One of my most problematic experiences from all Indiegogo projects I back. Not because of Crazybaby, the company who ran it! They had some performance issues when it came to relying on shipping questions. It’s understandable given the vast volume they had to ship.
My experience was because of the illogical, hard to cope with Bulgarian Customs authorities, and more specifically – the Bulgarian Post station, responsible for receiving and keeping items pending Customs release.
I backed two pieces of Air. One white (for Vesi) and one black (for me). Due to overload, Crazybaby shipped one of the items first item (the back Air) somewhere September. It was sent from the EU, but for some weird reason 20 days later it got stuck in Bulgarian Customs’ Post station. They asked me to supply them with documentation for releasing the order, as they wanted to charge me (probably) VAT.
Now, the logistics issue was the fact I had one order, on which I had two items. But I received half of the order. Bulgarian Customs are not among the most flexible ones: they refused to accept half-delivery and said that if I go like that, they’ll have to charge me full VAT. I was okay with that, but I required from them to confirm that when I receive the second half of the order, they won’t charge me again full VAT, based on the paperwork (which is, still, for two items). Customs Officer in charge said that there’s no way they could do that: when the second thing comes, they’ll charge me again based on the paperwork, e.g., 20% VAT on the full order.
I was not very happy. I don’t like being screwed, especially by inflexible and bureaucratic government authorities. It seemed incredibly unfair to pay 40% VAT just because some government clerk cannot divide one by two! Because of this, I asked the Post Station to keep my item, until the second shipment arrives.
The Post Station employee assured me they’d do so. I happily came home (actually, at the office), and I continued my wait.
Twenty-something days later I received the second shipping tracking number! Good times, I thought, soon I’ll get both Air. I phoned the Bulgarian Post to share the good news with them. When I told them the first shipping number… they were not able to find it in their database!
I was like “whaaaaaat?”
They were like: “well, you didn’t come to release it on time, and a month after we initially received them, we just returned it as undeliverable.” They obviously forgot I was there, no one made a note of my case, and as a result, they did “the standard thing they do.”
It’s easy to say I was quite furious. Now I was expecting the second package in few days, and the first was already traveling back to Netherlands. Stupid, stupid, indifferent government bureaucrats. I expected the 2nd box to have the same fate… and wondered what to do.
Interestingly enough, the second package was not held by the Customs. They apparently have some filtering system, which kept the first package but let the second one go. I received the parcel directly at home, to my great pleasure. Well, my wife’s happiness, as these were her Air.
I contacted Crazybaby. I was happy to hear they’ll reship the second package again, at no additional cost. Now it didn’t matter: even if the Customs held the box, I’d just go and pay the full VAT for the import and get them. Crazybaby did the shipping shortly after I contacted them, and I started waiting.
Today, after so much waiting, I finally got them. Again, directly at my home. This time they did not get held in the Customs, it seems the Customs’ filter loved me still.
I’m one happy camper today. I can finally mark all todo items, related to this issue, as “done.” I can finally indicate to Crazybaby this whole saga is over. Also, I finally got my headset!
One of the best things about this product is the fact the buds are going entirely in your ear. They’re wireless, e.g., not connected with wire even between themselves. They’re very high tech, so their bodies are small, and they set the ear. They have very tight grip, and I don’t expect they’ll fall out easy. Another great addition is they go within a very sleek tube, which is rechargeable as well. E.g., while the buds are in it, it charges them. Excellent solution. The aluminum tube is also protecting them, making it much harder to lose one of the buds somewhere!
Next time, if I’m not too lazy, I will post about the unboxing experience of this great product. But not now: I see they’re charged, so I go and give Air a spin.
Човекът, емигрирал в себе си,
подреди пожълтелите снимки,
изхвърли счупеното огледало,
подостри ножа, наряза хляба,
сподели го с кучето, съседа
и с птиците.
Няма телефон, компютър,
не разбира английски,
праща телеграми, буркани
с кьопоолу, сладка, компоти
до сина си – столичанин.
Забравил е да чете,
но помни наизуст молитви,
пази каруцата, бъчвите,
някоя друга стара монета …
Жена му чака на верандата,
бродира гоблени, плете терлици,
цели пет години чака –
колко скоро само ще се видят.
