Лиценз: Всички права запазени

Както мнозина може вече да са забелязали, опитвам се да създам традиция да раздавам награда за всеки хиляден коментар в този блог и за щастие се получава. Този път печелившата е Райна Цветкова, а аз дори уцелих точния момент, в който се появи нейният коментар и успях да го регистрирам на снимка:

5000-ия коментар на Райна

Интересното е, че този път Райна целенасочено беше решила да спечели подаръка – автобиографичната книга на Антъни Кийдис „Белези“ – и беше приложила „научно-изследователски“ методи да уцели момента на 5000-ия коментар. Признавам, че не ми беше хрумвало, че е възможно да се броят коментарите, но пък не видях никаква измама в нейния подход. Напротив, възхитих се на нейната упоритост и постоянство и смятам, че наградата е напълно заслужена.

Райна и Майк с книгата „Белези“

С нея се видяхме на една от традиционните блогърски срещи, известни като #twitterbloggerbeer и с огромно удоволствие й връчих подаръка. Надявам се книгата да й хареса, а традицията да раздавам награди за всеки 1000 коментара ще продължи и ще се радвам все повече хора да се включват в дискусиите със свое мнение и идеи.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Лиценз: Creative Commons Attribution-Noncommercial 3.0 Unported

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България

Лиценз: Всички права запазени

Нещо, което прочетох днес, ме върна назад във времето. По-точно се озовах през лятото на 2004-та, когато форумът на Шадоуданс роди темата „Повече от стоте неща, които можеш да научиш от киното“. Та в тази тема публикувах сценарий, който седем години по-късно най-несправедливо продължава да страда от остър недостиг на Оскар-и.

Ето за какво иде реч…

Нашият герой лежи на легло, застлано със специална Г-образна завивка, която му стига до кръста, но покрива до мишниците знойната буля, която лежи до него и пуши цигара. Той гледа със замислен и страдалчески поглед към тавана, припомняйки си неизвестни нам засега минали работи. Заспива. В съня му едни Терористи взривяват разни неща, пламъци обгръщат някакви хора, заради което Той се събужда запъхтян и седнал в леглото. Отива в кухнята, там е тъмно, но Героят си отваря хладилника да си свети, вади една бира от него, оставя вратата му отворена и сяда със замислен вид на масата…

В това време в Големия Град пристигат Двама Лоши Терористи. Те вероятно са араби – помежду си си говорят на английски, но когато са пред хора, си крещят многозначително “яла, яла!” и нагъват шиш-кебап. Нямаме никакви данни за тях, освен дето са добре облечени и носят странно куфарче. На мобилния на единия се звънва, той получава инструкции, примижва и почва да говори нещо на другия:

–Яла, хабиби! Яла, яла, яла, Аллах-акбар… Яла-яла!

Другият го гледа замаяно и се опитва да разбере какво се иска от него:

– Яла?! Аааа, яла-яла! Тц, тц, тц, ялааааааа!

Първият Лош разбира, че другаря му нищо не разбира, дръпва го зад един ъгъл и му обяснява на английски, че Шефът им е казал в коя сграда да поставят бомбата.

– Слава на Аллаха! – възкликва другият, който е с наклонности на камикадзе.

Запътват се към сградата, която се оказва Някаква банка. За да влязат им искат пропуски, но те с немски акцент заблуждават охраната, че са германски гости и проникват, за да извършат пъкленото си дело.

В това време стават ясни някои работи за Нашия герой – той е полицай, който в момента търчи из някакви задънени улички вече в продължение на осемдесетина километра и 48 минути як спринт, скача по покриви, по капаци на невинно спрели коли на пътното платно, влетява без да ще в кухнята на някаква къща, и всичко това, щото гони Джебчия от латиноамерикански произход. Джебчията се оказва, че има черен колан по карате и хвърля здрав кютек на Човека ни, но в процеса на боя и Той задобравя и накрая го надвива. Тъкмо го хваща и му слага белезниците, когато го извикват в участъка. Там шефът му първо му крещи като съдран, сърди се, че е потрошил пак някаква кола и е направил разни други такива провинения, после му дава за партньор една дама, която току-що е завършила поредната си фотосесия в “Плейбой”. Героят веднага я намразва. Докато тече разговорът ние научаваме, че Той е загубил любимите си жена и дете при терористичен акт. Шефът му обяснява, че имат информация, че в града двама терористи ще взривяват някаква сграда и затова праща най-добрия си служител да помогне на ФБР в предотвратяването на погрома.

– ФБР?! Тези кретени?! Шит!!! – възмущава се Героят.

– Какво имаш против ФБР?! Шит? – сърди се партньорката му. Ние разбираме, че тя е от Тях. Останали сами в кабинета на Нашия тя се опитва да завърже разговор с него и ние доразбираме, че той вини именно ФБР за нещастието си. Тя се опитва да дезинфекцира най-приятелски една драскотина на бузата му, получена при схватката с Джебчията, а Той мижи от болка.

Отново са навън. Намират се при информатор – антиквар, който е руснак. Познава се по това, че пие водка в промишлени количества и говори с някакви хора в задната стаичка на магазина си на език, който въпреки здравия разум впоследствие се оказва, че е руски. Разбираме, че и Нашият герой знае руски, защото казва:

– Задаствай, Альексьей. Пучаму тай нье на-ча-тса пить мо-локо! Мне ну-жена ин-фор-мациа!

Алексей се прокашля няколко пъти и ние разбираме, че той скоро ще умре.

– Каку информаци-е? – пита Алексей, като набързо избутва гостите си навън. В това време Нашият баламосва знойната си руса партньорка, като й казва, че с Алексей са обсъждали на руски какъв задник имала. Тя кима с разбиране и когато той отново е сред тях, тя му казва:

–Ми хочем-са знат каки терори-стами на-хо-детса здесъ!

Нашият е поставен в небрано лозе, щото се оказва, че тя знае руски дори по-добре и от него, но все пак разбират от Алексей къде са терористите. Скоро след като си тръгват Лошите убиват Алексей, задето приказва твърде много, но ние и без това знаехме, че той скоро щеше да пукне и не ни е жал.

В това време в щаб-квартирата на Лошите разбират, че точно Нашия се е захванал с тях и им треперят мартинките. Уреждат тайна завера и ето, че Той и Тя попадат в лудо преследване с коли на път за участъка. Той се досеща, че терористите искат да го ликвидират, споделя й това, но Тя не му вярва. Потрошават всички коли наоколо, включително и собствената си, накрая спират, конфискуват колата на невинен човечец със сив костюм, който безпомощно маха след тях докато отпрашват в далечината. Въпреки всичките си усилия двамата изгубват следите на Лошите. Шефът е бесен и временно отстранява Нашия от служба. Той се опитва да му каже, че бомбата ще е във вентилационната шахта на Банката, но никой не му вярва. Междувременно са получени искания за изтегляне на американските войски от Кургунистан, които ако не бъдат изпълнени – градът ще бъде изравнен със земята…

Той е вкъщи и е потресен от световната несправедливост спрямо себе си. В това време на вратата се звъни, оказва се, че е Тя. Влиза и оглежда занемарената обстановка. Вижда котешка паничка на земята.

– Имаш котка? – пита тя
– Имам! Шит! – потвърждава той.
– Мяу! – потвърждава и котката, докато седи на прозореца и гледа какво става навън. “Шит!” – мисли си тя – “Ето, че пак го направих! Устата ми беше затворена, а пак казах “мяу”! Шит!”
– Шефът ти не беше прав!

Двамата постигат съгласие по този пункт и решават заедно да хванат Лошите. Той звъни на дадения му Алексей номер, който започва с 555, отсреща някой му казва “Яла!”. Решават, че са на прав път. Тръгват към банката и той й разказва как е загубил семейството си. Стигат до банката и се промъкват вътре заедно с другите полицаи, които в суматохата не им обръщат внимание. Докато се щурат из коридорите, попадат на Зъл Международен Терорист, който е един от двамата юнаци от началото на филма. Отдавна не е ял шиш-кебап и е в лошо настроение. Той прострелва мадамата, но не смъртоносно, и се скрива зад една стена. Налага се Нашият да я остави временно и да тръгне да спасява града и страната си.

По вентилационната шахта стига до мястото, дето е поставена бомбата. Тя има дисплей с големи червени цифри, които показват, че скоро ще избухне. 0,01 секунда преди края Нашият с удобно лежащата наблизо ножовка реже зелената жица и дезактивира бомбата. Влиза отново Злият Лош. Оказва се, че не само шиш-кебапът му е проблем, освен туй той е загубил партньора си в Престрелка и сега е ужасно ядосан. Държи пистолет в треперещите си зли ръце и крещи истерично “Яла! Яла!”. В това време влиза Нашата. Той я хлопва някак по главата и я вади временно от строя. Нашият изнася лекция за права, свободи и други такива работи на Терориста, но той му вика:

– Вие пращате злите си самолети срещу мирното ни население, мрете сега! Джихад!
– А вие избихте семейството ми!

Терористът се доближава по тъч-линията към бомбата, за да успее да я активира отново. Следва размяна на саркастични и иронични реплики. Миг, преди да застреля Нашия човек проехтява изстрел и Лошият пада мъртъв на земята. Нашата го е застреляла…

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран

В резюме

Google+ официално не поддържа и не приема присъствието на бизнеси, брандове, марки, концепции, идеи, вярвания, фен страници и пр. Тази функционалност ще бъде достъпна на по-късен етап. Въпреки това има начин бизнесът ви да присъства в Google+ — как може да се случи това е описано в края на публикацията.

Какво се случи… (в случай, че сте пропуснали)

Лъскавата нова придобивка на Google нямаше как да не привлече внимание. За услуга за социална мрежа на Google се говори толкова отдавна, че дори вече е трудно да се определи кога е сложено началото на слуховете. Обявяването на Google+ и пускането ѝ за „полево изпитание“ предизвика интереса на много потребители, които се впуснаха в предизвикателството първи да изпробват новата платформа, да съобщават за грешки и проблеми, за липсващи или за необходими и желани функционалности. Заб.: Ако още не сте получили покана, но имате желание да се присъедините, можете да поискате ето тук.

Няколко дни след старта започнаха да се регистрират и фирми, организации, брандове… най-общо казано – бизнеси. И тъй като Google+ не предлага функционалности за бизнеса (не предлага и сега, към момента на писане на тази публикация), бизнесите регистрираха потребителски профили, смесвайки се с хората, използвайки функционалностите за хората.

Никой дори не си направи труда да прочете (и вникне в съдържанието на) съобщението, написано с червени букви на Началната страница:

малка група хора! Не бизнеси, не марки, не нещо друго… хора!

Така изведнъж ранните потребители на системата се оказахме обкръжени от вдъхновени маркетолози, които нароиха куп профили на фирми, организации, каузи, идеи… Ясно е, че бизнесите гледат да се намъкнат там, където са и техните потребители, но може би този път направиха грешка. Или пък успяха да хванат Google неподготвени, което е малко странно, предвид, че Emerald Sea се разработва от доста време, със сигурност е трябвало да помислят и за този аспект. Въпреки всичко, бизнесите влязоха в мрежата.

Това предизвика негативна реакция, която беше забелязана от Google и +Крисчън Остилиан направи няколко апела към бизнеса¹,²,³ да се въздържат от присъединяване към мрежата (засега).

