Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

Лиценз: Всички права запазени

Мина има-няма месец от официалното представяне на Moroccanoil, а аз пиша чак сега. Срам и позор, но някакси естествено ми се вижда – предвид факта, че се оказва да понапиша някакво поне ревю за продуктите, нали така? всъщност сега сериозно: каква точно информационна стойност носи текст от типа: „марка Х влиза на БГ пазара“ в блог? Не се заяждам – сериозно питам! В списание – ОК, носи информацията,ч е марка Х стъпва на даден пазар, особено ако има и линк, адреси в индекса на списанието и т.н. Но аз поне очаквам в личните блогове да има нещо повече от копи-пейст на прес-инфо, а именно лично мнение, коментар, ревю…

И така – ето ви малко снимки на кака ви пред брандиана стена с приятелки (естествено в характерна поза: един крак напред, усмивка и килната глава)

Сега по същество: имах възможността да бъркам в бурканчета и да пръскам от всякакви флакони по време на представянето, така че да придобия представа за текстурата на продуктите. Тук има важна забележка: не мога да правя сравнителен анализ, защото не съм нито професионален фризьор, нито съм бюти-маниак и не притежавам кой знае колко голямо количество продукти за коса, така че мога да се уповавам само на инстинкта си и вътрешния ми барометър: харесва ми или не. Та: харесаха ми, определено.

Лаишките ми наблюдения се свеждат до следното: текстурите не са тежи и лепкави (омацотих си косата с какво ли не, а на следващия ден си беше ОК, без да е натежала, мазна или сплескана) ароматите са супер – като се усеща един и същ водещ мирис, което е приятно – така продуктите си имат свой собствен почерк, но в същото време ароматът не е прекалено силен или натрапчив и не измества мириса на парфюма ми. За сега съм тествала олиото за коса – Moroccanoil Treatment (поради чисто маркетингови причини се избягва името „олио за коса“, за да не се стресне необразованата клиентела, че продукта омазнява косата). Първото шише ми беше подарък, второто си купих, като го ползвам съвместно с Ади Б., като така мога да правя сравнение между 2 тотално различни вида коса: детска, по-фина, ужасно заплитаща се, светла коса и моята: твърда, вече боядисвана, рошава, тъмна коса. Ето тук по-подробно съм писала вече.

Сега тествах шампоан & балсам за коса от серията: Moroccanoil Extra Volume за последните 2 измивания, като така нямам дълготрайни наблюдения, а и косата ми е ОК като цяло благодарение на грижите на фризьора ми и профи-козметиката за коса, а шампоана който последно ползвах е ето този.

Та, обратно на Moroccanoil Extra Volume – аз си нося косата рошава, почти не се реша и държа да хвърчи на всички посоки, малко alla току що се събух; като така всичко, което придава още обем е добре дошло, макар че моята коса е доста тежка и с плътен косъм, така че това с обема няма как да стане само с шампоан & балсам. Балсама определено изглажда косъма и рошавата ми коса прилича по-малко на слама и повече на нарочно търсен ефект.

Бонус: на събитието беше и творческия директор на Moroccanoil Анджело Фрачика, който доста подробно демонстрира какво количество и как трябва да се нанасят продуктите – така разбрах, че аз за моята къса коса ползвам около 2-3 пъти повече шампоан, грешката беше поправена моментално!

Продуктите на Moroccanoil могат да бъдат намерени в подбрани фризьорски салони.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание

Мината година още в края на октомври госпожите от детската градина на Мишо ми връчиха едно тесте листа с текст за адвентската пиеса, която бяха решили  да представим пред децата за Коледа.

По него време не бях във форма – гонеше ме постоянна умора, а и имах чувството, че една от госпожите ме гледа леко преценяващо и хич не се въодушевих, че ще трябва да правя нещо пред публика.

След раждането на Мишо имах проблеми с паметта – не можех да назовавам елементарни предмети като пералня или миялна машина.  Описвах ги с думи като машината, в която перем или машината, в която мием съдове.  Лека полека този проблем отшумя, но не се чувствах нито в настроение нито във форма да излизам на сцена, пък било то и само пред децата и останалата част от родителите.