Полина-Десислава Батешкова е родена на 27.06.1995 година. Завършила е Френската Езикова гимназия във Варна. В момента изучава бакалавърска програма „Лингвистика с маркетинг“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Публикувала е в електронни издания, отличавана е в конкурси за поезия и проза.
Полина-Десислава Батешкова в „Кръстопът“.
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Каня всички, които се вълнуват от медии, свобода на словото и свободни медии на втория по рода си Wiki4MediaFreedom edit-a-thon – работилница за допълване и обогатяване на данните за свободата на медиите на онлайн енциклопедията Wikipedia – ще се проведе на 27 ноември, понеделник, в София в Червената къща!
Организатори са италианската медийна организация OBC Transeuropa, Асоциацията на европейските журналисти – България, британската организация mySociety, както и Wikimedians of Bulgaria User Group.
Целта на инициативата е да подобри достъпността до знания за свободата на медиите и плурализма в най-голямата отворена енциклопедия в света. В еднодневния писателски маратон могат да се включат Wikipedia активисти, журналисти, медийни активисти и експерти, студенти, както и всички, имащи интерес да работят заедно, за да подобрят обема и качеството на съдържанието на Wikipedia, посветено на свободата на медиите и теми, свързани с прозрачността.
Освен да обогати данните на онлайн енциклопедията, работилницата се надява да насърчава създаването на нови обединения на журналисти, активисти, както и общностите, подкрепящи Wikipedia и достъпа до отворени данни.
Събитието е част от Wiki4MediaFreedom, инициатива, създадена в рамките на Европейския център за свобода на печата и медиите, допринесла за създаването на десетки качествени материали за свободата на словото в Wikipedia след 2015 г., когато се проведе първото издание на работилницата в Белград.
От страна на Уикипедианската общност с Вася Атанасова, Дими Димитров и аз ще сме там и се надяваме да се видим!
Подробности за формата и защо ми се струва, че е важно да го подкрепим има тук.
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Интервюто, което Джефри Мурдаде за читателите на Кръстопът по повод излизането на неговия роман „Клубът на изчезналите видове“(„Жанет 45“, преводът е на Милена Попова):
– От името на читателите на Кръстопът и слушателите в Dictum казвам „Добре дошъл” на Джефри Мур. Изминали сте дълъг път, за да стигнете до София, дълъг ли беше пътят до книгата, заради която сега сте тук – „Клубът на изчезналите видове”?
– Както обикновено – много дълъг. Много объркан и свързан с жонглиране между няколко различни работи. Обичам да преподавам, да превеждам и да пиша едновременно. И разбира се да отлагам.
– Имаше ли други книги, които са ви вдъхновили, за да напишете „Клубът на изчезналите видове”?
– Има всъщност един филм, който ми даде идеи за някои от случките в книгата и това е „Леон”, френският филм. Мисля, че това беше нещото, което задвижи процеса на писане на книгата, преди това имах идеите, но нямах образа на отрицателния герой, както и на младото момиче, не бяха изкристализирали и този филм ми помогна. Питали са ме дали „Лолита” ме е вдъхновила и трябва да кажа, че аз съм голям фен на Набоков, но по никакъв начин „Лолита” не е била вдъхновение за мен, понеже персонажът е съвършено различен. Има и още една книга, която ме вдъхнови, автор е Доналд Лис, заглавието е „Етичният убиец”. Историята е на един човек, който се опитва да предпази околната среда, но чрез много жестоки средства.
– Има ли писателят своето място в Клуба на изчезналите видове. И ако да, какво е то, а ако не, какво го е спасило от него?
– Писателят изобщо или аз в частност?
– И двете.
– Мнозина мислят, че романът няма светло бъдеще, всички технологични нововъведения предсказват смъртта на романа и идва време, когато нещо ще дойде на мястото на писаното слово, нещо друго ще замести романа. Писателят ще е програмист на някаква интерактивна реалност, алтернативна реалност, нещо различно от това, което в момента представлява романът като форма, така си представям нещата аз в бъдеще. Но кой знае.
– В такъв случай смятате ли, че този Клуб и книгата могат да бъдат освен пророчество също и начин да се даде друга линия на развитието на литературата, да се промени нещо, да се събудят хората?
– Каквато и да е формата в бъдеще, новата форма на романа, тя ще стига до много по-широка аудитория. Тъй че младото поколение ще има безпрекословен достъп, масов достъп до тази форма, докато в момента романовата форма има ограничен достъп до младите.