Нормално е като начало усилията да са насочени към потребителското преживяване и начините, по които хората споделят неща и общуват помежду си, едва по-късно може да се обърне внимание на фирменото присъствие и начините, по които бизнесът може да бъде интегриран в платформата. Защото потребителите общуват по един начин помежду си и по друг – с бизнесите. Затова бизнесите бяха оставени на заден план, платформата едва прохождаше, набираше потребители, изграждаха се модели на поведение, изследване на функционалности… нямаше как бизнесите да присъстват ефективно, без да пречат на този процес.

Имаше период (до 15 юли), в който бизнеси-доброволци можеха да кандидатстват за място в тестовата програма на функционалностите за бизнеса, след което Google започна да премахва (изтрива и блокира) нерегламентирано създадените профили на не-хора. Защото когато новите функционалности бъдат пуснати за използване, няма да се предлага възможност за мигриране на потребителски профил към бизнес профил. А и за да не се стига до недоразумението, на което сме свидетели във Facebook – бизнеси с потребителски профили. На мен лично ми допада категоричния отказ на Google в това отношение.

Сега се очаква функционалностите за не-хора да са далеч по-гъвкави и удобни от наличните потребителски профили, обвързвайки в едно много от продуктите на Google, предоставяйки на бизнесите повече инструменти и средства за следене на присъствието си. Не е ясно кога точно тези функционалности ще бъдат пуснати за всички, но от Google уверяват, че са забързали процеса по завършването им. И приканват към търпение.

Решението, ако ви стиска

Въпреки че засега бизнесите няма как официално да бъдат представени в Google+, те все пак могат да се възползват от функционалностите на мрежата. Служителите на фирмите са хора и могат спокойно да се регистрират като такива, да слушат (нали си спомняте, винаги първо се започва със слушане!), следят, взаимодействат, започват разговори и обсъждания с хората, които се интересуват от техния бизнес. Покажете, че фирмата ви има човешко лице, че имате желание да общувате двупосочно с публиките си, вместо само да ги облъчвате с посланията си. Покажете, че можете да се доверите на хората от фирмата си, гласувайте им свободата да говорят за марките ви, за бизнеса, за каквото е важно, без да се налага служителите ви да се крият зад безличната фирмена идентичност. Позволете им да се изградят като личности, които представят и защитават бизнеса ви. Можете ли да го направите? Имате ли смелостта? Още на 28 март туитнах „give your brand a face, a personal touch.“ с надеждата не само някой да го чуе, но и да го разбере, да вникне в написаното и да се опита да го приложи на практика. Уви, тогава не се получи. Сега можете ли да се справите? Разбира се, можете да експериментирате с това и във Facebook – там със сигурност бизнесите се приемат по-добре, има повече потребители за общуване, със сигурност е по-лесно да се постигне ефект там.

Лично аз съм много любопитен да видя коя ще е първата родна фирма, чиито служители ще започнат ефективно да използват Hangouts/Терени или пък ще започнат да създават съдържание в Google+ (вместо не споделят вече създадено на външни места в мрежата) и начини, по които да привличат аудиториите си за пълноценно общуване.

В Google+ потребителите са сякаш по-нетолерантни към бранд присъствието (особено дразнещото, натрапчиво и спамещо). Ако не ви стиска да промените начина си на отношение към хората, вашите клиенти, последователи, партньори и т.н., значи Google+ със сигурност не е най-доброто място за вас⁴. Ако обаче обичате да експериментирате, да показвате, че сте различни, че сте отворени към публиките си и не се страхувате да плувате в дълбоките води, заповядайте. Да общуваме като хора. Пък по-нататък със сигурност ще имате възможност да изградите и бранд идентичността си.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Италия, Дания, Чехия, България, Армения, Малта

Как ви се струват шансовете ни? Ще започваме ли да се готвим за евроквалификациите за Франция 2016 г. ?

Попадането ни в 4-та урна май нямаше кой знае какво значение. Силите между отборите в аквариум 3 и 4 са доста изравнени. Но тази ранглиста, определяща урните е доста…съмнителна.

Иначе спортното събитие на деня е класирането на юношите до 18 г. на България по баскетбол за дивизия А на европейския баскетбол след успех във Варна над Черна Гора. Тази държава вече ни мина на футбол, на баскет поне се държим

И няма как да не споменем откриването на Армеец Арена в София. Доста приповдигнато, политическо и фалшиво ми се стори…дано все пак донесе много успехи на българския спорт.

Лиценз: Всички права запазени

В сферата на бодибилдинга от важност са неща като познаване на анатомията на мускули и стави, покачващо натоварване на мускулатурата с редовни тренировки, подбран хранителен режим, използване на добавки и разбира се - много воля! Дълбоко под всичко това се крие връзката с протеомиката, геномиката и клетъчната биология. Нима е възможно за трениращите да управляват своя микрокосмос?

Започне ли запалено да се занимава човек с нещо, той се опитва да намери всички начини, за да го прави най-качествено и най-ефективно.

Успоредно с развитието на технологичния свят, в който живеем, се подобряват и възможностите за изучаване на микросвета на човешкото тяло.

Откриват се нови функции на клетки и тъкани, наименоват се нови ензими и сигнални белтъци, та дори и такива, които имат ефект върху мускулите.

Информацията, нужна за да се синтезират тези молекули, се пази в ДНК. Намирането на начин да се контролират гените за белтъци, както и самите тях означава повлияване на мускулния растеж.

Протеомика на мускулната хипертрофия

Хипертрофията на скелетните мускули се дефинира като увеличение в мускулната маса, която идва като резултат от увеличението в масата, а не броя на клетките.

Освен градивните елементи – аминокиселини и енергия, има и още нещо важно, което става без наша намеса.

За да засвири симфонията на мускулния растеж, трябва да има диригент! Това са именно сигналните белтъци, които достигат до мускулните клетки и съответно усилват или намаляват хипертрофията.

Миостатин

Миостатин е сигнален белтък, който се сързва с мускулните клетки и води до потискане на диференцирането и растежа на мускулите.

Доказателства за този ефект са налице, както при животните, така и при хората.

Генът за миостатина бива открит благодарение на модерното животновъдство и по-специално селекцията на добитъка.

Съществува една особена порода добитък, наречен Белгийска синя. След насочено изследване се оказва, че при тези животни има мутации в гена за миостатин, които водят до нарушения в произвеждането му.

Добичетата могат спокойно да послужат за нагледен урок по анатомия, понеже мускулите им са завидно очертани.

Интересно в откритието е, че знанието, което носи, отваря и врати към лечението на болести, за които досега лечението е било много недостатъчно.

Един пример е мускулна дистрофия на Дюшен. При това заболяване прогресивно се намалява мускулната маса поради недостатъчно количество на белтъка дистрофин.

Освен това самите клетки се увреждат по-бързо от нормалните и се заместват от мастна и съединителна тъкан.

При специален вид мишки, които са модел за тази болест е направен опит с блокиране действието на миостатин.

След оценка на направеното било отчетено, че мускулите им са със значително подобрени качества, отколкото преди изследването.

Дори по-интересно е, че има и примери при хора за мутации в гена за миостатин.

В Германия  се ражда дете, което още при раждането изглежда много мускулесто и с намалено количество на мастната тъкан.

В хода на престоя му в болницата и след редица изследвания се доказва причината - двойна мутация в гена за миостатин.

Оказва се, че майката на "супербебето" е бивша професионална спринтьорка със сравнително добре развита мускулатура.

Нейният брат и други трима близки роднини от мъжки пол са много силни хора, като единият от тях е строителен работник, който може да разтоварва бордюрни камъни на ръка.

При майката едното копие на гена е нормално, а другото е с мутация, докато и двете копия на сина й са с увреждане.

Второто най-вероятно е дошло от баща му. Момчето сега е здраво, но докторите се притесняват, че в бъдеще ще страда от сърдечни или други проблеми.

В последните няколко години учените виждат голям потенциал в откриването на средства за блокиране действието на този сигнален белтък.

В интернет започват да се срещат примамващи добавки, които обещават именно този ефект. Засега мнението на лекарите е, че това са безполезни и вероятно опасни продукти.

Други учени пък правят опити да изключат гена на миостатина при пилета, за да се получава повече месо от всяка птица.

При някои добичета, както казах по-горе, има естествени вариации на въпросния ген и правилното чифтосване им осигурява повече мускули и по-малко мазнини от други породи.

За този сигнален протеин обаче се правят и ще продължават да се правят проучвания, защото има предположения, че с блокирането му ще се намалява мастната тъкан и би могло да се предотвратява появата на диабет тип 2.

Подтискане на Атрогин-1 и МуРФ1

Друга интересна перспектива за повлияване на мускулите е използването на хром.

Може би сте чували за някои ефекти на този йон върху тялото, но американски изследвания се фокусират на повлияването на масата при дълго обездвижване.

Използвали са мишки, при които е била увеличена молекула (Атрогин-1), която подтиска мускулната хипертрофия.

Понижаване на концентрацията е отчетено след суплементиране със съединения на хрома.

Ползата за мишките била, че имали по здрави мускули и по-добра чувствителност към глюкоза.

Инсулиноподобен растежен фактор-1 (ИРФ-1) също има отношение към целия процес. Сам по себе си той е достатъчен, за да предизвика хипертрофия.

В течение на последните няколко години започват да се определят и конкретните сигнални пътища в клетките, както и конкретните молекули, които взимат участие.

В резултат се отбелязва способността на ИРФ-1 да блокира действието на фактори, които водят до мускулна атрофия. Такива са Атрогин-1 и МуРФ1.

Противоположност на трупането на мускулна маса е кахексията – измършавяване. От това страдат често хора с различни заболявания.

Причина е освен белтъчния глад, в който се намират, и високата концентрация на кахектичните фактори - Атрогин-1 и МуРФ1.

В играта обаче не са само фактори, които подтискат мускулите. МиоД например е в ролята на стимулатор.

Той показва своето действие, когато става въпрос за регенериране на самите мускули.

С гена, който този протеин кодира, учени са провели следния опит: те кръстосали няколко вида мишки и като резултат тяхното поколение било с мутация именно за МиоД.

Резултатът бил, че мишките много бързо отслабнали на мускулно тегло и не могли да оцелеят.

Навярно първата мисъл на читателя, прочел дотук е дали има някакъв начин да накара всички тези сигнални белтъци и пътища да заработят в негова полза?

Навярно. Бъдещето е пред нас, а академичните среди няма да ни разочароват с липсата си на желание да откриват нови и нови хоризонти.

Преди няколко месеца е проведено проучване с гладуващи мишки, чиито мускулни клетки са били заразени с изкуствено обработен вирус.

Ефектът е понижаване в нивата на Атрогин-1 и миостатин и увеличаване концентрацията на МиоД.

Накратко – налице са условия за мускулна хипертрофия и борба с атрофията.

Динамично развиващият се свят предоставя поглед към микросвета, а освен това и възможност за неговото направляване.

Доколко това е възможно и доколко ще има полза оставяме наукатада реши.

Заключение от научния редактор

Прочитайки просторното научно проучване, което Георги Бургазлиев ни предостави, се опитах да си представя бъдещето на железния спорт и изобщо на спортуването, в случай че открием технология за контрол над хипертрофията под форма на инжекция, хапче... прах...

Представете си мускули, които растат благодарение на ваксина. Без съмнение това навява противоречиви чувства.

Няма ли това да ни лиши от красотата да тренираме сами със себе си, да очакваме резултати от собствения си труд, познания и дисциплина?

Ще ни направи ли още по-лениви и безотговорни към телата си? Навярно.

Перспективите и ползите за света на спорта обаче са тясно насочени към все по-високи постижения.

За това са и всичките скандали около допинг контрола и все по-належащ става въпросът къде е границата между спорта и спортно-фармацевтичната индустрия.

