Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Иванка Могилскае сред любимите ми съвременни български автори. Разпознаваем стил, който те кара в леко вцепенение да седиш замислен пред картината, току-що изникнала от прочетеното. Дълго разказвах наляво-надясно за възхитителния й роман „Внезапни улици“, а когато еуфорията премина, зачаках търпеливо следващия й удар. Всичко можех да приема, на всичко бях готов – нов роман, стихове, импресии, всичко. Търпението ми бе възнаградено тази пролет под формата на сборник кратки разкази със заглавие „Тая земя, оная земя“. С корица на Кирил Златков, която към момента ми е абсолютен фаворит сред излезлите тази година заглавия от български автори, малката книжка е истинска находка!

Самите разкази са… са… как да ви кажа… не мога да го кажа по-добре от редактора на книгата, поетесата Мария Донева, която е дала съвършеното определение в резюмето на задната корица: „Тяхната формула е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него“.

По време на премиерата Ваня сподели, че разказите са резултат от пътешествията й из Европа през последните няколко години. Лесно ще минете по нейните пътища, прочетете ли книгата. Лесно ще научите къде е оставила част от сърцето си, откъде е почерпила вдъхновение. Представям си тези места – туристите щъкат навсякъде, предпочитат оживените централни улици, забележителностите, снимат непрестанно и сочат нещо с ръце. И си отиват – горди притежатели на гигабайти снимки и няколко сувенира. Онова, което Ваня е взела обаче – каменен фонтан, стари врати с обелена боя, искрящо пране, проснато от някой прозорец, аромати на тютюни от пазарите, статива на художник – идва при нас под формата на истинско творчество, на малки късчета поезия в проза, на моментни снимки, преливащи от емоция.

Доставете си наслада, като четете по малко. Връщайте се и препрочитайте отново. В някои от разказите ме впечатли невероятно ярката и същевременно обикновена картина, сглобена с толкова добре подбрани думи, че неволно се усмихвам. В други – усещането от края, което се разлива постепенно. Както казва Мария Донева, „дълго гледам след него“. От някои лъхва тъга, от онази, за която знаеш, че е навсякъде там, зад прозорците по улиците, в ежедневните ситуации на стотици хора. Но има и такива, в които се усеща безкрайното любопитство на търсещия ум, доброто и чистосърдечно, дори ласкаво отношение към наглед прозаични неща. Трябва да си голям писател, за да направиш обикновеното необикновено само със силата на думите си. Без излишна поза, без лак, без прекомерна детайлност, в която да се загуби идеята.

Ваня е голям писател. Колкото малки са нейните разкази, колкото обикновени са героите й, толкова силно е усещането за голяма литература в „Тая земя, оная земя“. Книга за бавна консумация, разкази за препрочитане отново и отново, внезапни усмивки, а понякога странно вгорчаване под езика – това ви очаква тук. И се оглеждайте, където и да сте. В някой град, може би във вашия, предрешен като турист или случаен минувач, може да срещнете истински голям писател. И да заживеете завинаги в история, започната от вас, но доразвита от неговата фантазия. Може дори написаната история да ви хареса повече от вашата собствена. Може…

Публикувано от Георги

Лиценз: Всички права запазени

стоманата убива фалша
в сенките зад завесата
голотата опъва на простора
сивите гънки на облечени думи
усили мълчанието си с още децибел
мисля че оглушавам – пищиш
виждам съвършенството на
разсеяни кръгове във водата
докато камъкът още е във въздуха –
хвърляй

 






 Анет Атанасовав „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

  Бояна Петковаза книгата си „осмоза”бе удостоена с наградата „Ваня Константинова” за 2017 година.
   Снощи, на церемония – състояла се в „+това” – бе обявен резултатът от втория кръг на гласуването на анонимното жури, присъдило най-много от гласовете си на „осмоза” от Бояна Петкова, следвана от Марин Бодаковс книгата му „Битката за теб”и Ина Ивановас нейната книга „малки букви”.