– Тоест това има и своите добри черти?
– Ако пророчеството ми е вярно, мисля, че да.
– Относно книгата, Светлозар Желев, с когото ще се срещнете, написа, че след „Вечерята” на Херман Кох не е мразел така представителите на човечеството, но след вашата книга не е можел да спи, направо му се е повръщало от това докъде може да стигне жестокостта на хората, но по думите му книгата е страхотна. Това ли е била целта или част от вашата цел?
– Докато проучвах книгата, прочетох няколко мистерии, романи, свързани с убийства, криминалета, един от тях беше ужасно зловещ, имаше в него много насилие. И аз реших, че в духа на тази книга, както и в духа на творчеството на Дейвид Линч или на „Криминале”, наличието на насилие в едно произведение на изкуството има някакъв преднамерен смисъл. Ролята на графичното насилие е да шокира и да накара самия читател да реагира насилствено на това насилие. Но впоследствие, след като много хора прочетоха книгата ми, получих отзиви, както от този критик, така и от други хора, колко отвартени са се почувствали от прочита на тези сцени и сега със задна дата би ми се искало да махна една или две сцени, защото ми се струват твърде жестоки. Така че продължавам да си задавам въпроса дали не съм стигнал прекалено далеч.
– Кое е което имате пред себе си сега, след тази книга, като свръхзадача? Изобщо във вашето бъдеще, дали е свързано с нова книга или друго?
– Напоследък спрях да жонглирам между няколко професии. Отказах се от преподавателската работа, както и преводаческата. А следващата ми книга ще бъде радикално различна, свързана е с играта тенис и това ще бъде основното в следващия ми роман. Комедия, но черна комедия.
– Ще ни разкажете ли малко повече за другите занимания, от които току-що казахте, че сте се отказали?
– Десетилетия наред работех като преводач в полето на изкуството. Превеждах само текстове, свързани с изкуството, нищо друго. Основно каталози свързани с филмови фестивали, танцови трупи, кратки разкази, архитектура, история на изкуството, това са темите, по които работя. Що се отнася до преподавателската ми работа, доскоро преподавах превод в университета, а също и творческо писане. Чувствах се като лицемер, докато преподавах, защото нито едно от двете неща не може всъщност да бъде преподавано. Сега съм щастлив, че най-накрая дойде времето, когато ще се фокусирам върху едно-единствено нещо – романите ми.
– Във вашата преводаческа дейност имали ли сте сблъсък с български текстове и изобщо запознат ли сте с някой български автор?
– Срамувам се да кажа, че не, не познавам. Наскоро четох статия в Ню Йорк Таймс за автор на кратки разкази от България, но за жалост забравих името му, не можах да се сетя, тази нощ трябваше да проверя, но не остана време. Издирих книгата в Амазон и когато прочетох този отзив в Ню Йорк Таймс, прочетох описанието, някои от разказите са само от по 2 странички, книгата е излязла през 2010-та.
– В такъв случай коя е срещата която най-много ви е изненадала като автор, запознанството ви с някого, с друг автор?
– Бях номиниран за една награда заедно с Алис Мънро, година по-късно тя спечели Нобеловата. Предната нощ преди награждаването бяхме на купон заедно, тя седна до мен и започнахме да си приказваме. Попита ме коя е първата книга, която си прочел и която те е вдъхновила да станеш писател? „Брулени хълмове” от Емили Бронте, казах аз, тя каза – на мен също. После ме попита кой е любимият ти автор на кратки разкази. И аз й казах „Не се обиждай, Алис, но мисля, че най-добрия жив автор на кратки разкази е Уилям Тревър”, а тя каза „И аз така смятам”. И така продължихме да си говорим като двама тийнейджъри, които се срещат за пръв път, имахме много общи неща помежду си. Накрая тя каза „Кога е рожденият ти ден, кога си роден?” и аз казах „На 10-ти юли”. И тя каза „Моят също.” На следващият ден по време на награждаването, тя закъсняваше и аз видях отвън как тича, за да влезе навреме, и причината да закъснее е, че е отскочила до книжарницата, за да купи определена книга. Беше „Творците на памет” от Джефри Мур, която тя държеше под мишница и носеше. Естествено, по време на церемонията, наградата дадоха на нея.
– Коя книга на Уилям Тревър бихте препоръчали на българските читатели?
