
Трябваше да се случи и в България.
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Трябваше да се случи и в България.
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Наскоро разгледах снимките, които Garance Dore е направила за Chopard по време на фестивала в Кан тази година. Снимките й са много хубави и дават една такава замечтана и романтична представа за жените, събитията и бижутата. Предава се идеята за разкош, лукс и блясък, които така или иначе се пропагандират по време на този фестивал. Освен, разбира се, че все още се показват и филми и се раздават награди. Разглеждайки видях, че Alexa Chung също е била ангажирана от Chopard и е направила нещо като фото-дневник. От фото дневника й харесах точно две снимки. Останалото е странна смесица, която не разбирам, а снимките на бижутата в кутите им и висящите етикетчета с цените са просто ужасни. Предлагам следващата година да ангажират дъщеря ми. Тя прави страхотни снимки на детайли, а пред рокли и бижута буквално полудява. Освен това до тогава ще бъде на шест и ще борави още по-добре с фото-техниката.
Recently I was going through the pictures made by Garance Dore for Chopard during this year’s Cannes Film Festival. Her pictures are beautiful and they transmit a dreamy and romantic idea of women, events and jewelery. They communicate the idea of splendor, luxury and glam, which are advocated during the festival any way. Along with the fact that they still show movies and give awards of course. While browsing on the site I saw that Alexa Chung was also engaged by Chopard and she made something like a photo-diary. Altogether I liked two pictures. The rest is a strange mixture I don’t get quite well, and the pictures of the jewelery in their boxes and with the price tags are simply horrible. I would like to suggest them next year to engage my daughter. She makes terrific detail-focused pictures and in front of gowns and jewelery she is simply bedazzled. Apart of that next year she will be six and will be handling even better the photo-equipment.
Лиценз: Всички права запазени
Cheers, boys and girls
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Нали знаете, че зад всеки велик филм, стои по една още по-велика книга. Примерите са много, но въпреки, че всички обичаме да обясняваме колко по-хубава е книгата в сравнение с филма, колко по-наситена, силна и впечатляваща е... след време, хората помнят повече филма. Една страхотна рекламна кампания на новозенладските книжарници Whitcoulls ни напомня точно това. С помощта на целите текстове на “Чарли и шоколадовата фабрика” на Роалд Дал, “Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бърджес и “Момичето, което си играеше с огъня” на Стиг Ларшон рекламната агенция Draftfcb Auckland са пресъздали плакатите на хитовите филми по тези книги.
Едно страхотно лятно намигване и интересно хрумване, което едновременно обръща внимание към четенето и към филмовите шедьоври, родени от книги.
{gallery}whitcoulls:{/gallery}
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Всички права запазени
Ирландската Комисия за защита на конкуренцията разреши на Amazon да купи електронния магазин The Book Depository след 3-седмично предварително разследване на сделката, съобщава The Bookseller.
"Нашето мнение е, че придобиването няма да доведе до сериозно застрашаване на конкуренцията на никой от пазарите за продукти или услуги в Ирландия", се посочва в кратко изявление на Комисията. Официалното решение ще бъде разпространено най-късно на 25 септември, но преди това Amazon и The Book Depository ще имат право да махнат конфиденциалната информация от публикуваната версия.
Няколко организации във Великобритания се изказаха срещу придобиването. Сред тях са асоциациите на книготърговците и издателите, Гилдията на независимите издатели, Общността на авторите, както и специализираната медийна група Bookseller Group.
Лиценз: Всички права запазени
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported
Penguin Press е поредното издателство с книга за скандала с подслушването на телефонни разговори от News Corporation, съобщи The Bookseller. Автори на книгата са великобританският народен представител Том Уотсън и журналистът от The Independent Мартин Хикман.
Директорът на Penguin Press Стюарт Профит получи издателски права за Великобритания и Общността на нациите от Клер Алекзандър от литературната агенция Айткен Алекзандър. Книгата ще бъде публикувана в края на 2011 като точната дата и заглавието ще бъдат уточнени по-късно.
Книгата е втората по темата – издателство Шато ще публикува „Хакерска атака: Как истината настигна най-властния човек на света” от журналиста на Guardian Ник Дейвис до края на 2012г.
Единият от аворите на книгата на Penguin Том Уотсън, народен представител за Източен Уест Бромич от 2001, е член на Парламентарната комисия за културата, медиите и спорта от 2009 година и оттогава води кампания срещу неправомерни медийни практики. Той ръководи и разпитите на Рупърт и Джеймс Мърдок и Ребека Брукс, когато тримата застанаха пред Комисията на 19 юли.