  Второто гласуване се състоя след първи кръг, резултатите от който откроиха листата на номинираните книги, за които журито гласува повторно (подредени по „азбучен ред” на заглавията): „Аутисо”, Бойко Ламбовски (Издателство „Жанет-45”, 2016); „Битката за теб”, Марин Бодаков (Издателство за поезия „Да“, 2016); „Вкъщи всички вечерят отделно”, Анна Лазарова (УИ „Еп. Константин Преславски”, 2016); „Вместо главоболие” , Ивайло Добрев (Издателство за поезия „Да”, 2016); „Геон”, Стефан Гончаров (Издателство „АРС – Благоевград”, 2015); „Една ампула мрак”, Виолета Христова (Издателство „Смисъл”, 2016); „Когато заспят”, Надежда Радулова (Издателство „Жанет-45”, 2015); „Ленива лава”, Любомир Николов (Издателство „Факел”, 2016); „Малки букви”, Ина Иванова (Издателство „Жанет-45”, 2016); „Милост към езика”, Боряна Кацарска (Издателство „Жанет 45”, 2016); „Осмоза” на Бояна Петкова (Издателство „Пергамент”, 2016); „Покрив и други основания”, Валентин Дишев (Издателство „Жанет-45″, 2016); „Прелесть и светогорски стихотворения“, Николай Милчев (Издателство „Потайниче“, 2015); „Смяна на огледалата“, Аксиния Михайлова (Издателство „Жанет-45”, 2015); „Февруари”, Мартин Костов (Издателство „Пергамент”, 2016).
  Годишната награда „Ваня Константинова” се присъжда всяка година, като в „нечетни” години с нея бива удостоена книга с поезия, издадена през предходните две календарни години, а в „четни” години (според делимостта на „номера” на годината в последователността на календара) – на книга с проза, публикувана двете календарни години преди връчването (първи носители на наградата за проза – през 2016 г. – са Йорданка Белева и Силвия Томова).

Бележка: Десет от номинираните книги сме ви представяли в „Кръстопът” и DICTUM – можете да ги откриете чрез търсачките на електранните списания…

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Този път е на гости в блога ми известният учен и популяризатор професор Всезнайков. Винаги готов да ни изненада с интересни и спиращи дъха факти, той е любимец на всички наоколо.

Предлагам ви порция негово познание – подбрани неща, които са напълно неизвестни на масовата публика. Ако го харесате, може да започна да каня уважаемия професор редовно.

—-

Имало е време, когато телефоните не са били преносими. Било е през краткия период между измирането на динозаврите и появата на Туитър.

Човек може да пътува в чужбина, взема изпити, празнува рождени дни, преобзавежда къщата си – и всичко това без да го споделя във Фейсбук! Усещането е извънредно мъчително, но в повечето случаи до два-три месеца преминава.

(Също така човек може и да вечеря някъде, без да пусне снимка на храната си в Инстаграм. Боледува се известно време, но повечето хора в крайна сметка надмогват страданието и оцеляват.)

В някои фабрики за шоколад го увиват в станиол машини, а не мармоти.

На всички съвременни коли има монтирано специално устройство, което рязко намалява риска от катастрофи, ако бъде използвано. Овладяването му не е трудно, но по неясни причини то е неизвестно на значителна част от шофьорите. Нарича се мигачи.

(Група български учени твърдят, че шофьори, които не знаят за съществуването на мигачите, инстинктивно се опитват да подобрят безопасността си чрез свръх-употреба на клаксон и вокализация.)

Пещерните хора не са имали компютри. Когато например са искали да играят футбол, е трябвало да излизат на някоя поляна и да го правят лично, със собствените си крака.

Българският език е велик и славен. Велик е покрай подсигурените му писменост и книжовност от цар Борис Първи. А е славен покрай подсигурената му популярност в чужбина от доктор хонорис кауза Христо Стоичков.

В Гугъл можете да намерите не само темите за кандидатстудентски изпити и контролни работи, а и много други полезни неща. Изисква се известно усилие и навик, но е напълно постижимо!

Има държави, в които политиците се боят от недоволството на обикновените хора и не смеят да ги крадат и лъжат твърде открито. Не е ясно какво е довело тези държави до такава глупост и слабост на ръководството им.

Едно време хората са нямали пръчки за селфи и се е налагало да се снимат едни други. Имало е ентусиасти, които са се опитвали да се снимат сами без пръчка, но околните са били изостанали и са ги мислели за самовлюбени.

Повечето крави не са лилави. Даже в Швейцария. От някои дори се дои мляко, а не шоколад.

Баща ви не е ловувал динозаври. Вероятно дори дядо ви не е ловувал динозаври. По негово време повечето от тях може би вече са били защитен вид.

Епъл не са изобретили телефона. Изобретил го е Бел. Той е човек, не корпорация. Направил го е, ако щете вярвайте, още преди да пуснат софийското метро.

Нито пък Майкрософт са изобретили компютъра. Изобретил го е един американец с родители от български произход, казва се Джон Атанасов. Не, не го е откраднал от Майкрософт, доказано е.

Във ваксините вече от 40 години насам не се слага живак. И в кемтрейлсовете не го използват. И рептилите също не го използват, вече не е на мода сред тях. И сред масоните също, те са по други неща. И червен живак също не се слага. Нито даже инфрачервен.

Веганският хероин не е по-полезен за здравето от този с животински произход. Експериментирали и с двата твърдят, че разликата не е голяма.