Извън професионалния спорт, разбира се, нещата не опират до реализация, а до собственото възприятие.

Във връзка с това ни интересува вашата позиция по следните въпроси:

• Бихте ли вземали сигнални белтъци, за да получите повече мускулна маса при по-малко подкожни мазнини, с по-малко/никакви тренировки?
• Защо?

Лиценз: Всички права запазени

Лиценз: Всички права запазени

(към Първа глава)

Втора глава
Отвличането

1.

Във вътрешния двор на замъка, под сянката на вековен дъб, Владимир разказваше приказка. Мантията му беше разстелена на тревата и върху нея се търкаляше Балтазар – принц на Света на дракона и бъдещ крал. Той изглежда осъзнаваше важното си положение. Въпреки че се опитваше да налапа палеца на десния си крак, определено го правеше царствено.
Много, много отдавна – започна Влад – драконът не е бил само един. Някога са били много. За благородническите родове било чест велик дракон да пази тяхната кула. По-бедните магьосници били доволни и на някое тоалетно драконче, което се криело между кърпите.
Легендата разказва, че всичко се променило, когато в Света на драконите пристигнал храбър момък на бял кон. Доспехите му блестели на слънцето, косата му се веела, гордата му брадичка била предизвикателно вдигната. Благородните му сиви очи огледали събралото се на площада множество.
Балтазар се изтърколи по корем, надигна се на лакти и изгледа брат си с поглед, който изразяваше недвусмислено „Айде стига бе!”.
Е да, историците твърдят, че сред множеството е имало подставени лица. Според хрониките, в деня, в който пристигнал странникът, валял пороен дъжд, та версията с блестящите доспехи и развяващата се коса издиша. Все едно, момъкът отметнал назад своето пурпурно наметало и извадил меч от обсипаната си с диаманти ножница. И казал:
– О, народе мой, вашият крал е тук!
Народът бил озадачен. Техният крал не бил тук, техният крал си бил на топло и сухо в замъка. Момъкът сметнал, че се налага да обясни:
– Този меч е реликва, предавана в кралското семейство от поколения наред! Сегашният крал е узурпатор, аз съм истинският наследник на престола! Ще спася народа на този свят! Стига потисничество, стига робски труд!
Народът досега не знаел, че е потиснат и заробен, но бил заинтригуван.
– Поклонете се на вашия нов крал! – настоял младежът и прошепнал няколко вълшебни думи на меча. Острието заблестяло в кралско пурпурно.
Любопитното множество, което засега се въздържало да заеме страна в кралския спор, повело младежа към замъка. Да се оправят онези със синя кръв.
Момъкът влетял в тронната зала, изправил се пред краля и му заявил:
– Предай трона, узурпаторе!
За беда точно тогава на трона седял крал Вилхелм Сговорчивия.
– Няма проблеми – отвърнал той и се оттеглил в кулите на замъка да се занимава с любимото си хоби: строене на макети на замъци от клечки за зъби.
Съветът на магьосниците се събрал около новия крал.
– Притежавате ли някаква специална магьосническа дарба, о, кралю? – осмелил се да попита един от тях.
– Всъщност аз не съм магьосник, а вещица – отвърнал кралят.
Сред магьосниците настанал смут.
– Тоест, вие сте… жена? – премигнал старшият магьосник.
– Не съм, очевидно! – ядосал се момъкът с пурпурното наметало.
Магьосниците се объркали. Магьосник – жена си било нормално. Но мъж – вещица, това бил прецедент. Вещиците се занимавали с варене на отвари, призоваване на природни сили, любовни еликсири и прочие женски работи, с които нормален мъж не би се заел. Но в крайна сметка това бил техният нов крал – Бертолд Първи Вещицата. Наложило се да приемат странния му избор на професия.
Така младежът, чиито благородни сиви очи и горда брадичка били съмнителни, но ораторските му качества – неоспорими, станал Шеф на вещиците. Това също било прецедент. Оказал се интригант. Това не било прецедент, но при него си било талант. Обичал да стои на трона, заобиколен от вещици, с които да си шушука и да се кикоти. Когато влезел магьосник, разговорите секвали и всички впервали в магьосника подозрителни погледи.
– Ауу – изрази възмущение на подходящото място Балтазар и налапа крайчето на мантията, върху която лежеше.
Така е. Но отварите му били истинско чудо, трябва да му се признае. Вещиците решили, че той знае някаква тайна, и поискали да я научат. Той им казал: за да е два пъти по-силна отварата за любов, вътре трябва да има люспа от дракон. В отварата за памет – роговица от око на дракон, в отварата за сила – зъб от дракон, и така нататък. Измислял си. Силата на отварата зависи не толкова от съставките, колкото от уменията на ръката, която я приготвя. А той явно бил доста силна вещица. Но – така или иначе – вещиците повярвали. Започнали да правят всевъзможни отвари, в които освен билки слагали и драконови люспи, драконови сърца, драконови рога и драконови очи. Много дракони били убити заради един-единствен нокът.
Магьосниците усетили, че се задава катастрофа. Начело на Съвета застанал нашият пра-пра-прадядо Велизар, благородник от рода на Пазителите на дракони. Но не могъл да ги опази.
Най-силните и мъдри магьосници направили магии за защита. Вписали драконите в специално създадена Червена книга и ги заселили в резерват на един остров. Нищо обаче не спряло вещиците. Завзели резервата, обявили острова за вещерска територия и го скрили чрез магия.
Така, преди магьосниците да се усетят, в Света на драконите останал само един дракон – още бебе, в крайно нестабилно емоционално състояние. Оцелял бил, понеже през цялото време се криел в единия от кралските ботуши в кралския гардероб.
А Бертолд останал в историята като Бертолд Драконоубиеца.
Един ден в Света на дракона пристигнал мъж на черен кон. Бил едър, силен и бесен. Търсел меча си, обсипан с диаманти, в диамантена ножница. Откраднат му бил от някакъв момък. Завели мъжа в двореца, но от Бертолд нямало и следа. Според кралските стражи се бил изнесъл на бегом, барабар с меча, короната и новаторските си идеи.
Вилхелм Сговорчивия се върнал на трона и нещата тръгнали постарому. Но без драконите.
Легендата гласи, че един ден в Драконовия свят отново ще има дракони. И това ще стане, когато на трона се възкачи крал от рода на Пазителите на дракона.
Това си ти, Балтазар.
Бъдещият крал вече спеше дълбоко, засмукал крайчето на мантията. Влад се излегна до него и внимателно отстрани няколко кичура мека руса коса от челото му.
– Само покажи най-после магьосническа дарба. Иначе всичко ще се обърка. За пореден път.

2.

Леля Станка, горда собственичка на три саксии с мушкато, поля цветята и се настани пред телевизора в очакване на следобедната сапунка. Виторио най-сетне щеше да разбере, че неговата истинска майка е доня Габриела, а не камериерката Франческа, която все пак го бе отгледала като свое дете – в бедност, но с чувство за чест и достойнство. За беда не сторила същото и с неговата сестра близначка, която, захвърлена в пустинята, била отгледана от стадо камили. И за която Виторио за една бройка да се ожени в двеста и петнайсети епизод, за ужас на леля Станка и всичките й комшийки.
Леля Станка беше твърдо убедена, че Виторио най-после ще научи истината за знатния си произход, тъй като предният епизод беше завършил с изключително напрегнат диалог между него и доня Габриела:
– Виторио – каза тя, – трябва да ти кажа нещо.
И още каза:
– Седни, Виторио. Ще споделя нещо с теб.
– Какво има, доня Габриела, случило ли се е нещо? – съсредоточи се Виторио, мокрият сън на всяка средностатистическа домакиня.
– Не, Виторио. Нищо не се е случило, но е време ти да научиш истината.
Последваха реклами. А след тях Виторио, мистериозно оказал се от другата страна на доня Габриела, живо се интересуваше:
– Искахте да ми кажете нещо, доня Габриела. Какво е то?
– Ще ти кажа истината, Виторио.
И проклетият епизод свърши. Точно когато леля Станка получи сърцебиене под напора на емоциите. Така че сега я очакваше една наистина драматична серия и тя вече се тресеше от напрежение на фотьойла, петнайсет минути преди началото на епизода.
– Чувствате, че губите от блясъка си? – запита симпатичната дама от рекламата. – Иновация от Фейкопф! Пудра за крила с невероятен блясък! Ослепителни с едно напудряне!
Леля Станка повдигна вежди. Положението не поправи и следващата реклама. В нея млад мъж в делови костюм стремително летеше над покривите към отворения прозорец на висока офис сграда. Преди обаче да успее да влети, прозорците се затръшнаха и младежът се размаза на стъклото. Бодрият глас зад кадър редеше с апломб:
– Защо упорствате все още? Крилете се уморяват, но не и новият дизелов Елфсваген. Удобство и комфорт, само днес на половин цена. Влейте се в трафика!
Леля Станка изхвърча от стаята с писъци.

3.

На няколко метра от леля Станка, макар и в друга кооперация, Александър и сфинксът пиеха кафе.
– Радвам се, че намина – каза сфинксът. На гърдите му блестеше значката „Регионален пазител на Портала”.
– Исках да видя как си – обясни Александър. – Не ти ли е скучно тук?
– Никак – поклати глава сфинксът и замалко да отнесе полилея. – Имаш много книги, пък и дават интересни сериали по телевизията.
Преди Алекс да отговори, на вратата се позвъни.
– Аз съм Станка, съседката! – надвика звънеца леля Станка.
– Би ли се скрил в кухнята, ако обичаш? – прошепна Алекс и Пазителят на Портала послушно се заклатушка по коридора. Алекс отвори вратата. Леля Станка, решена в обичайната рокля с флорални мотиви, седеше на прага и потропваше нетърпеливо.
– Извинявай, че те притеснявам, Сашо…
– Няма нищо.
– … обаче телевизорът ми май нещо се повреди.
– Какво му има?
– Ми хваща някаква странна програма и не мога да си намеря сериала. Нямаше да те занимавам, ако точно в този епизод нямаше да се разбере за Виторио.
Леля Станка запозна подробно Алекс с драматичната съдба на Виторио, докато слизаха по стълбите на неговата кооперация и се качваха с асансьора в нейната. Вече в дневната на леля Станка, той все още кимаше любезно, макар да бе изтървал нишката още когато Педро застреля дон Алехандро. Усмивката обаче замръзна на лицето му, щом видя коя телевизия улавяше приемникът на съседката. В долния десен ъгъл на екрана стоеше емблемата на Елфската телевизия – миниатюрна фея, държаща над главата си сателитна чиния. Предаваше се от свят, населен единствено с феи, елфи и гномове, където обаче по някаква ирония се беше развила техниката. Елфите се бяха оказали големи техничари и там вече никой не си спомняше дори елементарните заклинания. Сега феите, помъкнали черни куфарчета, се возеха на свръхзвукови самолети, прилежно сгънали крилете си в специални джобове на деловите си костюми.
– Виждаш ли какви невероятни измишльотини рекламират? – възмущаваше се Станка. – Два островърхи наушника на цената на един, ако се обадя до следващото пълнолуние, моля ти се!
– Сигурно е станала някаква грешка… – Александър побърза да настрои друга програма на канала. – Готово. Би трябвало вече всичко да е окей.
– Мерси, Сашенце! – възкликна леля Станка и преди да е успял да се измъкне, го впримчи в здрава прегръдка, ухаеща на ванилия.

4.