Ако съм се замислила дали да се откажа, то трябва да е било за секунда, защото знаех, че не мога да оставя Мишо без поне един родител , който да участва в пиесата.  Знаех, че Иво въобще не е по представленията и училищните пиеси.  Погледнах ролята, която ми бяха дали – на един от ханджиите (ханджийка в случая :), който приютява Йосиф и Мария.  Имах само няколко реда текст и макар да трябваше да науча и текстовете на общите песни, се съгласих.

Тъй като страдам от лека форма на сценична треска, да речем, и се притеснявах дали ще успея да запомня нещо въобще, започнах да заучавам текста докато чаках по кръстовищата на път към или на връщане от детската градина когато детето не беше в колата  с мен.  Оказа се много удобна система: на светофара прочиташ няколко реда, докато караш ги повтаряш, на следващия ги затвърждаваш.  Така разучих доста дългите текстове на общите песни и моите реплики.

Започнахме репетиции през събота от началото на ноември.  Детската градина на Мишо беше извън града и тъй като отивахме предиобяд с децата, едната госпожа, с някой родител доброволец, разхождаше децата в гората докато ние репетирахме.  След като се върнеха от разходка, госпожата беше така добра да ни приготви нещо за обяд.  Понякога успяхваме да й помогнем.  Понякога, какъвто беше случая с тази супа, не.

Миналата година през ноември беше студено.  Бяхме репетирали няколко часа, бяхме изгладняли, а и аз се бях настудувала, когато госпожа Ива се появи с една голяма тенджера ароматна и топла супа от тиква.

Преди години бях правила супа от тиква, но нещо във вкуса не ми хареса.  Тази, не знам дали заради студа или приятната работа с другите родители, беше много вкусна.  Записах си рецептата, в която, за съжаление, нямаше точни мерки за подправките.  Написала съм ви мерките, които използвам за нас, но вие можете да си ги увеличавате и намалявате според вашия вкус.  Тази рецепта, освен вкусна е и бърза и лесна за приготвяне.  Супата с тиква на госпожа Ива

1 кг тиква, на кубчета

700 г картофи, малко по-наситно от тиквата

1 гл. лук, голяма, наситнена

стрък целина, на ситно

кимион 1 ч.л.

черен пипер 1/4 ч.л.

дафинов лист, голям или 2 малки

къри 1/2 ч.л.

асафетида 1-2 щ

1 и 1/2 ч.л. сол

шарлан/зехтин/олио – 3 с.л.

Задушавате лука в шарлана/олиото.  Добавяте подправките, завъртате за 30 секунди.  Добавяте целината, картофите и тиквата.  Разбърквате няколко пъти.  Заливате с вода почти до горе, посолявате, кипвате, след което намалявате на слаб огън и оставяте да къкри до сваряване на зеленчуците като разбърквате от време на време.

Тук е един много важен момент.  Махате дафиновия лист! (защото веднъж пропуснах тази важна стъпка ;) Пюрирате, посолявате отново, ако е необходимо и разреждате допълнително до желаната от вас консистенция.

Кротоните госпожа Ива беше завъртяла на тиган в шарлан до златисто.  Моите все ги правя на фурна, но нейните, трябва да призная, бяха по-вкусни. 

А за пиесата, получи се много мило и хубаво представление.  Толкова е приятно да изпълняваш нещо пред деца.  Дори и да се притесняваш от представяне пред публика, дори и да се страхуваш, че ще забравиш репликите си, като ги видиш, всичко си идва на мястото.

Първоначално имаше притеснени деца, защото не ни разпознаха в костюмите.  След това имаше плахи провиквания, „Мамо!“, за да проверят дали дегизираната жена е наистина майка им, а като разбраха, че има някаква история, която се опитваме да разкажем, имаше и много заинтригувани погледи дори от най-буйните и трудни за заинтригуване деца.

Нея вечер беше голямо бързане и имам само тази снимка за спомен.  Не е с добро качество, но дава представа.  Аз съм с престилката на прабаба ми и една зелена руска забрадка, от майка, която е малко по-малка от мен на години.  Реквизитът ни беше оскъден, но компенсирахме с ентусиазъм.След представлението актьорите бяхме по-въодушевени от публиката.  Докато се прибирахме към къщи, весело приказвахме един през друг (защото се прибрахме с още едно семейство).  Публиката също беше доволна, дори и най-скептичните нейни представители ;).