– Събраните кратки разкази на Уилям Тревър, издадени в мека корица и книгата е много дебела, нея препоръчвам. Той има осем или девет антологии, това издание е събрало всички антологии в един том. Един от романите му е превърнат във филм, той се казва „Пътуването на Фелиция”, също го препоръчвам – романа, не филма.
– Къде слагате линията между сюжета в една книга и чисто мисловното разгръщане на светоусещанията в нея. Между сюжета и духовното разгръщане на характерите?
– Никога не започвам с графика, на която да се опитам да нарисувам сюжета, както правят повечето автори на криминалета. Изключае последната ми книга другите книги, които съм написал, не се основават на сюжет, а на герои, основното нещо в тях са героите. Започвам с герои, двама герои и сюжетът се развива органично впоследствие на общуването помежду им.
– Какво ще пожелаете на читателите в Кръстопът и слушателите в Dictum?
– Мислете за разрушението на животинските обиталища, на техните хабитати от човеците. Разсъждавайте по темата за човешкото превъзходство, така наречено в Библията още, превъзходство над животните и растенията, правата, които човек си приписва над животинското царство. И се опитвайте да не бъдете анестезирани или да не ви послужи като обезболяващо огромното количество послания, които отвсякъде ни заливат, свързани с околната среда и проблемите, свързани с нея. Действайте преди повечето животински видове от тази земя да са изчезнали. Извън това – най-добри пожелания и поздрави от Канада.
Джефри Муре роден в Монреал и получава образованието си в Университета в Торонто, Сорбоната и Университета в Отава. В момента е преводач на свободна практика и преподавател по превод в Университета в Монреал. Работи за музеи, театри, танцови трупи и филмови фестивали по цял свят.
Първият му роман, Prisoner in a Red-Rose Chain, е писан в продължение на няколко години в Канада, Шотландия, Англия, Унгария и Бали. Удостоен с Commonwealth Writers Prize, 2000.
Творците на памет (2004) е публикуван в 15 страни по света и получава висока оценка както от критиката, така и от читателите. Романът е удостоен с наградата на Асоциацията на канадските писатели (2005) и е сред финалистите, номинирани за наградите Sunburst (2005), Rogers’ Writers Trust (2004), Hugh MacLennan (2004), WordsWorthy (2004) и пр. Българският превод на книгата на Невена Дишлиева-Кръстева е носител на Специалната награда за превод на фондация „Елизабет Костова“ на името на Кръстан Дянков (2014).
Мур е автор и на романа Клубът на изчезналите видове (2010), „едновременно разказ за търсенето на идентичност в лишения от устои постмодерен свят, размисъл върху оцеляването на най-приспособените в една култура, чиято жертва са беззащитните, и взривоопасен приключенски роман за бракониерството и жестокото отношение към животните.“ (Quill & Quire). Живее в Монреал и Вал Морин, Квебек.
В публикацията са използвани и текстове и снимков материал, предоставени от „Жанет 45“.
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Хенрике Шмидт и Мартин Савов бяха отличени за своя превод на стихосбирката „Ние според мансардата“ („Жанет-45“, 2014) от Иван Ланджев с един от трите годишни приза за преводна литература на Министерството на културата и медиите в Хамбург, съобщи Hamburg.de. В Германия книгата излиза под заглавието Wir Mansardenmenschen, а с издаването се нагърбва eta Verlag.
Така за пръв път в историята на наградите, връчвани за 35-та поредна година, приз е връчен за превод от български език. Министерството на културата и медиите в Хамбург ежегодно присъжда шест отличия за немска литература и три за превод на немски език. За 2017 г. лауреати са Йенс Айзел, Фин-Оле Хайнрих, Мария Виктория Одоевская, Мари-Алис Шултц, Леона Щалман и Дита Ципфел.
Другите отличени в категория „Литературен превод“ са Габриеле Хефс за Cré na Cille („Мръсна прах“) от Мартин О’Кайн и Барбара Мескита за превода на A biografia involuntário dos amantes („Случайна биография на една любов“) от португалеца Жуао Тордо.
Церемонията по връчването на наградите тази година ще се състои на 4-ти Декември.
Иван Ланджевв „Кръстопът“.
Иван Ланджев в DICTUM.