Лиценз: Creative Commons - Attribution (CC-BY)

Това стихотворение
се опитва да ме припомни
изтръгва от мен болка и корени
изтръгва ме цялата
само коренът на езика ми
остава вкопчен в словото
готов да проговори в следващия живот
Това стихотворение
търкаля по стръмното на небето
вихрушка от времена
и позволява да ги живея едновременно
във всяко от тях сърцето ми е слънце
огрява думите и ги превежда
на езика на любовта
докато светлината тече като небесна река
над всичките ми животи едновременно

   Керана Ангеловав „Кръстопът“.
   Керана Ангелова в DICTUM.

Лиценз: Всички права запазени

   И същото презрение в нямата минута, когато затваряш тефтера и се взираш в дългите ми крака. Аз блуждая някъде на юг. Спомням си нещо и претоварвам онази орбита, с която фантазирам, когато си сърдит. Когато констатирам, че в теб не е имало нищо. Не мога да ти дам гаранции. И ключове за гардероба си в отвъдното, пълен с твои снимки, когато си ме карал да страдам. Корените на всяка пролет предричаха насилие. Нанасяше го с безразличие, със своенравие, със светлия памук, с който сваляше грима ми, когато бях уморена. Ти си тук, гледаш свирепо. Поставил си взривове навред. В стволовете на дърветата, в тревата из градината. Костите ми омекват от тази любов, която не обещава край на лятото. Която спира всяка капка от дъжда преди да убоде кожата ми.Аз съм нетрайна. Не дръж лупата толкова близо, защото ме ослепяваш. Не можеш да извадиш огъня, който ме гори, извън твоята власт. Наситен с джаз и силуета на друг. Търся удобно място за тишина, там вадя с пръсти лентата на твоите касети и възстановявам гласа му. После се отпускам и не те чувам. Не те чувам никога повече. Намираш хобито ми за грозно и крещиш. Крещиш като бивш родител. Знаеш, че няма да отида далеч и всякога ще ме настигнеш. Ще ми нанижеш онази бяла яка като фуния и ще смрачиш небето. Ще ми разказваш приказки, държейки ме в коленете си. После ще пожелаеш женското в мен. Ще ми дадеш три секунди в тъмното да се приготвя. Когато ме докосваш, пръстите ти се полепват в смола. Гъстата смола на моята ненавист. Аз съм разплакано дърво. Не си ме питал защо нощувам отвита. Защото бълнувам силно и се задушавам. Стриваш корените ми, натъпкваш ги в тесния пясъчник на нашето съжителство. И се будиш с мисълта, че ще ти сервирам мляко, ще заговоря за деца. Ти ме гледаш с усмивка на педагог и с вина на насилник. Можем да говорим утре, имаш недовършена работа. Аз се скитам в своите ретроспекции.Отивам да поправя палтото си. Мъглата навлажнява устните ми, изпълва сърцето с нерешителност. Решавам да позирам на първия срещнат. Сядам на мократа улица между дините и котките. В онази застояла августовска печал. Върху мен валят бои в розово и синьо. Заличават пропастите, дните. Един слънчев прилеп нахлува в паметта ми. Всички атрибути на болката падат на пода с трясък. Остава наслаждението и моята несръчност, когато държа макарата с конци. И не разбирам защо съм тук. Навярно да преправя шапката ти, но в мен изплува образ на мъж, който се дави. Тогава разбирам, че гласът ми, косите, които се стелят надолу, че по цялата си дължина, аз съм езерото. Под роклята ми съхнат капки. Потискам виковете ти. Знаеш ли, на дъното на същността ми има милост. Поискай я. Но тя не е любов. Не гледай мрачно ветропоказателя пред вкъщи.
   Там, където съм, косите ми са бели, и не намирам логика в писмата. И в кафето. Освен в утайката, по нея мога да изпитам скръбта ти. В нея са пигментите на нежността ти. Тези малки точки, които скоро ще полепнат по артерията ми. Но сега пурпурът е приятно гъст. Аз обичам с друга интензивност. Като Бог, който сади божури навред и поглежда сестрите си, които пият мляко в леки рокли. Обичам те като твоя създателка, която се усмихва на несъвършенствата ти. И слага корони от вятър на добродетелите ти. Време е да сваля забрадката и да ти дам това, което искаш. Да вляза в тревите в мига, в който ги взривяваш.


  








Анита Велевав „Кръстопът”.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Марина Стефанова е от борците за по-устойчиво и по-зелено бъдеще. Занимава се от много време с популяризиране на „корпоративна социална отговорност“ сред бизнеса в България. Да, преди няколко години заедно написахме първата (и като че почти единствена на български език) книга за КСО (CSR на английски).