Беше може би най-хубавото ми коледно тържество извън къщи.  Жалко, че тази детска градина на Мишо затвори и няма да можем да повторим и тази година това задушевно тържество, но да предположим, че когато една врата се затваря, друга се отваря.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Преди доста време, отегчен и оказал се с малко свободно време, седнах да чета първото пробутано ми като някакъв вид фантастика нещо. Наглед непретенциозна книжка от неизвестен ми автор… След като я привърших обаче, се постарах да запомня добре името на автора. Интересното съчетание на идеи беше оформено и изпълнено с великолепно писателско умение. Не беше нужно да съм специалист по литература, за да усетя – на този автор му предстои кариерата на майстор.

Книгата се казваше „Душа назаем“. А авторът – Тихомир Димитров.

По-късно и се запознах с него. Не помня дали първо дойде срещата на едно феновско събиране, или първо открих в Мрежата неговия блог. Няма и значение – Тишо е еднакво ценен и на двете места. Винаги оптимист, но без да губи трезвата си преценка. Бистър ум и възхитителна личност – с позиция и аргументи за нея.

След „Душа назаем“ последваха още книги. Пътеписи, съвременни български разкази… Като поклонник на фантастиката обаче с нетърпение чаках Тишо да се върне към нея. И това най-сетне се случи.

Новият му роман се нарича „Аварията“, и имах привилегията авторът да ми позволи да го прегледам предварително. Наистина е привилегия, не само заради доверието на автора – и заради качеството на произведението.

Сюжетът е изпълнен с неочаквани поврати. Всеки път, когато си помислех, че „нещата влязоха в познато русло“, следваше изкусен завой и тръгваха в съвсем друга посока, хем логична и достоверна, хем непредположима докато не се случи. Уж фантастика, а в същото време разкошна илюстрация на българския манталитет, и със силните, и със слабите му страни. Нещо, което бих гледал на филм с най-голямо удоволствие. Мога единствено да изкажа възхищението и завистта си към Тишо.

Не зная дали ще бъде отпечатана скоро. Не съм питал – може би вече е. Вероятно трябва да попитам автора, но пропуснах… Твърдо съм решил обаче – прочел я или не, появи ли се на хартия, ще си я купя. Не само за да поощря автора, но и за да имам свое собствено копие. Изпълненията в стил 2018не ми харесват.

И знаете ли какво? Ще издам една малка тайна. Тишо усилено работи по продължение на романа! Така че приказката няма да свърши. Не зная накъде ще завие, и точно това е най-хубавото в нея!

Лиценз: Creative Commons - Attribution (CC-BY)

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5)

Лиценз: Всички права запазени

Спомняте ли си Рекс? Оригиналния Рекс, първия Рекс, синеокия крал на стария приют – невероятното хъски с унищожен от лошо хранене стомах. След него имахме Рекс II, също и III, а също и Слепия Рекс. Дойде редът и на ПсевдоРекс…

Този наш псевдоРекс имаше същия проблем и същата история: вързан да пази вехтории, хранен цял живот с боклуци, със съсипан стомах, черва… Съвсем като Рекс. С малката разлика, че пристигна при нас не на 5, а на 10 години. Нищо и никаква разлика уж, а разлика на живот и смърт.

Не успяхме да му помогнем. Въпреки усилията на лекарите, въпреки операцията, въпреки борбеното му сърце – Рекс вече е отвъд дъгата, в снежната част на рая, ще тича завинаги свободен и бърз. Прости ни, мило момче…

Щастливи са новините за Прайд обаче!
Намерен преди около 2 месеца да се скита по бул.България красавецът бързо намери хора да го доведат в приюта. Тук с него се запознаха Иванина Иванова и Петър Костов. Те обаче не бяха гледали хъски преди и не бяха сигурни, че ще се справят с отглеждането му.

Затова двамата взеха като приемни стопани юнака, поживяха си заедно месец и разбраха – Прайд е тяхното куче. Честито на Иванина и Петър, но най-вече на усмихнатия и щастлив Прайд, който намери своите хора!

Лиценз: Всички права запазени

Едно от последните ми хобита e да си сглобявам mood board или стен-табло за вдъхновение. Ето това е последното отпреди 2 дни, на стената зад бюрото ми в ъгълчето, което съм определила като домашен офис.