Лиценз: Всички права запазени
Европейската комисия излага своята визия за това как да се създаде Европейско пространство на образование до 2025 г. Целите са наистина много амбициозни и има смисъл да стигнат до повече хора, ето част от прессъобщението:
На своята среща в Рим през март 2017 г. лидерите на Европа поеха ангажиментза създаването на „Съюз, в който младите хора получават най-доброто образование и обучение и могат да следват и да намират работа навсякъде на континента“.Комисията е убедена, че образованието и културата могат да бъдат важна част от решението за преодоляване на предизвикателствата, свързани със застаряването на работната сила, продължаващата цифровизация, бъдещите нужди от умения, необходимостта да се насърчават критичното мислене и медийната грамотност в епоха, в която могат да се разпространяват „алтернативни факти“ и дезинформация онлайн, както и нуждата да се подхранва по-силно чувство на принадлежност предвид предизвикателството на популизма и ксенофобията.
Европейското пространство на образование следва да включва следното:
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Преди няколко дни Ислямска държава извърши пореден терористичен атентат.
Ако не сте следили внимателно медиите, може и да сте го пропуснали – повечето го споменаха, но някак с половин уста. За разлика от атентатите в Европа. И дори от атентата срещу руския самолет, в същата държава и кажи-речи на същото място… Става дума за атентата в Египет, в Синай.
Като начало, да се почуди човек откъде дойде този атентат. В Египет хич нямат толерантност към „меките китки“ и подобни. Нито пък приемат бежанци на тонове. Е кой тогава взе, та изби над триста души? Не би трябвало да има кой. Поне ако съдим по преобладаващото сред българите мнение кой и най-вече защо прави атентати в Европа.
А, то имало. Египет е ислямска държава, следователно Ислямска държава направо царува там. Как няма да има кой?… Само че пък възниква въпросът – кого са избили? Понеже, видите ли, атентатът е извършен в джамия. И избитите са се били събрали да се молят там. Мъчи ме подозрение – дали случайно не са били мюсюлмани?
… Още много горчив сарказъм може да се изсипе върху масовите ни заблуди, но надали ще ни излекува. По-добре нека си кажем нещата право в очите.
Атентати на Ислямска държава в Европа или САЩ се вършат към по веднъж годишно, и обикновено отнемат средно по десетина живота. (Не-мюсюлманските атентати, от сорта на този на Брайвик, този в Лас Вегас, този в Орландо отнемат по доста повече.) Атентатите на Ислямска държава в различни ислямски държави са почти ежедневие, и отнемат средно по повече животи. Към 99% от жертвите на атентати на Ислямска държава са мюсюлмани.
Като изключим по някоя и друга бомбардировка от руски или американски самолети, всички реално воюващи с Ислямска държава – иракчани, кюрди, сирийци, турци, иранци – са мюсюлмани. Почти 100% от тези, които реално се бият и рискуват живота си срещу Ислямска държава са мюсюлмани. (Сред жертвите – също.) Немюсюлманите предимно се тупаме по гърдите и приказваме големи приказки. На маса или пред медиите.
На всеки проведен атентат на Ислямска държава в Европа и САЩ се падат купища успешно осуетени от местните власти. Благодарение на информация откъде, би се запитал разсъдливият? В 95% от случаите информацията за някой радикализиран и подготвящ атентат я подават мюсюлмани. Въпреки че в повечето европейски държави са нищожно малцинство – даже в „тотално ислямизираната“ Франция са едва 5% от населението…
И какво се оказва, като погледнем реалността? Основно – да не кажа почти само – потърпевши от Ислямска държава са обикновените мюсюлмани. И пак те са най-решителният, действен и резултатен враг на Ислямска държава. Този, който изнася на гърба си и плаща с кръвта си войната срещу нея.
При това положение колко умна е пропагандата, че всички мюсюлмани са ислямски екстремисти, и най-вече тези дето бягат от Ислямска държава? И колко мъдро е зорлем да се мъчим да отблъснем обикновените мюсюлмани и насила да ги натикаме в обятията на ислямския тероризъм?… Да го вярват искрено пропагандистите не вярвам. Ако наистина бяха чак такива идиоти, нямаше да могат да говорят. Да не говорим за писане на статии, коментари и прочее.
А другата възможност е само една. Както обича да казва Шерлок Холмс, махнете невъзможното и остава истината, колкото и невероятно да звучи.
Накратко – ето ви начинът да разпознаете ислямските терористи и техните помощници. Те са тези, които твърдят, че всеки мюсюлманин или бежанец е потенциален терорист.