Мартин Хикман пък работи за Independent вече десет години, като води репоратажите на вестника за скандала с подслушванията тази година.
Лиценз: Всички права запазени
Съветът за електронни медии е приел проект на критерии за оценка на съдържание, което е неблагоприятно или създава опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и/или социалното развитие на децата.
Документът е изработен съвместно с Държавната агенция за закрила на детето.
Определен е едномесечен срок за обществено обсъждане.
Във връзка със заглавието на критериите, а и по принцип - вчера в блога Slaw излезе публикация, която се казва
Не използвай “и/или” в правен текст
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported
Не съм писала от доста време тук. Блогът е едно от многото неща, които зарязах покрай курсови работи, изпити, писане на дипломна работа и защитаването й. Сега, когато цялата дандания приключи, с удоволствие се връщам към него.
В момента се намирам в едно от най-красивите места в България – Копривщица. Много обичам да идвам тук.
Както винаги, и този път реших да пътувам с БДЖ. Влакът ни трябваше да тръгне в 7:20, но големият ми мозък беше запомнил 7:40, затова ни се наложи да почакаме следващия влак – в 8:40. А той се оказа прелестен:
Пътувала съм с такова чудо единствено до Перник и съм свикнала с ужасно изглеждащите стари вагони, които харесвам повече от автобусите въпреки вида им, който понякога (но рядко) и отвътре не е особено приветлив. Но напоследък все по-често попадам на хубави влакове. Този определено е връх. Отвътре също е чудесен – просторен, нито студен, нито задушен, чист.
Понеже изпуснахме бързия влак, а този е пътнически, пътуването продължи над два мчаса. Което в обширното, прохладно и чисто купе изобщо не беше неприятно – а и минавахме през красиви местности, в които слънчогледовите полета и покритите с гори склонове бяха много по-честа гледка от изоставените заводи и разпилените боклуци, които сме свикнали да виждаме, пътувайки из България. Спирахме на много гари, на две стояхме по пет минути, което беше голямо щастие за пушачите.
Когато минахме през два тунела (във влака се включи осветление, а такова, макар и слабо, имаше и в самите тунели) и започнахме да се движим през най-зелената и красива местност, разбрахме, че прибилжаваме Копривщица.
Трябва да кажа, че копривщенската гара ми е любимата:
А самата Копривщица е фантастична. Ако още не сте ходили, трябва да я видите. Градът е архитектурен паметник и стилът наистина е запазен – улиците са калдъръмени, криви, обградени от стари къщи, измазани в типичния копривщенски стил. Навсякъде има свежа зеленина.
Любимо място – мост Първа пушка. Както човек лесно се досеща по името, имено тук е гръмнала първата пушка, отприщила Априлското въстание. Вижте надписите на моста – за този, който го е „съзидал“ и неговия правнук, който го е подновил. Чудя се дали има някакъв шанс тази приемственост да продължи и през 2013 година с правнук на Петър Калъчев. Не, че мостът е в лошо състояние – а дали изобщо има наследници и дали те биха проявили интерес да правят нещо подобно.
В града няма твърде много статуи. Тази на Каблешков е досами музея му. Все още не съм минала през музеите, но ще го направя – нищо, че съм била вече. Любимият ми е на Любен Каравелов, където е и печатната му машина. Другите музеи са на Димчо Дебелянов, Каблешков, Раковски, както и Ослековата къща и Лютовата къща. Миналата година в Ослековата къща бе настъпила паника, че наследниците на Димчо Дебелянов се опитват да приватизират както нея, така и музея на поета. Явно още не са успели да го направят, защото вратата на Ослековата къща беше отворена днес, а дворът – препълнен с български и чуждестранни туристи както винаги.
Отседнахме в къща „Стела“. Изключително красива къща с чисти и светли стаи, чардак, кухня и безжичен интернет (благодарение на който в момента пиша този пост).
Дъждът спря.
Ще пиша пак при следващия дъжд или просто като се задържа на едно място за малко по-дълго.
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България
виж ти, какви неща се правят и споделят свободно в България през 2011.
накратко: приятен, трогващ и визуално изчистен 25-минутен шорт филм, на който попаднах случайно, преглеждайки категорията с български филми в замунда. и койна русева.
защо го споделям: обикновено когато някой споделя своя творба свободно, значи има какво да каже. щом не очаква задължителна финансова обратна връзка, значи мога по някакъв начин да му се отблагодаря.