Тук има следното: семейна снимка от тест-драйв на Mini; 2 снимки на Ади Б. (от началото на респективно 2 и 4 клас); снимка от първата ми фотосесия, която ме накара да се погледна с други очи – покрай промоцията на слънцезащитните кремове на Lidl миналото лято; Вивиан Уестууд – да ми напомня, че понякога странните хора са по-нормалните такива; реклама на Dolce & Gabbana – с Моника Белучи, да ме вдъхновява на тема женственост и това, че всяка възраст си носи чара и красотата; Том Форд – събирателен образ на всички велики мъже в моя живот; Fontana di Trevi, в Рим – за да не забравям, че е жизненоважно да се пътува; непозната дама в черно от някакво модно списание – да ми напомня, че е важно да търсиш вдъхновението навсякъде, както и да си представиш как искаш да изглеждаш и каква искаш да бъдеш и да се целиш точно към този образ; черната лентичка, жалейка, от погребението на баба ми Офелия – за да напомня колко преходно е всичко тук; покана/флайер за гурме вечеря; крилатата фраза overuse your intelligence – it’s sexy as fuck; една лилава лентичка, за да ми напомня за този стих: http://www.barbados.org/poetry/wheniam.htm  и един малък модел, плетен на една кука, подарен ми от Ади Б. след училищна екскурзия в Копривщица.

Лиценз: Всички права запазени

Във фейсбук групата BB-Teamersобсъждаме не само актуални теми, но и обменяме интересна информация в областта на спорта и храненето.

Неотдавна един от участниците, Росен Димитров, сподели много интересно видео на TED-Ed (Lessons Worth Sharing), в което Conor Heffernan разкрива историята на бягащата пътечка.

Признавам, въпреки че от доста години съм запозната с уреда (дори за известно време притежавах лична пътечка у дома), не подозирах за миналото му. А то наистина е неочаквано.

Реших да споделя с вас наученото или поне с тези, които също като мен не са знаели, че бягащата пътечка е била използвана като уред за мъчения, прилаган на затворниците.

Съвременните пътечки – уреди за мъчение

Свикнали сме да ги виждаме във фитнесите и залите за аеробика. Прилежно наредени една до друга, неуморно отброявайки времето, през което различни крака бягат и / или тичат върху движещата се лента. Съвременните пътечки за бягане – едни от най-популярните кардио уреди.

Но в миналото популярността им се свързвала като уред за наказания.
Буквално.

Ако ви се е случвало да си помислите „Ох. Как ще издържа 30 минути на тази пътечка, толкова е скучно?“, то поне знаете, че можете да слезете от пътечката, когато пожелаете. А може и изобщо да не се качвате върху нея.

Уви, право на такъв избор не са имали затворниците през 19-ти век.

Затворническият ужас

В началото на 19-ти век наказанията в затворите в Англия били или екзекуции, или депортиране.

Различни социални организации, хора, защитаващи човешките права и известни личности, като Чарлз Дикенс, се обявили против тези жестокости като форма на наказание. Протестите им довели до реформиране на затворите и въвеждането именно на бягащата пътечка (или по точно – на нейния първообраз).

Бягащите пътечки били изобретени в началото на 19-ти век (1818 година) от английския инженер сър Уилям Кубит. Те представлявали дълъг въртящ се цилиндър, задвижван от затворниците чрез стъпване върху педали.

След като колелото било завъртяно веднъж, затворниците трябвало да продължат да стъпват върху него и да въртят – иначе рискували да паднат.

Енергията от въртенето се използвала за изпомпване на вода, смачкване на зърно и за задвижване на мелници, откъдето идва и английското име на бягащата пътечка (“treadmill”; „tread” - стъпка; “mill” - мелница).

Затворниците влизали „във форма“, а икономиката отбелязвала прогрес.

По този начин вероятно обществото виждало нововъведението. Но то било истински ужас за затворника, който прекарвал по 6 часа на ден върху движещата се пътека.

Това всъщност се равнявало на 5000-14000 стъпки или 1524-4267 метра, а в съчетание с липсата на достатъчно хранителни вещества, затворниците падали от изтощение и / или контузии.

Въпреки че пътечките се разпространили в над 50 английски затвора, през 1898 година те били обявени за изключителна жестокост.

Завръщането на „ужаса“

Пътечката се завърнала сред обществото през 1911 година, но вече нямала нищо общо със затворите и начините за наказание.

Регистрирана в Щатите като уред за трениране, тя все повече придобивала съвременния си вид.

Е, за някои хора тя все още е ужас. Но поне могат да слязат, когато пожелаят.