—-
След атентата срещу Шарли Ебдо оставих цветенца пред френското посолство. След атентата срещу руския самолет не смогнах да оставя и пред руското посолство, за мой срам. Дано утре или други ден успея да мина и да оставя пред египетското посолство. (То е на улица „6 септември“, точно срещу градинката на „Кристал“, с паметника на Стефан Стамболов.)
Въпрос на човечност е – а тя е въпрос на самоуважение.
Лиценз: Creative Commons - Attribution (CC-BY)
Лиценз: Всички права запазени
когато хладният есенен вятър
(най-вече през септември
примесен с октомврийски дъжд)
размести нахално мълчанията ни
и от ъглите на усмивката ти
свита на кълбо тъгата
навивана внимателно с години
се търкулне някъде за щастие
на уличните градски котки
Антонина Георгиева в DICTUM.
Антонина Георгиевав „Кръстопът”.
Лиценз: Всички права запазени
Покрай разработката на онлайн обучението „Супер продуктивност“чета по темата още повече отпреди и си личи. 
Споделям някои от най-добрите онлайн източници по темата и с вас тази седмица.
Ако този материал ви е харесал, абонирайте се, за да получавате e-mail известие всеки път, когато публикувам нещо ново.
Материалът Дайджест на предприемача #22е публикуван за пръв път на Сайтът на Силвина.
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Всички права запазени
Никак не знам как е възможно при целия ни контекст да имаме толкова талантливи и прекрасни същества в България! Всъщност – знам! И съм благодарна! Ето го и Ангел!
Ангел Генков (http://genkov.world/) е от тихите, но работливи, красиви, умни и много интересни хора, с които имам късмет съдбата да ме срещне. Познаваме се от Девин – Аз мога тук и сега. Беше ученик, а вече е студент и снимането, видеото, уеб се превърнаха комай от страст в професия за Ангел. Хохохо и отскоро е и блогър – https://thelifeof.genkov.world/. Получава му се наистина добре не само снимането, но и писането. И защото е великолепен – реших, че е крайно време да го поканя за интервю тук. Споделям 
Какъв бе твоят път в ИТ и в това, което правиш днес – разкажи ни?
Моят път започна доооста отдавна… Не мога да си спомня точно в кой клас съм бил (може би 4-ти или 5-ти), когато си направихме клуб по история и археология. Е, не мога да се похваля, че разбирам много материята, но всяка седмица пишехме статии, събирахме снимки, а аз исках тази информация да достигне до максимален брой хора, защото беше супер интересна. Така се сблъсках с уеб, тогава не разбирах какво правя и какво е уеб, но със силно желание да създам нещо, отворих Youtube и започнах да попивам – HTML, CSS, малко по-късно JS, леле, бях супер впечатлен! Направих първият си сайт, качвахме всяка седмица (тогава още не знаех за блог платформите) на ръка, страница след страница… До момента, в който трябваше да се преместя в гимназия. Беше някак очаквано да уча нещо в тази сфера и затова записах Компютърна техника и технологии в Пловдив. Спомням си, 8-ми клас ми се обади един познат и ми каза: “Знам, че правиш сайтове, искам един!” – Малко с несигурност тогава, насглобих някакви неща и получих първите си пари за това. Паралелно с това, в гимназията се запознах с невероятни хора, хора с които и до ден днешен работя или си партнирам. Бяхме колоритен клас и идеите не спираха, а от там и желанието ми да се развивам. Тогава дойде и Аз мога… Видях теб, видях Дарин (първият човек, който ми каза че видеото е моето нещо), видях Калин и Ицо (и целият им екип, които запалиха искрата и до ден днешен са ми гориво), видях Ралев, видях Любо, Мартин, Лазар… и още страшно много други хора, които приемам за пример, за идеал… Направих завой на 180 градуса. Винаги съм имал интерес към аудио-визуалните изкуства – в началното училище пеех във вокална група, в гимназията играехме разни сценки (вкл. Ромео на френски… ), днес обаче съм от задната страна на обектива. И това не ме учудва, сега като се замисля… Радвам се, че стана така. Не спирам да снимам видеа, за себе си, за клиенти, за приятели. Чувствам се силен, набрал съм скорост и точно хората, с които се запознах през годините (в Аз мога, конференции, университета и къде ли още не) са мотивацията и силата, която ме бута напред. Разбрах, че това е нещото, което ме прави истински щастлив.