Та Марина смело продължава да работи по темата и да споделя натрупания в годините опит. Така се роди, започна проекта CSR Advice Box. Тук си говорим за него:

Защо CSR темата е важна за теб, Марина? Кое ти дава сили да работиш така активно по темата?
Корпоративната социална отговорност като част от стратегическия мениджмънт е не само моя професия, но и моя философия на живот. Аз искам да живея в среда, в която ценности като честност, отговорност, трудолюбие, съпричастност, взаимопомощ и партньорство изграждат правилата на съжителство и бизнес.
Вярвам, че всеки професионалист носи отговорност да си върши работата добре и да участва в развитието на своята професия и общност. Това е моята отговорност – към колегите, към компаниите, към децата си. Натрупала съм достатъчно опит и знание и не мога да не го споделям. Не съм от хората, които отлагат днешната работа за утре.

Какво още не прави бизнеса, за да е светът по-добро място?
Темата за отговорността на компаниите е особено актуална. Днес хората са не само потребители. Те са едновременно граждани, медии, клиенти. В тази среда бизнесът, който иска да бъде успешен за дълго време, повече не може да си “заравя главата” за темите, които вълнуват обществото. Този процес е чувствителен и изисква специфични познания, които повечето от заетите с управление на процеса „корпоративна социална отговорност” нямат. Затова те взимат „сигурни“ решения, които преповтарят поведението им. Понякога с години. А реално „живият“ бизнес може да предложи умни, устойчиви и печеливши решения за повечето социални или екологични предизвикателства на днешния ден. Стига да разпознае в тях пазарни възможности, а не да ги възприема като „разходи“.

Големият бизнес по-голяма отговорност ли носи от малкия?
Аз бих казала, че очакванията към големия бизнес са по-големи. Отговорността е спрямо отпечатъка. Всеки носи отговорност за ефектите от своята работа и тя не се измерва в обороти, заети лица, дълготрайни активи. Подобна отговорност лесно се вписва в законите и се превръща в съответствие и законосъобразност. Това големите го умеят по-добре – както да го спазват, така и да го заобикалят по елегантен начин. Но, ако не е въплътено в културата на служителите, това е измислена отговорност, неосъзната, насила.
Аз вярвам в силата на Давид да променя света към по-добро. Малките екипи са по-сплотени, по-смели и гъвкави. Те могат бързо да внедрят всяко иновативно решение. Те имат отговорността да впрегнат своите креативни сили и да се възползват от предимствата си, за да може повече хора да живеят по-добре, сега и за по-дълго време. Това нищожен брой големи компании го умеят.

Колко стъпки си планирала да изминеш към CSR и кои са най-трудните от тях?
В дарителската кампания #CSReverywhere, чрез която споделям как всеки може в ежедневието и работата си да бъде по-отговорен, реших да измина първите 100 000 стъки към устойчивото развитие. За мен не е изненада, че няма нищо сложно в това да си осъзнат за въздействието си върху другите хора, върху пазара и околната среда. Всеки го може. Тук и сега.
Дълбоко в себе си ми е трудно се съглася с поведението на хората, които знаят какъв е „техния отпечатък“, но не се променят. Това са интелигентни хора, които в името на статуквото правят компромиси. И ми е трудно да обясня, че за действията ти „сега“ няма „утре“. Но те постъпват с всичко по този начин. Не само с отговорността.

Имаш ли надежда, че посланието ти ще бъде чуто, ще намери публиките си?
Не мога да извървя стъпките на всички хора. Това е техен личен и свещен избор. Да живеят така, както живеят. Но не мога и да спра да ги изчакам, само за да бъдем заедно. Затова вървя онези 100 000 стъпки, подаваща ръка и споделяща своя опит с всички, които търсят да научат повече; да направят нещо по-смислено и устойчиво; да бъдат по-полезни на себе си и на другите. Знам, че и тях ги има. Срещам ги постоянно – на живо и онлайн. Ще се намерим, само трябва да се заявим без да правим компромис с нашето настояще и бъдещето на децата си.

Всеки може да подкрепи Марина:
лайк във фб като минимум
дари за каузата
или сподели информацията за CSR Advice Box

Благодаря! Успех Марина!

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

В тази ниска златна светлина
нещо тегли дълбае мърмори
копае тунел за да го пълни
с мрак
но аз не съм от тези които се оставят
наблюдавам с едно и също сетиво
златото на светлината и студа на мрака
дори стигам по-далеч
разсъждавам че това са две страни на едно и също нещо
което ту създава суматоха ту пък направо в сърцето пее
стоя в светлината
стоя в мрака
попиват в мен
после ще мисля

Мария Гюровав „Кръстопът“.

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“на Александър Григоренкое от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Лиценз: Всички права запазени