И нещичко от мен

Историята около бягащата пътечка ми припомни едно от „правилата“, които се опитвам да спазвам в тренировките си, а именно – да спортувам това, което ми доставя удоволствие и успоредно ми помага да съм здрава и да постигам целите си.

Ако нещо не ми харесва и по-скоро създава негативни емоции в мен – не го правя, независимо от факта, че известният фитнес гуру го препоръчва като средство за добра форма.

Няма един единствен път към постигането на целите. Изберете този, който ви е на сърце.

Ако пътечката не ви харесва и създава усещания за отегченост, не се качвайте върху нея.

Има толкова други възможности за кардио дейности – експериментирайте.

Ако някой ви е казал, че пътечката е единственото средство, ако искате да свалите мазнини (а на вас то изобщо не ви се нрави), то значи този някой робува на закостенели митове. Свалянето на мазнини зависи основно от хранителния режим (вижте статията за калориен баланс)и може да се случи дори без да правите кардио, а да съчетаете храненето с друг вид физическа активност (силови тренировки, например).

Ако пък пътечката ви харесва и обичате да я включвате в кардио активностите си, насладете се пълноценно на прекараното време върху нея и не забравяйте – можете да слезнете винаги, когато пожелаете!

Оставям ви с 4-минутното видео, представено по много цветен и креативен начин.

Лиценз: Всички права запазени

Продължаваме мотоциклетната си обиколка из Караптите и Трансилвания заедно с Тони. Първия ден минахмепрез прохода Трансфагарашан и спряхме вечерта в Сибиу. В първата половина на втория ден бяхме солната мина в Турда и започнахме обиколката си на крепостта (цитаделата) Алба Каролина в градчето Алба Юлия, която продължихме и разгледахме Сибиу.

Приятно четене:

Трансалпина

част четвърта на

Из Карпатите на мотор

Ден 3 – начало

На връщане предната вечер видяхме една отворена пекарна и си напазарувахме закуски за следващата сутрин и хапнахме в двора на хотела преди тръгване.

След закуска се отбихме на един Лукойл да заредим набързо и хванахме малките пътчета и селца в посока

Трансалпина

Времето обещаващо слънчево, тук таме някое облаче, нищо притеснително. Пътят започва тесен и виещ се. 300км за деня решихме, че няма да са никакъв проблем и без да си даваме зор. Въпреки, че беше към 8:30ч. сутринта, GPS-а упорито ни казваше как ще пристигнем към 17:50ч. Е как така, нали са 300км :). Криволичейки по завоите с 40 – 50км/ч почнах да стоплям защо го дава така тоя GPS

След като минахме през гората започнахме леко изкачване покрай китни малки селца.

Завоите – обратни

Гледката – уникална

Дядо поздравява на завоя.

Тези селца са буквално в нищото в планината и са толкова добре поддържани като къщи.

Вече се отдалечаваме от това малко китно селце.

И се откриват нови хоризонти.

Преследвачите.

Приближаваме поредното китно селце.

След

Жина

пътя на GPS-a ми го даваше черен, но бях проверил на стрийт вюто, че е асфалтов и по-добре, защото се оказа с ужасно голям наклон надолу и с обратни завои, на които почти спираш. Ако беше черно сигурно на бързо по задник щяхме да го пуснем

Ето ги прихващачите.

И отново хубава къщичка в гората.

Включихме се най-накрая в

прохода Трансалпина

Първият участък е с нов асфалт, маркировка кара се бързо, ляга се по завоите, направо кукла.

Не след дълго обаче това се промени. Леко черни пътища тук-там.

Язовир Бистра

Пътят се вие покрай малка рекичка и се редува стар с нов асфалт и черен път.

Lacul (Язовир) Oasa

И сянката в планината.

И един малко по-дълъг участък с черен път.

И отново по реката и на хубав асфалт.

И пак черно.

И пак нов асфалт, контрастът е страхотен. Черният път не е нещо страшно, ако не вали. Само един участък е по-голям, но и беше малко кофти, камъни с лек наклон и завои.

И да си дойдем на думата – жълтата маркировка. Следва стръмният участък и рязкото изкачване.

На един завой ляв зад нас един румънец с една Ауди така се беше засилил, че едвам го взе с пищене на гуми и леко в нашето платно. Добре, че реагирах на време и се дръпнах леко към външната част на завоя, иначе можеше и да ни помете.