Същата вечер, в кралската трапезария, Лиз, Алекс и Балтазар, в неговото високо столче за хранене, се наслаждаваха на тиха семейна вечеря.
– Какво прави днес? – поинтересува се Шефа, докато хранеше бебето с лявата си ръка. С дясната отбиваше атаките на прислужницата, която смяташе, че храненето на принца си е нейно задължение и периодично напираше, въоръжена с малка сребърна лъжичка.
– Ходих при съседката – отвърна Александър и побърза да разкаже цялата история, преди жена му да си е направила погрешни изводи. Тъкмо се беше отплеснал и разясняваше подробности от живота на бедния Виторио, в трапезарията се появи и Владимир.
– Здрасти, Шефе, здрасти, тате, здрасти, дребен – поздрави учтиво той. – Как е?
– Седни да вечеряш, Влад – Лиз изглеждаше леко разтревожена. – Баща ти разказва за нещо странно… Дано не е пробив в сигурността.
Владимир седна на масата и Александър започна отначало.
Междувременно Балтазар успя да докопа лъжичката на прислужницата и я взе. Тупна с нея няколко пъти в пюрето си. След това се съсредоточи и загреба. Протегна пълната лъжичка с пюре към брат си.
– Не, благодаря – усмихна му се Влад, – но оценявам жеста.
Балтазар продължаваше да държи лъжичката протегната към Владимир, а в погледа му се четеше настойчивост.
– Оф, добре – предаде се Влад и изяде пюрето. – Не е толкова зле.
– Владо, слушаш ли ме изобщо? – сряза го Александър. – Има изтъняване на пространството. Вероятно присъствието на сфинкса в апартамента ни го предизвиква, трябва да проучим въпроса и да вземем мерки.
– Спокойно, тате, ще мина да хвърля един поглед. Утре има съвещание на Съвета, но вдругиден ще отида още сутринта. Има ли сладолед?
– Има. Но първо си изяж зеленчуците! – отсече Лиз.
– Слушам, Шефе – ухили се Влад.

5.

Малко по-късно, в един от най-просторните килери на замъка, пригоден за детска стая, Елизабет люлееше люлката на малкия принц Балтазар и му пееше. Строен по времето на крал Лотар Чревоугодника, замъкът разполагаше с твърде много килери и твърде малко каквито и да било други стаи.
– Заспивай, заспивай, заспивай – неизменно започваше всяка приспивна песничка, – заспивай, защото и на мен ми се спи – обикновено завършваше тя. Освен ако Лиз не беше в особено артистично настроение. Тогава добавяше припев, състоящ се основно от „на-на-на-ивай”. Доскоро през ум не й беше минавало, че ще й се налага да приспива разни бебета, затова не беше положила никакви усилия да обогати репертоара си от детски песнички.
– Заспивай, заспивай – запя тя и залюля люлката енергично. – Веднага заспивай!
От съседния килер се разнесе странно тракане.
– Какво си въобразяваш, че правиш? – попита Лиз, без да повишава тон.
– Преда, момичето ми – отвърна Интуиция с престорен, треперещ глас.
Шефа въздъхна.
– Изчезни! – заповяда.
Тракането спря. Лиз предположи, че вещицата се е дематериализирала, но както се оказа, дъртата не се отказваше лесно.
– О, девойка в опасност! – изписка тя след малко. – Храбри принце, убоди пръста си на това вретено, за да ме спасиш!
– Интуиция – въздъхна уморено Шефа, – той няма още шест месеца, дори не е започнал да пълзи.
– Истинският принц би спасил девойка в беда, независимо от възрастта си. И ако трябва, ще се влачи по корем! – тросна се Интуиция и този път наистина се телепортира.

6.

Още на сутринта кралският глашатай беше изпратен да разнесе из града заповедта: забранява се притежанието на вретена, трикраки столчета и баби. Всеки, който разполага с някое от гореизброените, е длъжен да го представи за щателна проверка на площада по пладне.
Малко след дванайсет площадът беше почти пуст. В средата сe издигаше приготвената клада, а около нея, в кръг, се бяха наредили Шефа, Александър и няколко стражи.
– Никой ли не преде в тоя град? – нервничеше Алекс.
– Не и откакто започнахме да внасяме платове от Другия свят – вдигна рамене Лиз.
Накрая, след половинчасово чакане, по улицата се зададе мъж, влачещ баба. Бабата се съпротивляваше, запъвайки токовете на обувките си във всяка дупка между паветата.
– Днешната младеж няма уважение – сподели тя, щом наближи Шефа достатъчно. – Аз като бяха на двеста, не влачехме възрастните хора насам-натам.
Мъжът не й обърна внимание. Вместо това размаха пред лицето на Шефа две куки и кълбо прежда.
– Заварих я – той кимна към бабата – с това!
– Трябват ни вретена – изтъкна Лиз, но въпреки това измери бабата с преценяващ поглед. – А ти трикрако столче имаш ли?
Бабата облиза устни.
– Нямам – отвърна. – Обаче имам забрадка. Подарък е от покойния ми съпруг…
– Предай я за неутрализиране! – Лиз беше безмилостна. Бабата свали от главата си забрадката и въздъхна тежко.
– Сторете каквото трябва – стисна очи бабата. Шефа метна забрадката сред съчките и запали кладата.

7.

Леля Станка остави чашата с топло кафе на масата и седна пред телевизора, поклащайки глава в ритъм с игривото латино. Епизодът продължи оттам, където беше свършил предишният.
– Кажете ми, доня Габриела! – настояваше младият Виторио. – Да не би нещо да се е случило с Лусия?
– Тази никаквица! – възмути се леля Станка.
– Не, Виторио – отрече доня Габриела, – не е свързано с нея.
– А конят ми? – разтревожи се Виторио. – Да не би нещо с коня?
– Не, Виторио.
– Ами, доня Габриела, да не би хортензиите? Моите метловидни хортензии?
– Виторио, хортензиите имат нужда от подрязване.
– Ще се заема веднага, доня Габриела!
– Недей, Виторио, първо трябва да ти кажа нещо!
Драматична музика. Близък кадър на лицето на Виторио, сбърчил чело. Леля Станка заби нокти в тапицерията на фотьойла.
– Виторио… – започна доня Габриела.
Но образът изчезна. Екранът остана черен за една ужасяваща секунда на напрежение и неизвестност.
– Не! – изпищя леля Станка. – Само не реклами!
Не започнаха реклами. Вместо това сапунката беше прекъсната от извънредна информационна емисия. Леля Станка простена. В долния десен ъгъл на екрана се появи емблемата на телевизията – фея, държаща над главата си сателитна чиния.
– Извънредни новини – съобщи остроухата говорителка. До нея джуджето, което предаваше телепатично за феите с увреден слух, съсредоточено мърдаше рунтави вежди. – В нов корупционен скандал с леприконско злато е уличен председателят на Комисията за запазване на обществения етер. Според наши доверени източници, близки до министерството, в скандала е замесено името на Феят Кръстник, лице добре познато от криминалните хроники…
Леля Станка въздъхна мелодраматично и потисната от жестоките удари на съдбата, сред мирис на кисело зеле и препарат за миене на съдове, се запъти надолу по своето стълбище и после нагоре по Александровото. Натисна звънеца и изкрещя, за да надвика звъненето:
– Пак съм Станка! Съседката!
Отговор не последва. Ако беше спряла да звъни, леля Станка би чула топуркане отвъд вратата, сякаш гигантски каменен лъв с глава на човек обикаля по коридора на апартамента и се колебае дали да отвори. Станка обаче упорито държеше палеца си на звънеца.
– Край, влизам! – изкрещя тя накрая, твърдо решена да догледа днешния епизод.
– Олеле! – простена сфинксът в апартамента.
Леля Станка се наведе и плъзна ръка под изтривалката. Напипа ключа и го измъкна с триумфален блясък в очите.
– Извинявай, ако те събуждам – извика Станка, докато отключваше вратата, – или пък си в банята, обаче случаят е спешен.

8.

Едуард Левонян, млад и обещаващ писател, тъкмо започваше втората глава на Проекта си, носещ работното заглавие Големият Небюла/Хюго проект. Едуард беше половин арменец, наследил от гордия арменски род на баща си гъста тъмна коса и дебели черни вежди. Беше благодарен, че носа е наследил от майка си. Чаровната му, подкупваща усмивка и необузданото въображение си бяха лично негови. И той се гордееше с тях.
Еди се надяваше някой ден от Проекта да излезе роман, да произведе сензация в писателските среди, да бъде преведен, да стане бестселър, да спечели Небюла (може и Хюго), Стивън Спилбърг да остане очарован от него и да го превърне в блокбастър. Тук мечтите му ставаха малко объркани, та неизвестно защо се виждаше с Оскар в ръка да реди патриотично благодарствено слово: „Първо искам да благодаря на моята свидна, но уви, сега далечна родина – България .” Така смяташе да започне. И после да продължи с: „чиято дивна природа и древна история ме вдъхновяваха през цялото това време…”. Или нещо подобно. Засега обаче се фокусираше върху далеч по-постижими цели – да завърши втора глава и, ако може, да измисли най-после име на главния герой, за да спре да го кръщава с кодовото Спиро. Отвори нова страница на Word, изпука с пръсти, вдиша дълбоко…
– Свободни места има ли? – през вратата на купето беше подал глава възрастен мъж с войнишко кепе на главата. Еди успя да устои на порива си да отвърне „Няма!”, да изтика мъжа навън и да затръшне вратата на купето.
– Да, разбира се, заповядайте – каза вместо това и опита да се върне към текста.
Мъжът с кепето обаче се оказа разговорлив.
– Ей, петнайсе минути закъснение на гара Кочериново! – възкликна той и зацъка с език. – Не беше така едно време.
– Не беше – съгласи се Еди, понеже не му се спореше.
– Влаковете идваха навреме. И тръгваха навреме. А в купетата – веселба. Пеехме народни песни, веселяхме се. Не като сега. Сега младите са други. Никакво уважение към възрастните хора нямат! – продължи мъжът.
– Нямат! – подкрепи го Еди и с надеждата, че въпросът е приключен, отново се наведе над клавиатурата. Дядото обаче не млъкна.
– Едно време – продължи с поверителен тон той, – всичко имаше. И всичко беше евтино. А лятос, зимъска – с жената бяхме на почивка. Навремето имаше почивки.
Еди беше озадачен. Той тъкмо се връщаше от почивка на палатки в Рила, гарнирана със стабилна доза пеене и свирене на китари вечер край огъня. Не можеше да разбере какъв му е проблемът на дядото. Като му се почива – да ходи да почива. Като му се пее – нека пее. На Еди не му пречеше. Той беше толерантен.
– Ех, какви почивки имаше навремето – размечта се дядото.
Еди тъкмо отговаряше машинално с „Имаше!”, когато вратата на купето се отвори отново. Този път вместо един, дядовците бяха трима. И тримата с вълнени жилетки и смачкани сиви панталони.
– Свободни места… – започна единият от тримата.
– Има, има! – зарадва се дядото с кепето. – Я кажете на младока какви почивки имаше навремето!
– Имаше почивки! – провикна се още от коридора възрастна жена, помъкнала огромна плетена кошница. – Хайде, хайде – подкани после спътничките си, – в онова купе има още три места!
Еди въздъхна и затвори лаптопа. Прибра го в чантата, чантата прибра в раницата, а раницата, след като метна подозрителен поглед на бабите и дядовците, остави на земята до седалката си. Сетне се сви по възможно най-удобния начин, подпря глава на хладното стъкло и задряма. Навън летният ден бавно отстъпваше на топла лятна вечер. Еди не смееше да се отпусне и да заспи дълбоко. Само след около час трябваше да смени влака. А с това закъснение сега щеше да се наложи да се прехвърля много бързо. Надяваше се Лея да го чака под часовника, както се бяха уговорили.

