирали в кръглото на върнатите пръстени
резерват съм за мъже с дълги носове
клиничен фестивал
парад на дъната
аз съм по-малка със седем години
от живота който живея
и минус един Тибет
и минус две родилни отделения
и минус три ритуала в онези три зали

там откъдето на другите вадят пръстените
на мен ми вадят бръснач
и аз умирам

да ми позволяват да избирам



  Димана Йорданова е родена на 06.04.1986 г. във Велико Търново. Завършва гимназия с профил „Изобразително изкуство“, по-късно следва Балканистика във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Нейни стихотворения са публикувани в литературното списание „Страница“. Пише от една година.

Димана Йорданова в „Кръстопът“.

Лиценз: Всички права запазени

Обикновено в този блог споделям само за книги, които наистина са ме грабнали, разплакали, оставили дълга следа у мен. Затова и се колебаех, дали да пиша за тази. Но е факт, че ме впечатли, по свой си начин.

Празникът на незначителносттае същински празник на … незначителността. И само Кундера може да забърка такъв интелектуален коктейл, в който уж непретенциозно, но всъщност с доста висш пилотаж да разположи на една сцена Сталин и Хрушчов и Калинин и Жданов и Брежнев, а барабар с тях Кант и Хегел, а за капак и Шопенхауер и Сократ. Искрено се смях с глас на тези смели завръзки.

Няколко пласта послания и заигравки. През шепа герои. В Париж.

Истини за това до къде го докарахме, ние европейците, след цял век войни и властелини, кой от кой по-луди, по-самовлюбени и по-амбициозни в желанието си да управляват света. И много, много тънко-великолепно обяснение от устата на Сталин за света като представа, като неговата сбствена представа: “И ви уверявам, че под влиянието на една голяма воля хората са способни да повярват в каво да е! Да, другари, в какво да е!”

Като че Милан Кундера се забавлява докато го разказва и вероятно е любопитен да види как читателя се чуди, усмихва, не разбира, мръщи се. Сарказмът на един жив класик, който експериментира смело и без никакви граници.

Изданието е чудно – идеално за подарък за ценители. Стилна корица от Стефан Касъров.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Когато Фердинанд пристигнал в България, той искал да привлече към себе си по-образованата част от народа. Започнал да ги кани на приеми, журове и вечери, които самите те плащали. След години му се отблагодарявали за вниманието, подарявайки му земите и горите на България.
Само че българският писател Стоян Михайловски не искал да бъде купен, въпреки ухажванията от страна на княза. Когато разсилният идвал с покана за поредния прием, Стоян Михайловски любезно го канел да изчака, вземал поканата и с големи букви пишел върху нея: „НЕ ЩЪ“. След това давал бакшиш на разсилния и го молел да я върне лично на Фердинанд.
Във всяка държава и през всяка епоха има царедворци и послушковци. При нас явно те са повече от необходимото. Жалко, че са останали прекалено малко тези, които умеят да казват: „НЕ ЩЪ“.

На въпроса дали съм лява – НЕ, не съм. На въпроса смятам ли, че дълговете трябва да се връщат – ДА, смятам. Но знам и кога трябва да се каже НЕ ЩЪ!

Лиценз: Всички права запазени