И завойчетата – нищо страшно, времето перфектно за мотор за сега.

Малко неправилно изпреварване от моя страна.

В атака.

Кучета насред пътя – това е често срещано явление в Румъния и трябва да се внимава, може да ви свалят от мотора.

На едно кръстовище за някакъв ски курорт спряхме да починем и си купихме прясно набрани диви малини, продаваха и боровинки и си хапнахме прилично. След това пак поехме към върха

Виждат се някакви облачета насреща.

Иво и Жорката стържат стъпенките

Облаците започнаха да се сгъстяват…

…и то доста застрашително.

Иво мина напред

И пак стадо с овце

Положението започна прогресивно да се влошава

Мъглата стана толкова гъста,

че спрях да виждам стопа на Иво, ако е на повече от 3м. пред мен. До сега не бях карал в толкова гъста мъгла с никакво превозно средство, а не е да не карам и да нямам опит. Завоите ставаха все по-остри и се движехме на първа с 30км/ч, на места 20км/ч и така в продължение на час може и повече. Голямо предимство беше, че гледах на GPS-а надморската височина и кой завой на къде е, защото не се виждаха самите завои и изведнъж изскача на някъде неочаквано. Освен, че бяха много остри са и с наклон нагоре и настрани. Пред Иво се движеше един стар Опел Кадет, който на един десен вътрешен за нас завой под наклон просто спря. Изпусна го явно. За секунда-две трябваше да се вземе решение за спиране на въпросния завой под наклон във всички направления. Нашият мотор с пътниците и багажа тежи около 500кг, трябваше мигновено да намеря начин да спра така, че да не паднем с мотора, което щеше да означава търкаляне надолу в пропаст в непрогледна мъгла. Спрях малко напреко така, че да не се накланя мотора много на страни като се подпирам с леко свит ляв крак за да успея да го балансирам правилно.

Много го псувах тоя с кадета, потеглянето не беше никак лесно. Добре, че Петя е стар пътник на мотор и знае да не ме разклати, за да не тупнем. Потеглихме много внимателно и се надявах да не се налага повече да спираме. На върха Петя се опита да снима GPS-а показващ 2150м, но апаратът вече се беше изпотил и след тази снимка отказа да работи повече. Падна му батерията и умря.

Впоследствие продължихме доста дълго време да се движим на тази височина, като ту се спускахме малко надолу, ту се изкачвахме нагоре. Иво в един момент реши да спре отстрани, където беше малко по-широк банкета. Аз му помахах, че няма да спираме, няма смисъл. Реално бяхме попаднали в облак и всичко беше влажно и ръмтулеше. Спиране на тесен банкет, след който следва пропаст надолу и потегляне в такава мъгла е доста рисковано и излишно, а няма и мантинели. Трафикът също е доста сериозен и трудно може да потеглиш без да те отнесат.

Положението хич не беше розовор

като се има предвид, че няма мантинели никъде, каската отворена, визьора вдигнат, всичко се беше напоило с вода, имах по веждите и миглите капчици почти замръзнали Нямаше как да замръзнат при 11градуса, но определено ми дразнеха очите. Добре, че си виждах кой завой на къде е на GPS-a. От мъглата изскачаха спрели коли на платното за движение, хора движещи се по платното. Абе реакцията трябва да е моментална, за да не се удариш дори с 20 – 30км/ч. То пеша да ходиш сигурно пак ще се блъскаш в хората като се разминавате. Имаше две коли пред нас и пред тях два мотора, всички караха на аварийки, за да се виждат една идея по-отдалеч в мъглата. В един участък имаше сергии и голямо уширение за спиране. Там спряха двата мотора, които се движеха по-напред и мернах БГ регистрации, и веднага отбих и спрях. Едно БМВ и едно Кавазаки. Слязохме за малко в мъглата да се поздравим. Те решиха да починат повече. Момчето с Кавазакито ме позна веднага, аз обаче за съжаление не го познах :), карали сме заедно някъде но нямам спомен. Седяхме не повече от 2 – 3мин и потеглихме надолу, нямаше смисъл горе да стоим във влагата.

Иво и Жорката ги нямаше, но реших да се изчакаме някъде по-надолу като свърши мъглата. Много внимателно и сравнително рязко потеглих от отбивката, за да мога да се включа, ако има някой идващ от мъглата и продължихме леко надолу. Чак когато слязохме под 1000м надморска височина почна да се пораздига мъглата.