Лиценз: Всички права запазени
малък детайл от софийските стари квартали
чудя се колко ли са хората, които се спъват в тях, псуват и не знаят за какво са … и дали някой все още ги използва?
Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България
в последните години дъбстепът, още повече на родна територия, набира страшна сила. по дъбстеп партитата се срещат хора почти колкото на дръмендбейс, но в същото време публиката е малко по-различна. на дъбстеп евентуално се срещат малко по-направени мадами, танцуващи по-скоро като за танцьорки в escape (това ще е едно от нещата, които не мога да повярвам, че ги няма, малко като с егоист), но явно си имат някаква причина да са там, as in някой ги е довел или просто се кефят на музиката, докато хардкор дръмендбейсърите често се отнасят към дъбстепа като към „6ibaniq tupstep cqla vecher ne sprq kopele“.
но, както е известно, на родна територия винаги ще намерим за какво да се изхейтим – ето, из цяла Франция придошли от колониите има колкото искаш и никой не мрънка, а в София дошли двама от Перник и вече имаме специална категория вицове.
личното ми мнение – dubstep-ът има толкова много посоки, че се намира по нещо за всеки. от Culprate до Monolake, от тенджери до idm. плюс щипка сол, вокали, бийтове, минус щипка bbc radio 1 and there you have it. чудесно както само по себе си, така и за разчупване на сет в друг стил.
докато ние тук се хейтим, ето какво правят момичетата в Австралия:
и ето каква колаборация правят Korn (една от групите от моето време) и Skrillex:
Лиценз: Всички права запазени
.. се измъкнах от гарата в Гьотеборг, Швеция. Огледах се, предлътнах тежко и се запътих към бюрото по транспорта. Трябваше ми един билет до хостела, в който щях да изчакам интервюто във Волво – в потискащо малка стаичка, с почти непрекъсната липса на интернет. Купих си бира от съседната ICA (нещо като нашата Billa) и се върнах в тесния затвор, за да подготвя представянето си пред журито в голямата автомобилна компания.
По почти същия начин се почувствах и когато си пробих път през тълпата на Терминал 1 на летището в Дъблин. Пътуването ми беше почти 12 часа заради дългия престой в Лутън. За да си взема след това ключовете от Форда с десен волан и приятелски настроен дизелов двигател от Budget. И тогава самоувереността ми бавно започна да се връща. А усмихнатият продавач на вестници, който се промъкваше между колите на кръстовището, ме успокои, че съм на прав път. „Още 10 минути и си в центъра!“ Няколкото минути бързо станаха почти един час, докато намеря нашия хостел и докато разбера как да вкарам движещата се в лявата лента кола до него.
Е, все пак успях. Пътят от летището до хостела наистина беше „третия изход на следващото кръгово и после само направо през града“. А аз, леко подпрял рамо върху вратата и отпуснал ляв крак върху конзолата на своя Фокус, бавно си карах в най-спокойната лента на пътя.
Оставих тежащата 10 кг раница пред рецепцията на The Generator и си поисках магнитната карта за стаята. Очакваха ме дълъг врял душ и блажено отпускане в белите завивки на двуетажното легло. Преди това обаче се запознах с унгареца, прекарал последните 20 години от живота си в Тайланд, с когото щяхме да делим стаята си в хостела. За да ме закара после той в полския магазин и да ме пита дали полските сарми с доматен сос в буркан са вкусни…
Довърших предвидливо приготвените вкъщи сандвичи в компанията на своя нов приятел унгареца и сингапуреца Ерик, който вече няколко години е главен сос-шеф във вероятно най-скъпия азиатски ресторант в Лондон – Hakkasan. И вместо да се почувствам като в реклама на Загорка, просто се наслаждавах на международната атмосфера, която толкова много ми липсваше през последната година.
А вечерта? Вечерта прекарахме в Cobblestone, един наистина уютен ирландски пъб в сърцето на Дъблин, пълен с приповдигнато ирландско настроение, ирландски песни и ирландска бира.
А следващият ден започна ето така…
Без GPS, без планове и без никакви други очаквания освен намеренията да спираме навсякъде, където ни хареса, да направим толкова снимки, колкото ни се иска, и да се наслаждаваме на една кратка ваканция, далеч от интернет, безкрайно скучния живот, отдаден на работа и задължения, сред красотата на ирландската природа.
Това е първата част. Вече пиша втората.
Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България
Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5)