9.

Луната беше в крайно немистичната трета четвърт. Наоколо не грачеха гарвани, не прехвърчаха прилепи, нито пък се мяркаха черни котки. Вятърът не шепнеше тайнствено сред клоните на дърветата. Вечерта беше крайно неподходяща за вещерски ритуали.
– Ама съвсем никакви ли? – изписка момичето с ефирната рокля и вплетените цветя в косите.
– Както отбелязах неколкократно – високомерно отвърна Интуиция, – никакви мистични слова. За голи танци и дума да не става.
Момичето се строполи драматично сред тревата, подсмърчайки. От тълпата, събрала се около белия обелиск, се запротягаха ръце, които я потупваха по рамото и й бършеха сълзите с кърпички. Интуиция се настани на челното място край обелиска, демонстративно потропвайки с пръсти по камъка.
– Хайде, хайде – обърна се към момичето. – Не преигравай.
– Това ми е първият вещерски събор! – изпищя момичето. – Точно днес ли трябваше даа… – краят на изречението се задави в мощни хлипове.
Интуиция подбели очи.
– Добре – предаде се тя, – докато провеждаме съвещанието, можеш да обикаляш около нас, изпълнявайки тайнствени ритуали.
Лицето на момичето веднага грейна и тя се зае с обикалянето и тайнствените ритуали, влагайки очевидно старание. Дори Интуиция беше принудена да признае, че отдавна не е чувала толкова добро пулсиране в съответствие с вселенската утроба.
– И така – поде Главната вещица, щом момичето приключи с въведението в ритуала, което по традиция се изпълняваше няколко октави над поносимото, – днес ви събрах тук по важен повод.
Всички вещици, до една, впериха скептичен поглед в небето, където липсваха каквито и да било астрологични подсказки за подобно нещо.
– Въпреки липсата на знаци – настоя Интуиция. – Както ви е добре известно, ние не бяхме поканени на Представянето на малкия принц.
Разнесе се недоволно мърморене.
– Физиците обаче бяха. На тях, явно, е била оказана и честта да направят хороскоп на принца, макар астрологичните им познания да се ограничават с любителско зяпане на звездите. Всичко това може би щяхме да преглътнем, но както научих от достоверен източник, днес Клубът на физиците и астрономите ще проведе съвещание. Ще разискват някакъв проблем, свързан с принца. Проблем, за който ние – представете си – дори не сме известени. И вместо да поискат помощ от нас, както си му е редът, те… – тук Интуиция направи драматична пауза – ще призовават Бог!
– Какви мерзавци! – възкликна най-възрастната вещица, чиито снежнобели коси се спускаха чак до земята, и се изплю досами връхчетата на косите си. – Как си го позволяват?
– Това вече наистина на нищо не прилича! – подкрепи я друга вещица. Сборището закима.
– Именно заради това грубо нарушение на всички договорки за ненавлизане в чуждата професионална територия – завърши Интуиция, – си позволих да изградя телепатичен мост между нашите и техните съзнания.
– Да изградиш какво между съзнанията? – недочу беззъба вещица с розово боне. – Ще ги обсебваме ли?
– Не – отсече Главната вещица. – Ще ги подслушваме. Моля, затворете очи и пазете тишина!

10.

По същото време, под същата тази немистична луна, Клубът на физиците провеждаше съвещание.
– Ама изобщо ли няма да наблюдаваме Луната днес? –проплака най-младият член на клуба. Иззад дебелите стъкла на очилата очите му се напълниха със сълзи. – Трябва да си отбележа в дневника дали инклинацията се е изменила!
– Днес имаме по-важна работа, казах –настоя Председателят на Клуба от своето място начело на масата.
– Ама аз си водя дневник всяка вечер! – нададе сърцераздирателен вопъл момчето и зарови лице в ръцете си.
– Добре, добре – смили се Председателят. – Докато провеждаме съвещанието, можеш да наблюдаваш инклинацията.
Младият физик вдигна поглед, изпълнен с благодарност, и извади от джоба си смачкан тефтер. Застана зад телескопа и започна да записва данните.
– А сега, господа, моля за тишина – прикани Председателят.
Целият клуб, насядал около елипсовидната маса, притихна. Всички странични разговори за трансцендентничисла, константата на Стефан-Болцман игеостационарната орбитабяха прекратени. Председателят стана на крака и залепи на лицето си физиономия на непоклатима решимост, вперил поглед някъде в светлото бъдеще. В своите очи приличаше на изваден от комикс супергерой. В очите на другите приличаше на човек със запек.
– Компот от сливи – посъветва го един физик. Председателят беше твърде съсредоточен да гледа към светлото бъдеще, за да се озадачи.
– Колеги –обяви той с окуражаваща усмивка, –ще се наложи да прескочим до Света на боговете.
Физиците не се подлъгаха по усмивката. Започнаха да мърморят и да правят измъчени гримаси.
– Ама нашият няма да е там – изхленчи физикът с компота. – Там са само разни митологични…
– Опасявам се, че сме длъжни да проверим – въздъхна Председателят.
Порталът към Света на боговете се намираше в мазето. Открили го бяха случайно, когато слязоха долу, за да ловят бели мишки. Нямаха ясна идея какво ще правят с мишките, щом ги хванат, но се водеха от идеята, че една лаборатория просто трябва да разполага с бели мишки. Вместо на мишки обаче се натъкнаха на портал. Оказа се към Света на всички божества, които човешкото съзнание е сътворило. Там положението беше сложно. Гръцките богове се бяха хванали за гушите с римските. Египетският пантеон не можеше да понася боговете на инките, маите и ацтеките, които бяха в доста напрегнати отношения и едни с други. Скандинавските богове търчаха насам-натам, размахваха бойни брадви и чукове и викаха „Валхала”, а Буда ги приканваше да се отдадат на медитация. Българските алпове се държаха на положение, освен когато не решаваха да вдигат наздравица с чужди черепи, чиито собственици обикновено се съпротивляваха енергично. Изобщо – цареше божествен хаос.
За капак, откакто Порталът беше отворен, боговете все напираха да преминават в Света на дракона и да вземат дейно участие в социалния живот. Когато при физиците възникнеше и най-дребния спор, Зевс неизменно се спускаше на скърцаща платформа и въздаваше божествено правосъдие. Беше видял този начин на придвижване в няколко древногръцки драми. Вече не мръдваше никъде без божествената си платформа. В тези случаи физиците му благодаряха горещо, правейки дълбоки поклони, засипваха го с дарове и го изпращаха обратно в божествения свят.
– Проклет Deus ex machina – обикновено процеждаше през зъби Председателят, – как не се повреди веднъж!
След което спорът продължаваше.
И така, физиците слязоха в мазето и преминаха през Портала, наредени в колона по един. Озоваха се на огромен площад от бял мрамор. Около тях моментално се скупчиха богове. Единият дръпна Председателя за ръкава и го предупреди мрачно:
– Да нямаш други богове освен мен!
– Окей – съгласи се сговорчиво Председателят.
От другата му страна езическо божество със свиреп вид прошепна на ухото му:
– Срещу скромно жертвоприношение от две девици ще изпратя страшна чума на враговете ти!
– Чума? – поинтересува се Председателят. – В нашия свят не се боим от болести. Всъщност болестите се боят до смърт от Интуиция.
– Интуиция? – изпадна в паника божеството и хукна да бяга. Докато тичаше, подвикна през рамо: – Не й казвайте, че съм тук!
– Кажи, кажи от какво имаш нужда! – извика ефирна дама в бяла роба.
Председателят само й помаха сковано. Не беше свикнал на вниманието на красиви жени. След това повиши глас:
– Богове, аз и колегите сме тук, да потърсим вашата помощ по един много важен въпрос!
– Колко души правят оргия? – предположи ефирната дама.
– Нне – Председателят се изчерви – всъщност търсим нашия Бог. На Света на дракона.
Уморена въздишка се понесе по тълпата от богове.
– Няма такъв тук – обяви Зевс от името на всички. – Но ако ви трябва божество…
Тълпата наоколо се развълнува. Боговете заеха съответни божествени пози и си докараха изражения на традиционното снизхождение.
– Благодаря – отказа Председателят, – търсим конкретен Бог. Хайде, момчета!
Физиците се завъртяха и в колонка по един преминаха обратно в Света на дракона.

11.

– И сега какво правим? – отпусна се в своето кресло Председателят. – По дяволите!
– Ам, такова – вдигна ръка младият физик пред телескопа, за да привлече вниманието на колегите си, – докато ви нямаше, се сетих нещо…
Младежът внимателно постави на масата тънко книжле. На корицата с големи букви пишеше: „На марсианците, с любов”. А отдолу, с по-малки: „сборник разкази”, а също и „фентъзи и научна фантастика”.
– Преди време бях почнал да чета един разказ от тази книга – започна да обяснява той. – Взех го за научна статия, заради заглавието на корицата, нали. Защото „фентъзи” не знам какво е, но фантастиката явно е нещо научно. – Тук физиците закимаха одобрително. – Обаче още в началото разбрах, че съм в грешка, и го зарязах. Оказа се обикновена документална книга. Не ми се четеше за статуите, дето всеки ги познава, и Влад, дето го виждам всеки ден. Днес обаче се сетих, че в нея се споменаваше и Александър, а тогава не знаех кой е. Сега обаче е женен за Шефа и… Абе защо не хвърлите едно око?
Момчето разлисти антологията и отвори на страницата, където започваше „Драконът и портокаловият сок” от Едуард Левонян. Председателят взе книжката и зачете, леко отегчен. С всяка следващата страница обаче изумлението в погледа му ставаше все по-голямо.
– Силата на словото! – възхити се той. – Той е написал какво да се случи… Донесете ми кълбото!
– В чекмеджето ти е – подсказа му младият физик.
Председателят измъкна изпод масата кристална сфера и я постави на плота. Ръцете му трепереха.
– Намери ми Едуард Левонян! – изкрещя й той. В кълбото продължи да се стеле неоформена пушилка. Председателят се наведе по-близо до кристалната повърхност и извика накъсано:
– Е-ду-ард Ле-во-нян! Зодия Козирог! Дебели вежди!
Този пък кълбото забръмча, из него заиграха черно-бели петна. Постепенно образът се избистри и физиците с въодушевление разпознаха гара.
– Влакове!– изпищя единият. –При Висшата сила е пълно с влакове!
В далечината се проточваха десетки перони, стотици хора сновяха по тях с чанти и сакове. Пред смаяните погледи на физиците цифрите на таблото с пристигащите влакове се смениха самички.
– Магия? –изплю младежът с очилата и побърза да закрие устата си с ръка, сякаш беше изпсувал особено вулгарно.
– Не ставай смешен – подсмихна се един физик, – в този така напреднал свят вероятно отдавна са премах…
– Шшт –изшътка Председателят и кимна към екрана. Образът се фокусираше върху близкия перон. Там, под жълтата светлина на лампата, на пейка седяха момче и момиче. Момчето ръкомахаше енергично.
– Какво казва, какво? – Председателят трескаво запрокарва ръка по повърхността на кълбото. Накрая го блъсна с юмрук и, според старите правила на всички приемници във всички измерения, звукът на кълбото се оправи.
– Ти омаловажаваш писането –казваше момчето.
– Не, Еди, ти омаловажаваш всичко освен писането. И знаеш ли, писна ми да слушам за сюжети, и за вещици, и за „зараждането на науката в един магически свят”– тя изимитира гласа му, при това доста умело, –и за физиците…
– Това сме ние! – възкликна Председателят, гордо ухилен. Всички членове на Клуба закимаха, някои дори се поздравиха с ръкостискане.
– Значи няма да дойдеш с мен – по-скоро констатира, отколкото попита Еди.
– Съжалявам, не. Ще остана при нашите. Трябва да обмисля нещата.
Момичето се завъртя и си тръгна. Момчето вдигна рамене и се качи на влака. Не изглеждаше смутен, напротив –беше необичайно весел. Физиците нямаше откъде да знаят, но на гарата му беше хрумнала велика идея за сюжет и нямаше нищо, което да помрачи настроението му.
Оставаха две минути до тръгването и всички купета бяха почти пълни. Той избра едно със свободно място до прозореца, разсеяно кимна за поздрав на останалите пътници и се настани. Сгъна се на седалката, подпря глава на студения прозорец и затвори очи. Както и предишния път, унесе се почти веднага.
– Богът спи – прошепна благоговейно най-младият физик.