Стигнахме до Novaci

където трябваше да се отклоним в посока Horezu, но не бяхме обядвали и мернах точно след отбивката заведение. Навън ръмеше и нямаше изгледи да спира. След не повече от 2 – 3мин дойдоха Жорката и Иво. Влязохме вътре да похапнем и малко да се постоплим след 11градуса и облак на върха. Оказа се, че Жорката си изтървал мотора при потеглянето от банкета, където спря Иво. При качването на асфалта му поднесла предната гума и тупнал. Успял е обаче да си го изправи и без щети да излезе на пътя. Иво се връщал да го търси в мъглата, но в крайна сметка са се оправили без сериозни щети. За това не се спира на такива места при такива атмосферни условия. Принципно

не е подходящо да преминавате през Трансалпина, ако сте начинаещ моторист

и нямате много опит. Има участъци, където се изискват умения, за да преминете безпроблемно особено при лоши атмосферни условия. Дори без мъгла пак трябва много внимание по тези остри завои с виражи и голям наклон. Пътят не е обезопасен и няма мантинели, има пропасти на много места и ако изпуснете завоя дори с ниска скорост може да се случат много лоши неща. Като седнахме в заведението го обърнахме на майтап изпускането на Жорката на мотора на ръба на пропастта, и как щял да слезе на бързо и се смяхме, но реално опасността си е била съвсем реална. Шегувахме се как като замине надолу мотора и Иво ще го натовари на неговия и ще си ходим, пък кога ще го намерят и къде този мотор не е ясно :). То мотора как да е ами човека да не замине надолу. През цялото време се притеснявах дали някоя кола няма да изпусне по-горен завой и да се стовари върху нас, когато слизахме надолу. За щастие не се случи нищо такова.

В заведението в Novaci се замотахме много, защото много бавно ставаха нещата от кухнята. В крайна сметка не спря да ръмтули и потеглихме към следващата цел манастира Horezu. Не сме си обличали с Петя дъждобрани, тъй като сметнахме, че е много слабо и няма да се намокрим. То така или иначе малко след Novaci спря да вали. Бях гледал на гугъл мапс къде го дават манастира, и беше по един черен каменист път на 350 м на вътре. Стигнахме до Horezu и GPS-a ни заведе точно на това черно пътче между къщите, което беше засипано с чакъл. Беше мокро, но решихме да се пробваме нагоре с моторите. Карахме 300 – 400 м с лек наклон нагоре и стигнахме до една църква, в която нямаше никой. Манастирът, който очаквахме беше доста голям и не изглеждаше да го има там. От един двор излезе човек, който не говореше английски, но някак си му обясних, че

търсим манастира Horezu

Веднага каза GPS и размаха пръст, явно и други се бяха набивали като нас на това място, но посочи да слезем на долу и да завием на ляво. Леко се спуснахме само на задна спирачка за да не поднесе по мокрите камъни и излязохме пак на асфалта. Последвахме инструкциите, но пак манастир нямаше. Една жена по пътя ни показа в далечината в края на селото и го видяхме, доста голям и нищо общо с това което е на гугъл мапс. Тоест се наджипиесихме по мокър черен път

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Другата Румъния

Още пътеписи от близки места:

1. През Трансфагарашан до Сибиу (Из Карпатите на мотор – 1 част)
2. От Турда през Аюд и Теюш до Алба Юлия и Алба Каролина (Из Карпатите на мотор – 2 част)
3. Сибиу (Из Карпатите на мотор – 3 част)
4. Из Карпатите и Трансилвания
5. Украйна на мотор, 2013 (1): През Румъния до Галац
6. Мукачево в Украйна и Клуж-Напока (2 част На по бира в Карпатите или до родното място на Анди Уорхол)
7. Украйна на мотор,2013(12): През Румъния към дома
8. Украйна на мотор, 2013 (9): Крим: Към Бахчисарай
9. От София до Унгария (1 част на „Из Русия с мотор“)
10. Из проходите на Стара планина с мотор (ден втори)
11. Украйна на мотор, 2013 (2): От Болград до Одеса
12. Из Карпатите през май: връх Ховерля (първенец на Украйна), град Чернивци и Кишинев в Молдова

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Смятам, че съм късметлия в живота. Специфично проявление на този мой късмет е фактът, че никога не са ми хаквали поща или профил в социалните медии. Но, както се казва, този факт е 50% късмет и 50% подготовка. Често се впечатлявам колко лесно и едновременно колко рядко е спазването на базова онлайн хигиена. Затова, ето няколко (наистина, НАИСТИНА базови) съвета как да подсигурите онлайн присъствието си.

