Има един стар виц, на който не се смея, но често си повтарям:
„Картър отишъл на посещение в СССР. Развеждали го, показвали музеи и църкви, гледали балет, слушали концерти, но се виждало, че американският президент иска нещо да пита. Обнадежден от топлото посрещане, най-накрая той попитал Брежнев.
– Извинете, но у нас се носят слухове, че в Съветския съюз има гонения на евреи.
– Но моля ви, какви гонения?! Ето в Московската филхармония от 80 оркестранта 72-ма са евреи! – възмутил се Брежнев – А при вас как е?
– Не зная – смутено отвърнал Картър – ние не ги броим!”.
Това е вицът. Но ние живеем в демократична България през ХХІ век.
В началото искам само да спомена, че не съм от нито една малцинствена група и не страдам от комплекси или малоценност поради този факт. Но в последно (некратко) време непрекъснато чета как някои обвинява някого – депутати се наричат гадове, пачаври и боклуци; по стените за изписани със спрей заплахи срещу турци, цигани, гейове, комунисти, левскари, цесекари… Онзи ден бе Денят в памет на жертвите на Холокоста и от нас отново се искаше да се извиняваме, защото не сме спасили всички.
Толкова години съм живяла сред всякакви хора. Израстнала съм в шарен и многообразен свят, имала съм и имам приятели евреи, турци, гейове, комунисти, седесари, анархисти. Май само с фашисти и националсоциалисти не си дружа. Познавам и умни и глупави евреи, и крадливи и работливи цигани, и честни и продажни комунисти. Точно същите епитети могат да се приложат и към българите.
Хора, омръзна ми да живея в държава, в която всеки мрази някого. Искам да спрем да се „броим” и да се опитаме да съществуваме заедно – без омраза и гняв, без страх от различните. Толкова ли е трудно?!
Май да! А жалко. Можехме да бъдем добри хора 
Лиценз: Всички права запазени