Какво те подтикна да стартираш блог наскоро?
Това е нещо, което си мислех да направя преди доста време, но все не намирах последното пърче от пъзела. Когато видеото навлезе в живота ми, тепърва навлизаха интернет предаванията и влоговете. Така и аз, като всички останали (около 5 човека) в интернет пространството, започнах да се снимам, да разказвам за ежедневието си, за пътуванията си (в гимназията пътувахме доста из Европа по различни проекти), да правя предизвикателства и тн. Дойде момент, в който обаче ми се наложи да порастна доста бързо и това вече ми се струваше безинтересно. Не исках да се снимам, исках да разказвам истории, исках да правя кино. Покрай това ми желание, започнах да следвам доста режисьори, актьори, продуценти и компанни, които имаха блогове и пишеха супер интересни неща. Пишат за проектите си, за трудностите по време на снимки, на обработка и тн. Но доста от тях споделят и част от ежедневието си, допускат ни една идея по-близо до себе си, което за мен е много любопитно. Така се запалих по блогърството, следя доста блогове, български, чуждестранни… Но до скоро не бях сигурен, че искам и аз да пиша. Мислих си отново да започна да се снимам, но пък това вече го бях правил и нямаше да ми е интересно. Така, в един доста натопорчен ден, реших че ще си оправя настроението, като си сглобя един скромен блог и вътре ще пиша за всичко, което почувствам, че трябва да споделя, а който иска – да прочете.
Има ли “хляб и зрелища” в уеб и какво съветваш младите хора, които ще прочетат това интервю за кариера в уеб?
Има “хляб”, има и “зрелища”. Зависи в коя част на уеб си. Има места, които не са окей, там има много негативна енергия и много демотивиращи сили. Но има и такава част на уеб, която може да промени живота ти. Можеш да се вдъхновяваш, да създаваш контакти, да се учиш (от най-добрите), да експериментираш и… “да си вадиш хляба”. Младите мога да посъветвам да не спират да търсят. Хората, които намират са търсещите хора. Ще цитирам: “Stay hungry. Stay foolish.” – На мен ми помага, не само в уеб, но и в живота като цяло.
За теб самия кои са най-интересните проекти? И с кои най-много се гордееш?
Всички проекти, по които работя са интересни за мен. Не бих работил по проект, за който мисля, че е безинтересен и безсмислен. Аз наистина обичам това, което правя и не мога да кажа: “- Ето този ми е най-любим!” Може би проектите, с които най-много се гордея са Tonight – Мобилно приложение, което показва филтрирано всички фейсбук събития на барове и дискотеки в доста от градовете в България, както и късометражното филмче “Шампион” – монолог за мотивацията, за вътрешното аз, за борбата и за победата, който беше пилотен за видео студиото ми и имах шанса да го прожектирам в огромен киносалон.
Как съчетаваш ученето в университет и работата?
Ами, от една страна е лесно, защото когато човек е надъхан и мотивиран за нещо, той преодолява голяма част от трудностите по пътя към крайната цел. От друга страна е трудно, защото трябва много добре да организирам времето си. Често трябва да бъда на две места едновременно и това изморява. За щастие уча това, което ми е интересно, а именно уеб (дизайн, програмиране…) и работя това, което ме прави истински щастлив. Това доста улеснява положението.
Как учиш ти самият?
Ами… Понякога по трудния начин, понякога по лесния… Попринцип не обичам някой да ми дава нещата на готово, въпреки че има ситуации, в които се случва. Обичам да пробвам, да експериментирам, да си “блъскам главата” както се казва. Опитът учи. Това е моят ключ. Докато не опитам дадено нещо, няма да знам дали то би било успешно или не. А, ако говорим за лекции… Мамо, ако четеш това – чета всяка вечер преди сън. *smile* *wink*
Какво си пожелаваш?
Здраве. Не само на мен, а на всички! Всичко останало може да се направи, постигне, купи и тн.
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Не ми идва да пиша дълго, но ей такива ми се въртят днес из главата: Мисля си за: цвета на едни очи (специфичен), едни ръце (с бързи пръсти) и нотките на един парфюм (напомниха ми за Индия). Парченца от трима различни мъже. Понякога копнежът наистина е по-интересен от достигането му. Много ми харесва идеята за […]