Пароли и помнене

Стандартните пароли се изтъркват бързо, а и алгоритмите за разгадаване на пароли стават все по-добри. Вече редовно се проверява заместването на букви с цифри като О = 0, А = 4, Т = 7 и др. Така и при положено усилие да изпишете m0th3r, пак няма да сте особено сигурни. За щастие, като ползватели на един не особено популярен език, сме по-малко застрашени с r0z0v1r0z1, отколкото с p@ssw0rd. А това всъщност дори не е нужно. Оказва се, че е по-добре да вкарате дълга парола с няколко празни места или тирета, която се състои от несвързани думи – помни се лесно и се познава трудно. XKCDобяснява защо:

Надали е необходимо да ви убеждавам, че паролата parola не е особено сигурна. Но често сме виновни за рециклирането на пароли на различни сайтове и дори ползването на “една по-сигурна за важните сайтове и една, която ползвам на всички останали”. Не е особено обнадеждаващо, че и човекът, който пише този пост, прави това понякога А задаването на различни пароли се оказва особено лесно с помощта на съвременните технологии – когато не можете да запомните всяка парола наизуст, there’s an app for that.

Има серия различни софтуери, включително любимия ми доскоро KeePass, LastPass и новия ми фаворит 1Password. Откакто мигрирах изцяло на Mac, ползвам него заради максимално улесненото синхронизиране между устройства и наличието на приложения за всяко от тях. Запаметявате всички пароли, като с екстеншъна за Chrome това е супер лесно – просто при попълване на нов логин приложението предлага само да запази паролата ви. Ако пък създавате нов логин, 1Password може сам да ви изгенерира сигурна парола. После синхронизирате с други устройства (възможно е със споделен файл в Dropbox или с директна връзка по WiFi за тези, които предпочитат да не държат файлове в облака). Независимо кое приложение предпочитате, използвайте метод да помните серия различни пароли.

Верификация

И тъй като може лесно да си осигурите още един слой сигурност, не виждам защо да не го направите. Отговорът на загадката е 2-степенна верификация. Накратко, превръщате телефона си в аутентикатор и при всеки логин се налага освен паролата да вкарате и код от телефона.

Най-популярните решения в тази сфера са Google Authenticator или верификация през SMS. Наличен е доста пълен списъкна платформите, които поддържат 2-step verification, а ако използвате по-екзотични услуги, вероятно може да поровите в security-опциите за още информация.

Големите платформи позволяват и серия други опции – например, във Facebook можете да зададете настройка задължително да одобрявате логин от ново устройство или да получавате информация по мейл за такива непознати логини (до тези настройки стигате през Settings – Security в профила ви). Препоръчвам, когато имате възможност, да си включите всякакви такива допълнителни известия за съмнителна активност, защото може да ви насочат към нещо важно.

Развод с приложения

Рядко, но все пак достатъчно често, се случва в приложения да се появи уязвимост – и тъй като давате достъп на тези приложения до информация от социалните си профили, може така да застрашите акаунтите си в Twitter, Facebook и къде ли не другаде. Затова си сложете по един reminder и на 3-4 месеца минавайте през свързаните приложения и деактивирайте тези, които вече не ползвате. Настройките се намират в менюто Settings – Apps в профилите във Facebook и Twitter. Мисля, че това е особено важно за хора, които боравят с нови платформи и тестват нови приложения редовно. Понякога ми се случва да не мога дори да се сетя защо даден ап има достъп до информацията ми в Twitter. А това никак не е хубаво.

Според мен няма минус да сме малко по-бдителни онлайн – освен 15 допълнителни минути, които инвестирах за логване в приложения при последната миграция към нов компютър. Но това е никакво време и много спестени нерви на фона на всякакви ужасяващи истории за откраднати профили и изтрити пощи, които редовно чувам. Съветът е сходен с този за бекъп на информация от компютър: има два типа хора – такива, които защитават профилите си и такива, които съжаляват, че не са го направили.

___
снимка: DaveBleasdale

Постът Сигурни онлайне публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported