едно дете с неправилен цвят на кожата
Преди една година на днешната дата малка група хора направи митинг в името на непопулярна кауза. Част от тези хора бяха пребити. Оттогава насам почти нищо не се промени към по-добро –непопулярната кауза си остана непопулярна, а битите станаха повече.
На следващия ден писах за събитията, а после си взех раницата и тръгнах за родилното отделение. Следобед се роди Пипи.
Сега отново пиша на непопулярна тема, за да припомня, че има хора, които не са забравили, не са приели за нормално, не са се примирили, а освен това се надяват някога да спрат растящото неонацистко насилие у нас. Скоро ще проведат митинг.
Неонацисткото насилие е нещо, с което повечето ми познати не са се сблъсквали, така че за тях то не съществува. Нищо, че аз от време на време говоря за това. Но ще продължа да говоря.
Всъщност, засега ми е по-лесно да говоря точно за това, защото все още не познавам лично хора, които са били пребити, защото са говорили за това. Истината е, че има теми, за които мълча, защото познавам хора, които са пострадали, понеже не са мълчали.
Може да е срамно, но ме е страх и си мълча. И ми е малко притеснено, понеже днес си отворих устата. Успокоих се с това, че Пипи има висока температура и нужда от мен, и това е по-важно. Но друг глас в мен ми казва, че си заравям главата в пясъка и че бива да внимавам и да си затварям устата. А какво ли ще кажа след време на Пипи ако ме попита за тези неща? Вероятно истината и … това да си мълчи. И ми се прииска да се бях родила някъде другаде.
(За маскираните герои бях писала някога)
Filed under: art of living, активизъм, бежанци и имигранти, демокрация, политика, ромите Tagged: бежанци, неонацизъм
Лиценз: Creative Commons Public Domain