12.

– Представях си все пак нещо по-внушително – Интуиция сви устни. – Тези богове ми приличат на обикновени хора.
Вещиците, насядали в кръг, хванати за ръце и стиснали очи, наблюдаваха съвещанието на физиците чрез телепатичния мост.
– И около тях е пълно с машини –сбърчи нос увита в прозрачни шалове, полугола вещица. Или полуоблечена, зависи от нагласата към живота.
Вещиците впериха погледи в кълбото, където цифрите на електронното табло се сменяха автоматично, и замърмориха. Интуиция опита да се съсредоточи върху съвещанието.
– Шшт! –изшътка. – Искам да слушам.
Председателят тъкмо обясняваше плана си. Интуиция свиваше устни все по-плътно и по-плътно, докато накрая не издържа.
– Ще го прехвърлят през портал, моля ти се! –разбесня се тя. – Край, това беше!
– Какво нарушение на споразумението! –подкрепи я друга.
– Ще ги изпреварим! Ще отвлека този бог на минутата и ще направя така, че да затворят тъпия им портал! Да ги видя тогава! – Интуиция толкова се въодушеви, че плесна с ръце. – Всички около мен! Хайде сега, видяхте бога, да се съсредоточим. Искам да се озова в максимална близост до него. Започваме!
Момичето, на което бяха възложили задачата да изпълнява тайнствени ритуали, най-после се предаде и спря. Устата й се беше оформила в притеснено „о”.
– Ама това е толкова опасно!
Интуиция само се усмихна и се стопи във въздуха.

13.

Половин час по-късно, Владимир отвори вратата на бара. Сумрачната светлина на няколкото лоени свещи осветяваше напуканите стени и мръсните маси, разкриваше стелещия се на талази цигарен дим и проблясваше издайнически в кръвясалите очи на постоянните клиенти.
– Закъсняхте – промълви дрезгав глас от масата в ъгъла, след което се изкашля. – Гаден дим.
– Какво е това място? – попита Алекс. Беше малко объркан да завари класическа дупка насред китната столица, в съседство със сладкарница Зайче Байче (“най-добрият ягодов пунш, който сте опитвали!!!”)и точно срещу магазин Малката вещица(„оферта на седмицата: любовен еликсир + подарък плюшено сърце”).
– Това е изпаднал бар – обяви младият физик с очилата. Другите от Клуба, насядали около масата, закимаха. – Място, подходящо за тъмни сделки, тайни срещи и авантюри за една нощ.
– Независимо какво са ти казвали, аз съм порядъчно момче! – изпърха с мигли Влад.
– Ние сме тук за тайна среща – уточни Председателят. – Не можехме да дойдем в двореца, понеже – гласът му премина в шепот – едва ли е уместно да се разчува.
– Кое да се разчува?
– Ами че ще отвличаме разни божества.
Александър премига.
– Кого ще отвличате?
– Шшт, тихо, сега ще обясня.
Председателят направи пауза, за да натрупа съспенс, преди да продължи:
– Така, относно проблема с малкия престолонаследник – прошепна, – проучихме и стигнахме до извода, че се нуждаем от някое божество да удари едно рамо. Намерихме в архивите древни пророчества – че ще ни помогне някой с дебели вежди, който знае всичко, и после – че ни трябва бог…
– Светът на дракона няма бог – прекъсна го Влад.
– Напротив! – засия Председателят. – Ние го видяхме в кълбото! Остава само да го отвлечем през някой портал. Ако му се подмажем достатъчно, той ще надари Балтазар с магическа сила и всичко ще се уреди.
Владимир повдигна вежди.
– А успяхте ли да го локализирате? – попита.
– Да бе – изсумтя Председателят, – с кълбо.
– Значи теръпва ще търсим бог – въздъхна магьосникът. – Ще трябва да подадем запитване в Бюрото…
Физиците потрепераха.
– Надяваме се да не се наложи – промълви Председателят. – Работим върху различни варианти за издирването му, ще използваме връзките си…
– Можете да го видите, ако искате – смени темата най-младият физик. – Носим си кълбото.
Той измъкна от куфарчето си кристалното кълбо и му зададе гласова команда. Появи се почти празно купе, а на седалката до прозореца се беше свил техният бог.
– О, мамка му, пак няма звук – Председателят стовари юмрук върху кълбото. Божеството трепна, разнесе се писък. Образът в кълбото премигна и изчезна.
– Магьоснически боклуци – изсумтя Председателят.

14.

Еди сънуваше, че е бог на магьоснически свят, но вещица със свиреп вид се кани да го отвлича. Събуди се с писък:
– Аааа…
Почти моментално осъзна, че се намира в експреса София-Варна, втори вагон, първото купе, и когато заспиваше, останалите седем седалки до една бяха заети от достолепни възрастни господа и дами, издокарани в домашно плетени елеци и усърдно развиващи намачкани вестници, в които неизменно имаше твърдосварени яйца. Затова писъкът деликатно беше замаскиран с:
– … ааау, че хубава гледка!
Едва тогава се престраши да отлепи клепачи и с облекчение откри, че е сам в купето. От възрастните господа и дами, носеща се ефирно из въздуха, беше останала само миризмата на чесън. Еди отвори прозореца и в купето нахлу топъл летен вятър.
“А бе, що не изпушиш една цигара?” – предложи услужлив глас в главата му. Той леко се смути, понеже вътрешният му глас за първи път звучеше като възрастна жена. Вероятно защото винаги, когато чуеше думата “интуиция”, си представяше свадлива стара дама с боне.
Изрови от вътрешния джоб на якето си кутия Pall Mall и излезе в малкото коридорче между вагоните, където поне формално избягваше забраната за тютюнопушене във влака. Облегна се на стената и запали. Загледа се в нощния пейзаж навън, разсеяно изпускайки облачета дим. Тучните ливади и прихлупените кирпичени къщурки постепенно отстъпваха на панелни блокове и сиви улици. Влакът започна да намалява. Еди не искаше да създава допълнителен хаос сред слизащите и качващите се пътници, посрещачите и саковете им, затова понечи да се прибере в купето.
„Няма смисъл – вметна интуицията му, – явно никой няма да слиза”. Еди огледа вагоните от двете си страни – коридорите наистина бяха празни. Все пак се поколеба. Имаше нещо зловещо в този град. Във вятъра, обикалящ пустите улици, грака на гарваните и мрака, който се стелеше зад стъклото.
„Нищо зловещо няма” – настоя Интуиция.
Влакът спря със скърцане. Вратата на вагона се отвори бавно. Кокалеста ръка, мъртвешки бледа, се протегна и се вкопчи в дръжката. А след нея мудно, като на забавен кадър, се показа смачкано сиво боне, последвано от смачкано сиво лице.
– Младежо – притежателката на лицето, а по всяка вероятност и на бонето, разтегли напуканите си устни в широка усмивка, преорганизирайки бръчките в нови, неподозирани комбинации. Еди си помисли, че гласът й му е смътно познат. – Ама как само приличате на внука ми!
Той въздъхна. Нямаше път за бягство.
– Да не би да се казвате Пантелей? –поинтересува се бабата.
– Не –отрече Еди. – Едуард съм.
– О! –бабата изигра учтива изненада. –А дали случайно не бихте ми помогнали с багажчето?
„Багажчето”се оказаха четири платнени торби. Едната подрънкваше, явно беше пълна с компоти. Домашно произведени. Съдържанието на другите три торби си остана загадка. Ако се съди по тежестта, вероятно бяха пълни с олово. Домашно произведено.
– Произвеждате ли олово? – попита Еди с крива усмивка. Бабата се обърка за миг, сетне отново се усмихна.
– Разбира се. На принципа редуване сея – изрецитира тя уверено, сякаш участваше в телевизионна реклама. – Една година алабаш, на другата тикви, на третата олово.
Докато говореше, тя с отработено движение измъкна от джоба на палтото си пръчка и чукна Еди по челото с нея.
– А? – озадачи се Еди и загуби съзнание.

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица “Човешката библиотека” (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

Годината беше 2001-ва, а аз бях на 12 – мъничка, очилата, абсолютен аутсайдер. Едва ли е изненадващо, че прочетох първите три книги за Хари Потър на един дъх – това беше точно светът, от който се нуждаех тогава. Свят на магии, в който незначителен тийнейджър (като мен) можеше да бъде герой. Свят, в който всеки значеше нещо и имаше някаква роля. Свят, в който всеки получаваше, каквото е заслужил. Страниците ме грабнаха моментално.

Покрай вселената на книгите обаче аз открих още един вълшебен свят, още една необикновена история – тази на създателката им. Дж. К. Роулинг ме плени не по-малко от самия Хари, тя се превърна в пример за една реална приказка. Това е приказка за тихото луничаво момиче, което обича да чете и да разказва истории. Приказка за самотната майка, която пише по кафенетата, за да приспи малката си дъщеричка. Приказка за Пепеляшка, която се превръща в принцеса на целия свят, носена на крилете на сова. Всичко това ми се виждаше дори по-омайно от заклинанията, митичните същества и магьосниците от страниците. И в един момент вече не мечтаех да получа писмо от „Хогуортс”, а си представях как написвам една невероятна история, която сбъдва всичките ми мечти.

Толкова ли е трудно? Все пак в света на Хари Потър няма почти нищо ново – магьосници в тоги, летящи метли, вълшебни пръчки и книги със заклинания, същества от митовете и легендите, доброто срещу злото... Все неща, повтаряни в приказки и фантастични истории, откакто човекът се е научил да пише (че и отпреди това). Чувала съм много хора да се отнасят пренебрежително и да казват, че Роулинг просто е събрала всичко на едно място – като управител на галерия, който важно-важно се разхожда между картините, нарисувани от други. Тези хора нямат усет към магията на написаното. Защото в крайна сметка не е толкова важно каква е историята – важното е как е разказана... и как я усещат читателите. Ценното в книгите на Роулинг не се крие в тръпката на куидича или очарованието на искрите, излизащи от магическите пръчки; тяхното уникално качество е, че докосват и пленяват всеки читател, независимо от възраст, пол или други характеристики. Е, явно не всеки, но поне повечето. Това е истинската магия – да напишеш история, в която многото различни читатели да намерят себе си, да се припознаят с герой, случка или чувство.

Няма да забравя една кратка статия, която прочетох преди години, още когато Хари Потър беше за мен мания и начин на живот. По време на раздаване на автографи, към Роулинг се приближило едно момиченце и се оплакало от многото хора, дошли да видят вече известната писателка. „Искам Хари да е само за мен”, казало то. Разказвайки случката, Роулинг споделяше, че и тя таи подобни чувства – че книгите, които пише, и героите им са ѝ много съкровени и понякога ѝ става чак неприятно, задето толкова други хора ги четат, харесват и говорят за тях. Мисля, че същото чувстват всички искрени фенове на книгите ѝ – това усещане за лична връзка с героите и съпреживяване на приключенията им. В това се крие истинският талант на Роулинг – не в оригиналността на сюжета или дълбочината на персонажите, а в „простата” способност да докосне и разчувства всеки читател.

Джоан и Хари вървят ръка за ръка – от рождените им дати до неочаквано добитата популярност. Те са белязани да бъдат като всички останали, но и по-различни; да познават и трудностите, и радостите на живота; да бъдат магически. Каквото и да кажем или прочетем за Роулинг днес, то ще е свързано с Хари. Надявам се това да се промени... защото би било ужасно вълшебството да свърши до тук. Би било нечестно да запомним Дж. К. с тези седем книги, когато в нея има много повече. Колко често се говори за нея като за майка и съпруга? А като за филантроп и дарител? Или за вярваща християнка? Колко често си я представяме да пише нещо, различно от история за Хари Потър? За живота ѝ се правят документални филми, а има дори и комикс! Да не говорим за немалкото присъдени ѝ награди и т.нар. „пародии” на книгите за Хари, които са по-скоро искрено признание за таланта и упоритата ѝ работата, отколкото плагиатство и подигравка. Но всичко това като че ли остава на заден план, защото феновете стават все повече и повече и искат все повече и повече Хари. Не Джоан, а Хари...

Не, вълшебството не бива да свършва до тук, защото има още много, което Роулинг да покаже и даде на читателите и почитателите си. Много нови светове, много нови изненади, много обич и загриженост за нуждаещите се. Затова вярвам, че нейната приказка ще продължи да се пише и ще бъде не по-малко невероятна и магична от историята на Хари и света на фантазията.

Лиценз: Всички права запазени

В Три корни силно харесваме идеята на World Homeless Cup. Прави се всяка година, тази година е в Париж, в края на август. В над 50 държави в момента текат финали, които определят отбора, който ще представя съответната държава.

На сайта е описана цялата идея (името е достатчно красноречиво), както и всички държави, които участват, но силно подрекпяме пет, които се нуждаят от съвсем малко пари още, за да изпратят отборите си: Камбоджа, Кения, Малави, Палестина и Парагвай. От около седмица пием по 1-2 бири по-малко на ден и спестеното даваме за женския отбор на Парагвай. Би било супер, ако можете да помогнете на някой от тези отбори. В зависимост от размера на дарението, организаторите предлагат да изпратят и подарък.

Вчера в Амстердам бяха холандските финали, а Три корни имаше репортер да гледа и с мизерния си телефон, който става само за тетрис, да снима. И всъщност беше бая интересно, имаше ебати магьосниците…

НА центъра баш

/

Играят се две полувремена по 7 минути. В червено-черно са дамите от Амстердам Сентрааааал

/

Отборът на Айндховен. Dutch Homeless Cup се подкрепя силно от Холандското бефесе и много от професионалните клубове. Айндховен са спонсорирани от ПСВ. Утрехт, Фейнорд и НАК Бреда също имаха отбори.

/

Тия машини са от Амстердам Зауд. Паднаха лошо от Утрехт. Типичният резултат в турнира е 8:5.

/

Не знаеме колко е сериозно треньорът ти да се мотае с кучето на Парис Хилтън по терена, ама айде....

/

Ротердам. Тия пичове бяха ебати магьосниците.. Може би най-добри в турнира, ама много лакомия и Амстердам Заааандам ги отстрани на полуфинала, а Хага ги би с дузпи в малкия финал.

/

По едно време прекръстиха турнира на Dutch Street Cup. Защото всички живеем на улицата и си е самата истина.

/

Финалът при жените - вляво Утрехт Ейнджълс, вдясно - Амстердам Сентрааааал. Амстердам би с около 9:6. Накрая си имаше и раздаване на шамари, но всичко свърши с прегръдки. Лейдитата на Амстердам бяха и доста добре и красиво татуирани. Вратарката на Утрехт изпя едно хип-хоп парче на арабски в една от паузите. Адски впечатляващ глас..

/

Симпатиячният белокос чичка е един шотландски чичка и шеф на цялото световно.

/

Мъжкия финал - вляво Амстердам Зааааандам, вдясно едни супердобри пичове от Хардервайк Ноооооорд. Амстердам би и при мъжете. Третият от дясно наляво от Амстердам вкара извънземни голове - 4 от краен резултат 7:5.

/

Награждаване. Мацката с лице към нас е супер стабилен десен бек, вкара хет-трик на финала. В офисите на Три корни вече е известна като Кайзер Франц на женския футбол. На гърба си (да, по едно време свали тениската, за да се радва) имаше огромна фреска от готическа катедрала... Искаме да видим как вкарва по една тупалка на охраната в Синеца.

/

Кметът на Амстердам раздаваше медалите. Мъжете и жените на Амстердам ще играят в Париж на финалите на Световното.

/
И толкова. Беше си истинско световно с татусите, кечетата, шамари, купи, бира, голям кеф. Оказва се, че точно по време на финалите в Париж, Три корни ще се намира баш там, да видим, дали ще успеем да повторим. И както си му е редът ще викаме за Хърватска, маншафта и нашите момичета от Парагвай.

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

В свят, където принципно купонът и приятелите ти трябва да са навсякъде и по всяко време, споделянето е норма, а и понеже е лято, ето продукт за всички, които не си развяват айпадите на полянка.

X-mini II е портативна тонколонка с вградена батерия, която произвежда удивително качествен звук за размера си. Всеки смартфон може да пропищи чалга и тук за дъбстеп не говорим, но с X-mini музика сложна като на J Dilla дори звучи приятно. Рокчетата също.

Колонката се сгъва на топка с диаметър ~5 см, има стерео жак за вход и същия line out изход, за да може да вържете на практика неограничен брой колонки във верига. Комплектът съдържа и USB кабел за зареждане и черно калъфче. Батерията твърди, че издържа 12 часа, ако на някой му се пробва да се остави толкова време без достъп до USB. 45 лева от Multirama.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

След първата серия от впечатляващи книжни съкровищници, продължаваме с втората част от списъка с невероятни книжарници от цял свят.

VI. Книжарница и бръснарница в едно
/Coney Island Book Store and Barber Shop/

Не сме учудени, че точно в Кони Айлънд се е появило нещо подбно. Но ако се замислиш, идеята звучи гениално. Особено ако косата ти е толкова непослушна, че е необходим поне час, за да се справиш с нея. Просто грабни някоя книга от лавиците - изглежда тук всичко струва по $5 - и лесно ще убиеш времето, докато се разхубавяваш.

VII. Детският рай
/Poplar Kid’s Republic Bookstore/

Тази пекинска книжарница, проектирана специално за Poplar, водещо издателство за детска литература в Китай, предлага безброй  цветни дъги, скривалища, където да четеш, катерушки. Общо взето оставаш с впечатление, че си в оживелия свят от книгите на Dr. Seuss. Какво повече може да иска едно дете?

VIII. Книжната мелница на Монтагю
/The Montague Bookmill/

Не можеш да не се влюбиш в книжарница, чието мото е "Книги, от които нямаш нужда, на място, което не можеш да намериш".  Разположена в старинна воденица от 1842г. това уютно местенце по крайбрежието на Sawmill River, близо до Amherst, Масачузетс, е истинска находка. Книжаницата е специализарана в академичната литература, но съдържаща за всекиго по нещо. Не се доверявайте на други хора, освен на собствениците, ако питате за пътя до тази книжарница. Интернет предупреждава, че местните не са чували за мост отвъд завоя. Звучи като особено усамотено място, което обаче предлага идеалната атмосфера за четене.

IX. Книжен клуб OHWOW
/OHWOW Book Club/

Будеща асоциации с декорациите, характерни за индианците Навахо, както и с тези за баня, тази малка книжарница, разположена в  приземния етаж на червеникаво-кафява постройка в Greenwich Village служи като изложбен щанд за OHWOW. Това е малък творчески  колектив, създаден през 2008г. от Ал Морън и Арън Бондаров. OHWOW печатат и продават своите книги, както и представят  изкуството, което правят, в галериите си в Ню Йорк, Маями и Лос Анжелис. Твърдят, че тяхното издателство "запълва една ниша,  издавайки книги, които размиват границата между обикновен предмет и истинско съкровище". Звучи добре.

X. Selexyz Dominicanen

Тази фантастично изглеждаща книжарница се помещава в Доминиканска църква от XIII век в Маастрихт, Холандия. До  2007г. е използвана от местните за закрит велосипеден гараж, а днес е истински книжовен храм, който е удоволствие да посещаваш. Освен това голяма част от оригиналните произведения на изкуството и архитектурата в сградата са реставрирани. Истинско удоволствие за целителите.

Е, това е последната книжарница в списъка на flavorwire.com. За да се вкюлчим обаче пълноценно ще добавим и нашата любима "Книга за теб", единствената онлайн книжарница в България с лично отношение и специално подбрани книги, точно за теб.

Ако този материал ви е бил интересен, може да разгледате интересни библиотеки от Европа, които са ни впечатлили и заслужават да се видят на живо. В галерията пък можете да разгледате интересни книжни снимки от книжарница Anagram в Прага.

Лиценз: Всички права запазени

Ако се чудите как ще изглежда бъдещето, то ще е нещо горе-долу такова. Момиче чете Kindle докато се вози на мотор. Винаги ще е микс между старо и ново.

Лиценз: Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България

Настоящият синопсис е използван за създаване на автоматична програма за писане на сценарии, за да се направи високо-производителен трудът на сценаристите в цял свят. Авторите предварително дават имена на героите, а компютърът прави останалото...

Животът изглежда перфектен за …................. до момента, когато жена му ................. попада в................................ и е арестувана за ............................, което тя твърди, че ..................................

............................. се грижи за три деца сам, докато ......................... несправедливо е осъдена и тикната в....................... Той прави всичко...........................,за да докаже.................................на жена си.

.............преминава през заплетени................, преодолява всички...................., дори когато няма голям шанс за успех.

Накрая той успява да................... и доказва, че.....................е била напълно невинна.

Лиценз: Всички права запазени

Почитатели на поезията и въображението! Излезе антологията  „Ф А Н Т А С Т И Х И Я” – първият по рода си опит да събере на едно място поети фантасти от няколко поколения и от няколко държави, но предимно от България! Адресът, на който тя може да се види и купи, е http://www.mtel.bg/ebook/store/index.php?action=details&bid=426

със СТИХ и ВЪОБРАЖЕНИЕ

Съставена от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев и украсена с картини на тандема Зельони/Глускина, тази своеобразна антология ще ви достави несравнимо удоволствие!
На нейните страници ще намерите 47 автори. „Под една шапка” в сборника съжителстват класици като Яворов и Дора Габе, съвременни пера като Иван Давидков и Анибал Радичев, пишещи млади фенове на жанра като Мартин Петков или Калин Ненов… За разнообразие и, ако щете дори, за сравнение на силите са включени и десетима вносни автори: председателя на земното кълбо – както сам се е наричал! – Велимир Хлебников, тъй лиричните и в прозата си Теодор Стърджън или дълголетника с майка шведка Рей Бредбъри. Че даже и нещо (кратко досущ светкавица!) от ранните години на Станислав Лем… От пъстро по-пъстро поетонаселение, нали така?
Графичните илюстрации в книгата, в които има много космос, ирония и разнолик модерен колаж, са дело на големите ни майстори на графиката Васил Иванов и Калин Николов…
Фантастичното се крепи върху няколко кита, тоест върху няколко „не-та”: небивалото, невероятното, невижданото и невъзможното.
В тази антология вие ще срещнете както космически поеми, визиращи мястото на човешката душа във Вселенския порядък, и невероятни гледни точки към вътрешния космос на Природата, така и шеговити закачки с твореца фантаст, на когото нищо човешко не му е чуждо. Тук ще попаднете и на произведения-афоризми – те не претендират да бъдат мерена реч, но пък носят аналитичната мъдрост на цял фантастичен роман. Сигурно за такива късоредни словотворения Станислав Йежи Лец е отбелязал: „Има хора, дето не могат да четат афоризми – за тях пишат романи.”

Стояха зверчета около плета.
В тях стреляха –
И те умираха.
Стихче на малко момченце (невключено в сборника )

Лиценз: Някои права запазени. Питайте

Лиценз: Всички права запазени

Любителите на Google, здравейте и приятен ден – надолу може да не ви хареса, предупредени сте. Е, то си е всъщност едно дългичко мрънкане, но все някак трябва да си върна ищаха за писане, пък и Гугъл са си за бой така и така.

Както казах тези дни, не споделям ентусиазма на някои за Гугъл Плюс. Преди малко изтрих профила си. Съжалявам и че го регистрирах, защото поканата беше изпратена на друг адрес и сега Гугъл знае за мен още нещо, което хич не му е работа. Направих го от бързане – видях, че приятел ме е поканил и веднага ми хрумна “я да видя какво и как е станало в сравнение с Diaspora и Friendika” и в бързината не видях, че писмото беше до друга поща, не гугълската ми. Все едно. Уж внимавам за такива неща и уж по навик пазя някаква поне обща хигиена на личните данни в Интернет, пък то… Нищо де, все тая.

В същия ден пък, когато бях писал за вродените проблеми на Google+ сървърът на Диаспора, който споменах, след месеци без никакви проблеми, изведнъж се срина. Имал май някакви хардуерни проблеми при доставчика и всичките промени в профилите за ден-два се загубиха. Веднага възстановиха архив, но все пак беше отпреди ден-два или три. Но това се случва и на най-добрите, не е болка за умиране.

Аз, разбира се, оставам откриваем и (донякъде) активен в Diasp.org. Но ето още един пример за разликата между Facebook, Google и подобните им и разпределените мрежи. Особено свободните разпределени, които се поддържат от мрежа отделни ентусиасти и малки компании из целия Интернет. Докато за мен по-важното е защитата на данните ми и свободното им и лесно прехвърляне от една в друга такава мрежа, за армията на Google по-важно е, че последната публикация ще се запази. Защото Google имат много пари и съответно много сървъри. Въпреки ето такива изцепки – Google made my son cry. Или много други подобни – това е само пример.

След като преди време (след много дълго моткане) най-накрая отвориха GTalk сървърите си към мрежата Jabber, сега май единствената причина да си държа сметката в Google е GMail. Но пък и това е глупаво и е повече навик, отколкото необходимост – имам си своя поща, даже така и така си я плащам заедно с хостинга на сайта. Даже и уеб-интерфейса, дето го ползвам по веднъж-дваж на година най-много, пак е по-удобен и по-бърз от гмейлския.

Какво остава? Търсачката? От много време търся с DuckDuckGo през https, сложено е по подразбиране из браузърите ми и тем подобни. Единствено търсенето на изображения е по-удобно с Гугъл, но така и така го правя през DDG, с “!gi”. А и без това кой изобщо е казал, че за ползване на търсачка ми трябва сметка и профил в Гугъл?!?

Ясно ми е защо го правят всичко това. Хем са “обидени”, че Facebook си е позволил да е толкова голям сайт и да е “evil” (разбирай да печели от свои реклами, не да се вътри с гугълските). Хем с тия профили, плюсове, интеграции на всички услуги и не знам си какво още ще си подобрят търсенето. Днес никой не разчита на директории и регистри за търсенето, а пък мрежата е станала прекалено огромна, за да се справят ботовете с постоянното претърсване, че после и с анализирането, преценяването, категоризирането, свързването… Колко по-добре е вместо да се тормозиш така, да си имаш една малка (малка?!?) армия потребители, които уж по свое желание сами да си цъкат на плюсчетата, да бъз-ват, да пускат препратки, да си пишат за тия препратки в чата, да ги обменят в писмата си по пощата… Не сме забравили, че Google четат всичко – макар и машинно, макар и “за съответност на рекламите”, макар и да не дават на трети страни данните. С G+ най-накрая системата е завършена. Дерзайте, живи гугъл-ботчета! Дъ мейтрикс хез ю! Браво на Гугъл, без майтап, това си беше сериозна работа и сериозно лутане вече бая години.

В другите новини – StatusNet 1.0 прекалено дълго се забавя. Има много непреведени низове и изобщо преводът на 1.0 на български ще е много назад, но “не мога да огрея все пак всички”. (В KDE се качваме нагоре – особено сега в Троян без Интернет и с тъща.) А на Identi.ca вече прекалено дълго стои поредната 0.9.х версия, а колко са хората, които ще си изтеглят и инсталират бетата на 1.0, само за да видят развитието. След като в началото нещата се пускаха веднага, сега явно акцентът е върху бизнес-плана на платените инсталации. Лошо няма, но както беше казал чичко Реймъндс, “Release Early, Release Often”.

“Бързи” днес са Friendika. Преди няколко месеца не можеше да се ползва почти за нищо, днес по функционалност отдавна е изпреварило Diaspora. Само да се беше завъртял там някой дизайнер да изшлайфа интерфейса. Друго предимство на Friendika е, че е на PHP и всеки компютърно грамотен и четящ файлове “readme” може да си го качи на свой хостинг. Още една крачка към идеала за такива услуги – разпределена мрежа от профили, всеки от които е мъничко компактно за инсталиране разширение към личния сайт. Мрежа от “моите данни – при мен си”.

Diaspora спечели парите от дарения, но е на Ruby. А кой знае Ruby? Е, глупав въпрос, но е вярно че 1) Ruby е много по-сложен за инсталиране и поддръжка и 2) масово хостингите, особено евтините и безплатните, са с PHP и без Ruby. За това последното хич не ги виня, де ;)

Иначе всичко това със социалните мрежи си е много скучно. Имам моменти, в които се чудя как има хора, които толкова се впечатляват от такива неща. А не се впечатляват от Wikipedia например – тя също е социална мрежа. Абе бури в чаша вода. ;)

Между другото, Novacut успяха да съберат малко над 25000 долара дарения за разпределения редактор на видео. То и това е социална мрежа – за работа по продукт, като Уикипедия. Ще става все по-интересно. Хм, видеото е стара мечта, а и отдавна искам да си взема dSLR с видео. Може да е добро оправдание да оставя Pentax и да мина на Canon.

• blog index
• Социални мрежи и други животни ››

Лиценз: Creative Commons Public Domain

Сутрешният дъжд не ни свари неподготвени. Очаквахме го. Прибрах фотоапарата под новата си ветровка, която грижовно ни скри от мокрите капки. И така с начертан маршрут до следващия сравнително голям град, с Ким се запътихме към колата, която оставихме да пренощува в съседния подземен паркинг. Ако си я бяхме взели при нас в стаята в хостела, сигурно щяхме да платим същата цена. Паркирането в по-големите градове е затруднено, а и платено. Обикновено нощувката на автомобила струва 15 евро, но за гости на хотела в близост може да се договори и по-ниска тарифа – 10 евро например.

Двигателят затрака бодро и приятно и поехме по застланите със сутрешния трафик улици към изхода от града. Разчитахме единствено на поомачканата вече карта и способността ми да се ориентирам в градски условия, подсилена от несломимото ми желание да изляза колкото се може по-бързо от бъркотията в ирландската столица. И така се озовахме на М1 – достатъчно широка магистрала с не особено гладък асфалт. Но дъждът, станциите, които често пускаха ирландска музика, и разговорите, с които наваксвахме от последния път, когато се видяхме в Швеция, държаха настроението на ниво.

По съвет на момчето от рецепцията изключихме Белфаст от възможните дестинации. По мое желание пък не след дълго слязохме от магистралата и хванахме живописните и тесни пътища, виещи се из ирландските национални паркове. Сградите, които ни направиха най-голямо впечатление, бяха църквите и катедралите. А такива по пътя имаше много, затова и често отбивахме за кратка почивка и снимки.

Така първото градче, в което спряхме, беше Дъндолк. То е точно в края на магистралата към Белфаст. Малко и ниско като повечето градчета на острова. Но с изключително дружелюбни хора и много вкусни закуски. След като намерихме убежище в модерната библиотека в стара сграда, издигната от камък и дърво, със стъклен покрив, събрахме по-интересните пътеводители за Ирландия и Северна Ирландия. За да можем да си направим по-добре маршрута, естествено. Имахме още поне два пъти по толкова път до заветната цел за деня – Колерийн в Северна Ирландия.

В един момент ирландският флаг отстъпи място на великобританския. Километрите в час станаха мили в час, а цените в евро – цени в британски лири. Да, вече бяхме в Северна Ирландия и започнахме бавно да приближаваме Lough Neagh – най-голямото езеро на острова. Lough на галски означава езеро, между другото. И сами се сетихме, след като единствено тази думичка се запазваше в името на различните малки и големи езерца, покрай които минавахме.

След едно или две кратки загубвания все пак успяхме да намерим пътя до Нюпорт Тренч, което сметнахме или за малко пристанище, или за селце на ръба на езерото. Оказа се малък паркинг за лодки с няколко пейки и полузатворен бар. Но пък изтупахме трохите от закуската, размърдахме малко крайниците и решихме, че няма да спираме повече, докато не стигнем Колерийн.

По пътя не чух нито един клаксон, въпреки че често деснобежната сила на континенталната пристрастеност към съответната пътна лента ми напомняше за себе си. Вярно, малко по малко губеше сила и ме остави да се наслаждавам на новото изживяване, но и шофьорите действително бяха толерантни, дори и в края на работния ден, когато най-накрая се добрахме до Колерийн. А там обиколихме почти целия град, докато най-накрая успяха да ми обяснят как точно да се доберем до нашата улица. Ако бях врътнал волана наляво на втория завой, а не надясно, щяхме много по-бързо да открием хостела „26″ и да се почудим, когато просто побутнем вратата и тя се отвори.

От самото начало бяхме решили, че ще преспиваме единствено в хостели. Не само защото е по-евтино, но и защото е по-весело и интересно. Запознаваш се с нови хора и не страдаш от излишни ограничения. А в хостела не ни очакваше никой друг освен бележката с ключа за стаята, закрепена на таблото с приветствията за добре дошли. „Здрасти, Ким! Закуската е от 8 до 10, а тръгването е до 11 ч. Добре дошли!“ Изкачихме се на последния етаж, където бяха нашите две легла, хвърлихме тежките раници и взехме така жадувания горещ душ. И тръгнахме на кратка обиколка из града в търсене на приятно място за хапване.

Изнемощели от глад и вървене, разлистихме менюто в китайския ресторант на брега на реката, прорязваща градчето. Изпратихме слънцето от терасата и заспахме бързо в очакването на следващия ден, когато щяхме да видим Бушмилс и Великанската пътека (The Giant’s Causeway) и да мислим следващата дестинация – едно от вероятно най-красивите места в Ирландия. Очаквай продължение! ;-)

А междувременно, ако не си чел първата част, хвърли едно око на „Преди малко повече от година…“.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Лиценз: Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България